Дяволски кости

28

От шестте налични игри избрах само три.

В „Killer Dozen“ играчът контролира дванайсет воини, които преследват и унищожават враговете си по безброй ужасни начини. Разкъсват телата им на две, прерязват гърлата им, набучват главите им на ятагани или вили.

В „Reality Crime“ играчът е ченге, което събира информация за убития си брат. Бие заподозрените и стреля по тях с най-различни оръжия.

В „Gods of Combat“ играчът е воин-бунтовник, който иска да си отмъсти на боговете. Нанесените рани бяха пресъздадени с отблъскващ реализъм.

Другите три игри бяха „Islands of Death“, „Blood Frenzy“ и „Mansion of Mayhem“. Дори не ги погледнах.

Грабнах телефона и се обадих на Слайдъл. Отговори ми някак сърдито.

Разказах му за линка от сайта на Фини до магазина на Куерво и за образите, които се появяваха в сайта с игрите. Той каза, че ще накара някой да провери кой е собственикът на домейна Dr.Games и да види дали съществува интернет магазин „Ла ботаника буена салуд“, различен от магазина на Куерво.

Съобщих му също така, че съм получила доклада на ентомолога.

— Кажи ми съвсем накратко.

— Куерво е убил пилето през втората половина на август.

— Предполагам, преди да се е срещнал лице в лице с влака.

Направих се, че не съм го чула.

— Тялото на Клапек никога не е било в езерото, а той най-вероятно е бил убит два дена преди Фандърбърк да се обади на полицията.

Слайдъл замълча за момент, очевидно обмисляше току-що получената информация.

— Някаква мацка на име Ейприл Пиндър е платила гаранцията на Винс Гънтър. Чудя се дали е наясно с какво се занимава гаджето й. Както и да е, скоро ние с Ейприл ще се запознаем и може би ще станем добри приятели.

— Искам и аз да присъствам.

Слайдъл изсумтя нещо и затвори телефона.

Часовникът показваше 9:50.

Трябваше да побързам.

Черквата „Света Ана“ е известна като малка енорийска черква с голямо сърце. Тази сутрин беше необходима голяма черква с огромен брой места за сядане и паркиране.

Докато се движех натам, видях стотици хора, които се подреждаха за траурното шествие. Представители на градската и щатската полиция. Пожарникари. Военни. Изглежда, имаше униформени представители на всички служби.

Както се и очакваше, бяха излезли и много цивилни граждани. На някои места се бяха струпали огромни групи. Някои плачеха. Други се прегръщаха или се държаха за ръце. Много от тях стискаха американското знаме или го развяваха.

Оставих колата си, където ми беше казал Слайдъл, и си пробих път до черквата. Стотици полицаи се бяха организирали и стояха в шпалир, който се извиваше от вратата на черквата, през паркинга, до „Парк Роуд“.

Имаше представители на огромен брой медии, повечето бяха местни, но CNN и FOX предаваха за националния ефир. Над главите ни кръжаха хеликоптери.

Времето сякаш беше с нас. Слънцето грееше, а небето беше есенно синьо. Идеален ден за пряко предаване от гробището.

Показах личната си карта на един униформен офицер, отметнаха ме в списъка и ме пуснаха да вляза в черквата.

Слайдъл седеше на последния ред пейки, встрани от пътеката. Беше стиснал ръце между коленете си, а лицето му беше като издялано от мрамор. Като ме видя, се отмести, за да ми направи място, но не каза нищо.

Седнах на пейката до него.

И веднага бях обзета от обичайните за такава ситуация емоции.

Тържественият звук на органа. Мирисът на тамян, който се смесваше с уханието на цветята. Слънчевата светлина, преминаваща през стъклописите.

В съзнанието ми се върнаха спомени от отминали погребения.

Малкият бял ковчег на брат ми. Блестящият бронзов ковчег на баща ми. Балоните върху ковчега на малкото момиченце, простреляно от бандити в Монреал. Белите цветя върху гроба на приятелка, починала на четирийсет и три години от лимфома.

Поех дълбоко дъх, после издишах бавно. Съсредоточих се върху музиката. Дали беше „Погребалният марш“ на Хендел? Или на Шопен? Не бях сигурна. Не бях чак толкова извисена.

Един много възрастен свещеник проведе литургията. Шефът на Слайдъл, Харпър Дънинг, прочете нещо от Библията. Тони Риналди говори за баща си. Други говореха за своя колега, своя приятел и събрат по енория. Ние всички ставахме, сядахме, коленичехме, пеехме.

През цялото това време виждах Риналди пред себе си — с ъгловатото му тяло и дългите му костеливи крайници. В кабинета ми — как внимателно си води записки със скъпата си немска писалка. В лабораторията — как оглежда черепа на Сюзън Редмон. На „Трийсет и пета“ улица — как кръвта му изтича през елегантното му сако „Армани“.

Накрая почетната част изнесе ковчега от църквата. Всички напуснахме под звуците на „На крилете на песента“ от Менделсон.

Слайдъл ни закара до гробището, където всичко се повтори, само че този път на открито. Полицаи. Опечалени. Репортери. Високопоставени лица.

Лараби беше там, облечен в черно. Тъкмо щях да му се обадя, когато една ръка потупа рамото ми. Обърнах се.

Две зелени очи бяха вперили поглед право в мен.

Чарли не проговори, а ме придърпа към себе си и ме прегърна силно.

Поставих дланите си на гърдите му, бутнах го и направих крачка назад. Защо го направих? Чувствах се неудобно от публичната проява на чувства? Или от пиянството си? Или от това, че се бяхме повъргаляли в леглото?

— Как си? — попита Чарли нежно.

— Добре — чувствах присъствието на Слайдъл на три метра от нас.

Беше се обърнал. Разговаряше с шефа си и се правеше, че не ни подслушва.

— Обадих ти се — каза Чарли.

— Бях ужасно заета.

— Тревожех се за теб.

— Добре съм. Благодаря ти за храната.

— Щеше да е по-добре, ако можех да ти сготвя нещо.

— Виж какво. Аз…

— Не ми обяснявай нищо, Темпи. Не и на мен. Направила си това, което е трябвало да направиш.

— Това не бях аз, Чарли. — Аз самата не бях сигурна какво исках да кажа.

— Кога? В четвъртък? Или в неделя?

Заговори отново, преди да успея да му отговоря.

— Да опитаме отново. Може би този път в петък?

— Има още някой, Чарли. Един детектив от Монреал. Не съм сигурна, че там всичко е приключило.

Собствените ми думи ме изненадаха. Разбира се, че всичко беше приключило. И вече бях превъзмогнала чувствата си към Райън.

— Той е много далеч оттук — каза Чарли.

По много различни начини, помислих си аз.

— „Остани до своя мъж“25 — запя тихо Чарли.

Тук вече не можах да сдържа усмивката си. Тази песен непрекъснато се въртеше по време на едно безкрайно пътуване за тенис турнир на щата. Тя стана една от постоянните шеги на отбора ни.

— На кого беше онази касета? — попитах аз.

— На Дрек Зогбауер.

— Искаш да кажеш, че сме учили заедно с някой на име Дрек Зогбауер?

Чарли сви рамене.

— Спомням си, че всички ръкопляскаха, когато шофьорът най-накрая конфискува касетата.

— Аз ръкоплясках най-възторжено. Това не беше музиката на моите хора.

Вдигнах учудено вежди.

— Кои са твоите хора?

— Феновете на „Ню Йорк Янкис“.

Отново не можах да сдържа усмивката си.

— Наистина те разбирам, Темпи. На човек му трябва време, за да се съвземе.

Разбира се, че ме разбираш, помислих си аз, като си спомних снимките на починалата му съпруга.

— Съжалявам — казах аз.

— Мога да почакам — усмихна се Чарли.

Беше тъжна усмивка, но все пак усмивка.

— Аз съм един много търпелив човек.

И в този момент го прегърнах.

Той тръгна да си ходи.

— Чарли!

Обърна се.

— Ейса Фини е бил освободен тази сутрин.

Той постави ръка на сърцето си.

— Моля те. Няма нужда от овации.

Вдигнах поглед нагоре.

— Просто признай, че съм най-великият адвокат на света.

— Това ще си остане между нас, но кажи ми, смяташ ли, че Фини е способен на насилие?

Чарли се върна обратно при мен и сниши гласа си:

— Честно казано, Темпи, не знам. Но Слайдъл е прав в едно нещо. Това момче е истинска откачалка.

— Благодаря ти.

Чарли беше изминал едва десет крачки, когато Слайдъл се отдели от Дънинг и бавно се приближи към мен.

— Беше много трогателно.

— Учили сме заедно в гимназията.

— Радвам се за теб.

Нищо не отговорих.

— Дънинг е бесен.

— Защо?

— Телефоните в управлението са загрели от обаждания на възмутени граждани, които искат да знаят защо полицията не арестува вещиците и магьосниците.

— О, Господи!

— Точно така. Смятат, че Той изцяло би подкрепил такова начинание.

Не можах да отговоря, само поклатих глава.

— И казват, че отчасти и ти си виновна.

— Чакай малко. Защо пък аз?

— Според тях ти си предизвикала Линго.

— Аз съм го предизвикала?

— Повечето от хората, които са се обадили, смятат, че ти си изчадие на дявола.

Трийсет минути по-късно шествието пристигна до гроба, където се състоя кратка церемония. Последваха салюти и ковчегът беше спуснат в гроба. Хората започнаха да се разотиват.

Машината вече беше започнала да зарива гроба на Риналди, когато забелязах, че Лараби е вперил поглед във вратата към „Шарон Амити Роуд“. Водена от любопитство, проследих погледа му.

Репортерите се трупаха като мухи на мед около двама мъже. Успях да видя само главите им, косата на единия беше посребрена, а на другия — съвсем късо подстригана.

Бойс Линго и помощникът му. Възползваха се от погребението на Риналди, за да продължат да сеят омраза и нетърпимост.

Обезумях от яд.

Избутах Слайдъл с лакти и се отправих към Линго. Нямах намерение да говоря, исках само да застана право пред него и с присъствието си да му напомня, че ще носи отговорност за всяка своя дума.

Чувах зад себе си как Слайдъл се опитва да ме догони. Зад него имаше още някой, вероятно Лараби.

Стигнах до събралите се репортери, избутах ги и застанах най-отпред, точно срещу Линго.

— … Фини е бил освободен тази сутрин. Сега е свободен да живее между нас, да се прекланя пред Сатаната, да служи на Луцифер и да носи злини на всички около себе си.

Тихо. Бренан.

Така е, законът си с закон и човекът си има своите нрава. Така и трябва да бъде. Върху този принцип е изградена системата ни. Но какво става, когато системата започва да се руши? Когато правата на престъпниците се зачитат повече от тези на гражданите като вас и мен, които зачитат закона?

Спокойно.

— Ще ви кажа какво става. Убиецът О’Джей Симпсън играе голф във Флорида. Престъпниците Робърт Блейк и Фил Спектър си живеят прекрасно в огромните си холивудски имения.

— Да не би да искате да кажете, че съдът не с преценил правилно? — провикна се един репортер. Според вас те виновни ли са?

— Това, което искам да кажа, е, че правителството вече не може да ни защити нито от престъпниците, нито от терористите.

— Защо? — обади се друг глас.

— Ще ви обясня защо. Законът оставя полицията и прокуратурата с вързани ръце. Ако бъда избран в щатския сенат, ще работя с всички сили за отмяната на тези закони.

Забравих предупреждението на шефа. Забравих плана си да мълча и само да наблюдавам.

— Надали това е най-подходящото място да провеждате кампанията си, съветник.

Както и при предишната ни среща, всички погледи см насочиха към мен. Обективите и микрофоните ги последваха.

Линго се усмихна доброжелателно.

— Ето, че се срещаме отново, доктор Бренан. Да, напълно сте права.

— Ейса Фини има право на справедлив съдебен процес.

— Разбира се, че има право.

Не можах да спра дотук.

— И да вярва в каквото пожелае.

Лицето на Линго доби тържествен вид.

— Като почита Сатаната, Ейса Фини и другите като него пренебрегват добротата на Христос и показват неуважение към всичко, което Спасителят е направил за нас.

Линго смирено вдигна ръце.

— Но стига толкова. Тя е права. Днес трябва да тъжим за един прекрасен полицай и човек, който пожертва живота си в изпълнение на служебните си задължения.

С тези думи Линго се обърна и си тръгна.

Опитах се да го последвам, окуражена от адреналина. Мъжът с късо подстриганата коса ми препречи пътя.

— Имам въпроси, които бих искала да задам на господин съветника, без присъствието на телевизионните камери — заявих аз.

Мъжът с късата коса разкрачи крака и поклати глава.

— Моля, отстранете си от пътя ми — гласът ми беше остър като стомана.

Лицето на мъжа остана абсолютно безизразно.

— Най-добре се обадете и си запишете час за среща.

Опитах се да го заобиколя. Той протегна ръка и препречи пътя ми. Спрях. Той направи същото.

Започнах да казвам нещо, за което по-късно щях да съжалявам.

— Спри там и не мърдай — Слайдъл беше бесен. — Ти ли избута тази беззащитна дама?

Беззащитна дама?

Мъжът скръсти ръце и издаде глава напред, приличаше на истински гангстер.

— Как се казваш? — рязко попита Слайдъл.

— Кой пита?

Слайдъл показа значката си.

— Аз, тъпако.

— Глен Еванс.

— Ти охрана ли си му? — Слайдъл завъртя глава към отдалечаващата се фигура на Линго.

— Аз съм личният асистент на съветник Линго — гласът беше твърде писклив за такъв едър мъж.

— Чудесно. Тогава ще можеш да ми обясниш защо партньорът ми се е обаждал на шефа ти.

— Сериозно ли говорите?

— Абсолютно.

— Това, което правите в момента, е насилие.

— Дай ме под съд тогава.

— Не мога да разбера въпроса ви. Но въпреки това ще му отговоря. Всеки, който иска да се свърже със съветника, трябва да се обърне лично към мен. Никога не сме получавали такова обаждане в кабинета на съветник Линго.

— Изглеждаш ми много уверен в думите си. Няма ли нужда да погледнеш в календара или в бележника си? — войнственото изявление на Еванс не се беше отразило никак добре на настроението на Слайдъл. — Или може би в управлението ще си спомниш по-добре?

— Изобщо на ме плашите, детектив.

Слайдъл му хвърли злобен поглед, но не каза нищо.

Еванс попипа носа си. Сложи ръце на бедрата си. Започна да барабани по колана си.

— И кога се е случил този предполагаем разговор?

— Малко преди детектив Риналди да бъде убит. Ако искаш, ще извадя съдебно разрешение да ми дадат разпечатка от телефонните разговори. Както предпочиташ.

— Това са пълни глупости.

— Джими Клапек. Името говори ли ти нещо?

— Кой е той?

— Аз задавам въпросите — изпъкналата вена на челото на Слайдъл подскачаше като луда.

— Съветникът често се среща с най-обикновени хора. Посещава приюти за бездомни, кухни за бедни, домове за жени, пострадали от насилие, и други подобни институции. Среща се с много хора.

Слайдъл замълча, надяваше се, че Еванс ще се почувства длъжен да продължи да говори. Планът му проработи.

— Съветникът може да се е срещнал с този Клапек на всяко едно от тези места.

— Хлапето е избягало от къщи и е живеело на улицата. Било е на седемнайсет години. Детектив Риналди разследваше убийството му. Затова съм толкова любопитен защо Риналди се е обадил на шефа ти.

— Чакайте. Да не говорите за момчето, открито в езерото Уайли? Мислих си, че това е някакво ритуално сатанистко убийство.

— И защо си помисли така?

— Така съобщиха по новините.

Слайдъл отново замълча. Много се съмнявах, че наистина подозираше Линго, по-скоро притискаше Еванс заради държането му.

— Вижте, господин Линго е политик. Той се среща с много и най-различни хора. Ако е срещнал някакъв побъркан лунатик на улицата, а аз изобщо не твърдя, че това е така, то това съвсем не означава, че има нещо общо с убийството му.

Докато Еванс говореше, аз внимателно оглеждах лицето му. Отблизо видях, че по кожата му има дълбоки следи от акне, също както по кожата на Ейса Фини. Но приликата свършваше дотук. Еванс беше светъл и косата му беше обръсната. Очите му бяха разположени близко едно до друго. Имаше високи, месести скули, заострена челюст и добре изразена брадичка.

— Господин Еванс, просто на шега ще ви попитам: къде беше шефът ви на девети октомври?

— Съветникът говореше на едно събиране в Грийнсбъро. Бях с него. Ако искате, мога да ви предоставя програмата му и копия от сметките от хотелите и ресторантите. А, да, освен това има около четиристотин свидетели.

Еванс отново отговори бързо, без изобщо да се замисля по въпроса. Реших, че си заслужава да запомня това.

През тълпата видях, че Лараби разговаря по мобилния си телефон. Предположих, че се опитваше да представи избухването ми преди малко по възможно най-добрия начин. Като познавам Ларк Тирел, съмнявам се, че щеше да успее.

Отново насочих вниманието си към Еванс. Почувствах, че нещо в подсъзнанието ми прищрака.

Какво ми беше направило впечатление?

Гласът му? Акнето? Фини? Споменаването на сатанизма?

Нищо не се получаваше. Ако някоя от мозъчните ми клетки беше забелязала нещо, в момента напълно мълчеше.

За съжаление. Ако тогава бях направила връзка, може би щях да успея да спася един човешки живот.