Дяволски кости - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Кати Райкс (4) #5

4

Ърскин „Скини“ Слайдъл е детектив към полицейското управление на Шарлот-Мекленбург, в службата за разследване на углавни престъпления, отдел „Убийства“. И по-специално — предумишлени убийства.

Работим заедно от много години. Какво е мнението ми за него ли? Като характер е абсолютно задръстен. Но има добри инстинкти.

Обилно намазаната му с брилянтин глава се подаваше през отвора на тунела и силно напомняше на главата на костенурка.

— Здравей, докторе — както обикновено Слайдъл говореше бавно и провлачено.

— Здравей.

— Кажи ми, че мога да си отида вкъщи, да ударя една бира, да пусна телевизора и да гледам момчетата от „Разбиване“.

— Не и тази вечер.

Докато се изкачвах по стълбата, си спомних кога за последно пътищата ни се пресякоха.

Август. Детективът тъкмо влизаше в съдебната палата на областта Мекленбург, а аз излизах, след като бях дала показания.

Слайдъл не е от най-съобразителните хора, които познавате. Особено когато застане пред съда. Съвсем меко казано. Умните адвокати правят със Скини каквото си поискат. Онази сутрин беше съвсем очевидно, че е нервен. Тъмните кръгове около очите му подсказваха, че е прекарал безсънна нощ.

След като излязох от тунела, забелязах, че днес Слайдъл изглежда малко по-добре. Същото обаче не можеше да се каже за сакото му. Беше направено от зелена изкуствена материя, с оранжеви външни тегели. Дори на приглушената светлина в подземното помещение изглеждаше крещящо.

— Полицаят тука ми казва, че си имаме работа с някакъв шаман — Слайдъл завъртя глава в посока към Глийсън.

Описах какво съм видяла в подземното помещение.

Слайдъл погледна часовника си.

— Защо да не оставим тази работа за утре?

— Да не би да имаш среща тази вечер, Скини?

Глийсън се изкашля сподавено зад гърба ми.

— Както ти казах, чакат ме бирата и спортните предавания.

— Трябваше да си включиш дигиталния видеорекордер.

Слайдъл ме изгледа така, сякаш му бях предложила да програмира следващата мисия на совалката.

— Това е същото като касетъчния видеомагнетофон — обясних аз, докато свалях едната си ръкавица.

— Чудно защо не съм чувал за подобно нещо — Слайдъл беше вперил поглед в отвора до краката ми.

Имаше предвид дигиталния видеорекордер.

— Да оставим това сега — предложих аз. — Обади се по мобилния си телефон и извикай екипа за работа в полеви условия.

Свалих скъсаната ръкавица. Палецът ми беше зачервен, подут и ужасно ме сърбеше.

— Кажи им, че ни трябват генератор и преносими лампи.

Прибрах и двете ръкавици в куфарчето си.

— И нещо, с което можем да вдигнем казан, пълен с пръст.

Слайдъл поклати глава и започна да набира телефона.

Четири часа по-късно се качих в маздата си. Грийнлийф Авеню се обливаше в лунна светлина. Аз се обливах в пот.

Докато излизал от къщата, Слайдъл забелязал, че една жена прави снимки с малък цифров фотоапарат от прозореца на кухнята си. След като й направи знак да се маха, той изпуши една след друга две цигари, измърмори нещо за документи и данъци, качи се в тауруса си и отпраши.

Криминалистите си бяха тръгнали с микробуса. Щяха да занесат куклите, статуите, мънистата, инструментите и другите артефакти в лабораторията по криминология.

Колата на моргата също беше дошла и си беше тръгнала. Джо Хоукинз, дежурният следовател тази нощ, щеше да занесе черепа и пилето в съдебномедицинската лабораторията. Както и казаните. Въпреки че Лараби никак нямаше да се зарадва, като видеше цялата тази мръсотия, предпочитах да прегледам съдържанието им в надеждните условия на лабораторията.

Както и очаквах, най-много трудност създаде големият казан. Тежеше почти колкото статуята на свободата и затова при преместването му бяха необходими лебедка, мускулна сила и подходящ набор от цветисти фрази.

Потеглих надолу по Грийнлийф Авеню. Пред мен паркът „Фрейзър“ приличаше на черно петно на фона на градския пейзаж. Пред очите ми от сенките изскочи една катерушка, после сребриста кубистична скулптура се извиси над тъмнината, а коритото на река Ъруин Крийк се виеше и наподобяваше на усмивка.

След два завоя излязох от Уестбрук на Сидър, заобиколих центъра на града и се отправих на югоизток към дома си близо до парка „Майерс“. Районът е бил застроен през трийсетте години на миналия век и е бил първият, до който е достигал трамвай. Днес цените на жилищата тук са прекалено високи, хората са прекалено самодоволни и всички до един гласуват за републиканците. Въпреки че не е особено стар, кварталът е елегантен и добре поддържан. Това е отговорът на Шарлот на Шейкър Хайтс в Кливланд и на Корал Гейбълс в Маями.

Десет минути след като напуснах Трети район, паркирах колата си във вътрешния двор. Заключих я и се отправих към къщата.

И тук трябва да дам някои обяснения.

Всъщност живея на територията на Шарън Хол — господарска къща от деветнайсети век, която сега е разделена на отделни апартаменти и се намира съвсем близо до университета Куинс. Сградата, в която живея, е отделена от голямата къща и се нарича „Анексът“. Анекс към какво? Никой не знае. Малката двуетажна постройка не е отбелязана на нито един от старите строителни планове. Голямата къща я има на плановете. Както и помещението, в което навремето са прибирали каретите. Има ги и парка, и градината с билки. Но не и „Анексът“. Изглежда, на някой му е хрумнало и го е построил по-късно.

Когато сме си говорили с приятели, с роднини или с някои гости относно предназначението на тази сграда, предположенията ни са варирали от помещение за опушване на месо, през оранжерия, до пещ за изпичане на тухли. Лично аз никак не се интересувам за какво първоначално се е използвала къщата. С площ едва сто и единайсет квадрата тя отлично отговаря на нуждите ми. На горния етаж се намират спалнята и банята. Кухнята, трапезарията, холът и кабинетът ми са на долния етаж. Преместих се да живея тук, когато бракът ми с Пийт се провали. Десет години по-късно все още ми върши чудесна работа.

— Хей, Бърд — провикнах се към празната кухня.

Котаракът го нямаше.

— Бърди, тук съм.

Хладилникът бръмчеше. Часовникът на баба, който стоеше върху полицата, започна да бие.

Преброих ударите. Единайсет.

Погледнах крадешком към лампичката на телефона, която показваше дали има оставени съобщения. Не светеше.

Оставих си чантата и се отправих директно към банята.

Използвах душ гел с мирис на зелен чай, шампоан, ухаещ на розмарин и мента, и гореща вода, за да се прочистя от миризмата и мръсотията на мазето. Сетих се за лампата на телефона, която все така упорито показваше, че нямам съобщения, после мисълта ми се насочи към гласа, който се надявах да чуя.

Бонжур, Темпи. Липсваш ми. Трябва да поговорим.

Пред очите ми изплува образът му. Слаб и висок, със светлоруса коса. И яркосини очи. Лейтенант детектив Андрю Райън. Отдел „Престъпления срещу личността“, полиция на провинция Квебек.

Ето къде се намесва Квебек. Работя на две места — едното е в Шарлот, Северна Каролина, САЩ, другото е в Монреал, Квебек, Канада, където съм съдебномедицински антрополог към отдела на следователите. Райън работи към полицията на провинция Квебек и разследва убийства. С други думи, когато е извършено убийство в La Belle Province, аз се занимавам с жертвите, а Райън провежда разследването.

Преди години, когато започнах работа в лабораторията в Монреал, Райън имаше репутацията на местния любовник. А аз бях абсолютно против романтичните връзки на работното място. Оказа се, че лейтенантът отказва да спазва правилата ми. Когато се простих и с последната надежда, че ще успея да спася брака си, започнах да излизам с него. За известно време нещата вървяха добре. Даже много добре.

Пред очите ми се появиха сцени, които щях да помня цял живот. Не бяха подходящи за лица под осемнайсет години. Бюфорт, Южна Каролина, началото на връзката ни. Обута с къси панталони, под които няма нищо, на борда на дванайсетметрова моторница. Шапрол, Северна Каролина, първата ни истинска свалка, облечена в убийствена черна рокля и едни от най-секретните прашки на Виктория.

Спомних си и други подобни моменти и усетих слабост в стомаха си. Да, той наистина беше много добър. И изглеждаше страхотно.

След това Райън разби сърцето ми. Дъщеря му, Лили, за чието съществуване научи съвсем наскоро, беше буйна, гневна и пристрастена към хероина. Раздиран от чувство за вина, татко се беше съгласил да се събере отново с мама, за да направят заедно опит да спасят дъщеря си.

И аз станах излишна като прочетен вестник. Това се случи преди четири месеца.

— Майната му.

Обърнах лице към душа, от който течеше вода, и започнах да грача някаква своя версия на песента на Глория Гейнър.

„I will survive. I’ve got all my life to live…“3

Изведнъж водата стана студена. Умирах от глад. През целия следобед бях напълно погълната от работата си в мазето. Нервите ми бяха изопнати до краен предел от обстановката около мен и въобще не усещах, че съм гладна. До този момент.

Докато се бършех, Бърд бавно влезе в стаята.

— Извинявай — започнах аз. — Извънредна работа. Нямах избор.

Котаракът ме погледна скептично. Или въпросително. Или отегчено.

— Искаш ли да ти дам играчка и да поиграем на гоненица из стаята?

Бърд седна и започна да ближе предната си лапа. Очевидно не можех да го подкупя с една котешка играчка и да го накарам толкова лесно да ми прости закъснението.

Облякох нощницата си, обух пухкави розови чорапи и отидох в кухнята.

Имам още един недостатък. Мразя домашните задължения. Ходенето до химическото. Почистването на колата. Пазаруването. Пиша си списъци какво трябва да направя, след това започвам да отлагам, докато вече няма накъде. Ето защо сега се оказа, че разполагам със следното:

Замразено руло „Стефани“. Замразено китайско ястие със спагети. Консерви с риба тон, праскови, доматено пюре и зелен фасул. Пликчета със супи от гъби, зеленчуци и пиле с фиде. Пакети със сухи макарони със сирене и ризото с гъби.

Бърд се появи отново точно когато вадех китайското ястие от микровълновата печка. Оставих подноса на плота и извадих една котешка играчка от шкафа.

Котаракът полегна на една страна, сграбчи я с четирите си лапи и започна да я души. Може би това беше неговата слабост? Обожаваше играчките.

Хранех се права, застанала до мивката, докато Бърд се търкаляше в краката ми. След това си пуснах Ози Озбърн и се стоварих в леглото.

Въпреки че с нетърпение очаквах да започна работа върху черепа и казаните, вторник винаги беше посветен на университета на Северна Каролина — Шарлот.

За най-голямо разочарование на Слайдъл.

За до го поуспокоя, се съгласих да се отбия в съдебномедицинската лаборатория на област Мекленбург (СЛОМ) още когато зората си надига дупето от леглото. Така се изрази Скини, не аз.

През следващия един час взех проби от пилето и от козята глава. След това отново прегледах буболечките, които бях събрала в мазето. За щастие още там на място ги бях разделила по вид и надписала.

След като пакетирах насекомите и ги изпратих на един ентомолог в Хаваите, изтичах до университета, за да не закъснея за сутрешния семинар. Следобеда имах приемен час. Пристигна цяла тълпа студенти, всички разтревожени от предстоящата писмена работа. Когато най-после успях да си тръгна, навън отдавна беше паднала нощ.

В сряда отново станах по изгрев-слънце. Не съм свикнала да ставам толкова рано. И изобщо не го правя с удоволствие.

Съдебномедицинската лаборатория на област Мекленбург се намира на пресечката на Десета улица и Колидж в центъра на града. При построяването си сградата се е наричала „Сиърз Гардън Сентър“. И прилича точно на градински център, само дето ги няма теменужките и филодендроните. В тази безлична едноетажна тухлена постройка се помещават и други служби, свързани с полицейското управление на Шарлот-Мекленбург.

В началото тук е трябвало да има мол, затова накъдето и да се обърнеш, виждаш само бетонни конструкции. Лоша новина, ако си се надявал да видиш типичните южняшки цветя и градини. Добра новина, ако търсиш къде да паркираш.

В седем и четирийсет и пет сутринта правех точно това.

Пъхнах картата си за достъп. Двойната стъклена врата пред мен се отвори и влязох в празното лоби. Ако изключим слабото жужене, наоколо цареше абсолютна тишина, което означаваше, че аз бях първият човек, пристигнал на работа.

От понеделник до петък Юнис Флауърз наблюдава посетителите през стъклото над бюрото си, пуска някои да влязат, други — не. Тя прави графиците, печата и завежда отчетите, картотекира и съхранява документите в сивите метални шкафове, наредени покрай стените на нейното малко царство.

Независимо какво е времето навън, дрехите на госпожа Флауърз са винаги идеално изгладени, а прическата — съвършена. Въпреки че е любезна и приветлива, тази жена винаги ме кара да си мисля, че съм мърла.

А работното й място направо ме побърква. Независимо какъв безпорядък цари в останалата част на лабораторията, нейното бюро е винаги чисто и подредено. Всички документи са струпани на идеални купчинки, разположени на еднакво разстояние една от друга. Аз самата никога не мога да поддържам такъв безупречен ред, затова изпитвам силно подозрение към тези, които успяват да го правят.

Знам, че портиерът ще да пристигне след петнайсет минути. Нито минута по-късно. От две десетилетия госпожа Флауърз се заковаваше на работното си място точно в 7:50 и щеше да продължи да го прави до пенсионирането си. Или докато я изнесат с краката напред.

Завих надясно и минах покрай редица тесни кабинети, в които работеха следователите. Стигнах до дъното на коридора и се изправих пред бялата дъска. Написах датата в квадратчето до името си и погледнах квадратчетата до имената на тримата патолози.

Доктор Джърмейн Хартигън цялата седмица щеше да бъде в отпуска. Доктор Кен Сиу беше отбелязал, че три дни ще дава показания в съда.

Толкова по-зле за Лараби. Цялата седмица щеше да работи сам.

Погледнах във входящия дневник. С маркер беше написано, че тази нощ са постъпили два нови случая.

В контейнер за смет, зад супермаркета „Уин-Дикси“, е бил открит обгорял труп. СЛОМ 522–08.

Човешки череп, без долна челюст, открит в мазе. СЛОМ 523–08.

Кабинетът ми е в задната част на сградата, близо до кабинетите на патолозите. Площта му е толкова „голяма“, че човек би го определил по-скоро като килер.

Отключих вратата, седнах зад бюрото си и оставих дамската си чанта в чекмеджето. Извадих един формуляр от пластмасовата поставка, която стоеше на картотеката зад гърба ми, и попълних номера на случая. Освен това дадох кратко описание на останките и обстоятелствата, при които бяха открити. След като приключих с документите, отидох да се преоблека.

В СЛОМ има две зали за аутопсии. И в двете има по една аутопсионна маса. По-малката зала има специална система за вентилация.

Това е смрадливата стая. За разложени трупове и трупове, извадени от вода. Случаите, с които се занимавам аз.

След като подредих фотоапаратите, дебеломера, ситото и една малка лопатка, отидох в моргата. Вратите от неръждаема стомана се отвориха с леко свистене и миризмата на замразена плът ме погълна. Запалих лампата.

Във вторник, поради ранното ставане, бях прекалено кисела и не се замислих по въпроса. Сетих се сега, докато се преобличах. Как щях да преместя казаните, ако ги намерех оставени на пода?

Нямах такъв проблем. Хоукинз ги беше оставил върху количката, която беше използвал, за да ги пренесе от Грийнлийф Авеню. Взех картонената кутия, в която бяха черепите и пилето, освободих спирачката на количката, обърнах се и бутнах вратата със задните си части. Тя се отвори широко.

Залитнах и точно да се приземя по задник, някой ме хвана. Стъпих отново на крака и се обърнах.

Тим Лараби прилича на каубой, който е прекарал твърде дълго време в пустинята. Луд е на тема маратон, тренира ежедневно и в резултат на това тялото му е съвсем изпито, кожата почерняла от слънцето, а бузите — изпосталели.

В погледа на Лараби се четеше извинение. Очите му бяха прекалено хлътнали.

— Извинявай, не знаех, че има някой тук.

— Вината е изцяло моя. Бях тръгнала с дупето напред.

— Чакай да ти помогна.

Докато измъквахме количката от хладилника и я вкарвахме в залата за аутопсии, му разказах за това, което открих в мазето.

— Вуду, така ли?

Свих рамене. Кой знае?

— Надявам се, че няма да правиш рентгенови снимки на съдържанието — каза Лараби и плесна силно един от железните казани.

— Ще карам на сляпо — отбелязах аз и си сложих ръкавиците. — Но когато Джо дойде, ще го накарам да направи снимки на черепите.

— Може ли да хвърля един поглед? — Лараби посочи кутията.

Отворих капака. Черепите си стояха така, както ги бях оставила, всеки в надписана найлонова кесийка. Нямаше смисъл да проверявам какво има в торбата. Смрадта показваше, че пилето е все още там.

Докато съдебномедицинският следовател си слагаше ръкавиците, аз извадих човешкия череп и го поставих в центъра на коркова подложка върху аутопсионната маса.

— А мандибулата?

Поклатих глава — няма я.

Лараби прокара пръста си по челото и темето на черепа.

— Прилича на восък — отбеляза той.

Кимнах в знак на съгласие. Следователят докосна петното, частично покрито от лепкавото вещество.

— Кръв ли е?

— Предполагам, че да.

— Човешка?

— Ще взема проба да проверя.

Лараби обърна дланта си нагоре и направи някакъв жест. Разбрах какво искаше.

— Това са само предположения — предупредих го аз.

— Разбрано.

Взех черепа в ръцете си и го обърнах с небцето и големия отвор нагоре.

— Разбира се, ще изчакам резултатите от рентгеновите снимки, но изглежда третите кътници току-що са пробили, а останалите почти не са износени. Базиларната структура се е сраснала съвсем наскоро — имах предвид мястото на връзката между клиновидната и тилната кост в основата на черепа. — Това показва, че човекът е бил на възраст между четиринайсет и седемнайсет години.

Завъртях черепа в ръката си.

— Задната част на главата е гладка, няма грапавина, където да се захванат шийните мускули — посочих една триъгълна издутина, която се простираше надолу под отвора на дясното ухо. — Мастоидният израстък е малък. Виждаш ли как този изпъкнал ръб постепенно се смалява и изчезва в края на скулата?

— Не продължава назад към слуховия канал.

Кимнах.

— Тези черти подсказват, че черепът е принадлежал на жена.

— Ръбовете на веждите не са ясно изразени.

— Така е, но при тази възраст това не е определящо.

— Каква е расовата й принадлежност?

— Труден въпрос. Носният отвор не е особено широк, но костите се срещат ниско долу в корена на носа и образуват полусфера. Предната част на носа, както и бодилото са увредени, така че е трудно да се прецени каква е била формата им — завъртях черепа на страна. — Долната част на лицето е издължена — погледнах темето отгоре. — Формата на черепа е продълговата, но не и стеснена.

Върнах обратно черепа на поставката.

— Ще въведа измерванията във Фордиск 3.0, но предполагам, че е принадлежала към негроидната раса.

— Американка от африкански произход.

— Или африканка. А може да е била и от Карибите, Южна Америка, Централна…

— Чернокожо младо момиче.

— Това са само предположения.

— Да, разбира се. Кога е настъпила смъртта?

— Ще ми трябва време, за да установя това.

— Преди сто години? Преди петдесет? Преди десет? Миналата година?

— Ще видим — отвърнах аз. — Вчера изпратих буболечките.

— Не знаех, че си идвала вчера.

— Дойдох и си тръгнах съвсем рано — обясних аз.