Дяволски кости

20

Решихме малко да си починем. Или поне Фини си почиваше през това време. Тъй като предполагаемото ограбване на гроб беше станало през 1999 година, данни за него имаше в компютъра на полицейското управление на Шарлот-Мекленбург. Използвахме годината и „Елмууд“ като ключови думи и след минути докладът беше пред очите ни.

През нощта на трети август неизвестно лице/лица незаконно е проникнало в гробница 109, която се намира в гробището „Елмууд“. Дежурният офицер разговаря с господин Алън Бъркхед, началник на администрацията на гробището. Господин Бъркхед заяви, че когато е пристигнал в гробището в седем часа и двайсет минути на четвърти август, е открил, че гробница 109 е била разбита. Господин Бъркхед смята, че когато предишния ден е напуснал работата си в осемнайсет часа, гробницата е била в добро състояние. След като са влезли в нея, похитителите са отворили ковчега и са осквернили останките на Сюзън Клоувър Редмон, като са взели черепа й със себе си. Съдебномедицинският следовател беше уведомен за случая, но отказа да дойде, за да провери дали от ковчега не са били взети и други кости. По времето на инцидента гробището е било затворено и няма очевидци на случилото се. Регистрите показват, че гробницата е на името на Маршал Дж. Редмон (починал). Открихме член на фамилията Редмон — Томас Лорънс Редмон, който живее в Спрингфийлд, Охайо. Томас Редмон беше уведомен за случилото се и ще бъде държан в течение на събитията. Моля случаят да остане отворен за по-нататъшно разследване.

Прегледах набързо останалата част от информацията: дежурен офицер: Уейд Дж. Хюлет. Адрес: 600, „Четвърта“. Пострадали: Гробище „Елмууд“: Маршал Дж. Редмон. Откраднати вещи: човешки череп и долна челюст.

Слайдъл поясни, че сега Хюлет работи в отдела в Ийстуей. Обади се по телефона и му казаха да изчака. След няколко секунди Хюлет отговори. Слайдъл включи високоговорителя.

— Да, спомням си. Нахлуване с взлом в „Елмууд“. Останало е в съзнанието ми, защото е единственото ограбване на гроб, което съм разследвал. Случаят не стигна доникъде.

— Имаш ли някакви предположения?

— Вероятно са го направили хлапета. Същата седмица заловихме извършителя на двойно убийство, така че тази проява на вандализъм не беше най-важното нещо по онова време. Нямаше никакви следи, нищо, с което да се захванем. Местните членове на фамилията Редмон бяха или измрели, или се бяха преместили. Съобщихме на единствения роднина, който тогава живееше в друг щат и хич не му пукаше за случилото се. В крайна сметка реших да изчакам и да видя дали черепът няма да се появи отнякъде.

— Появи ли се?

— Не.

Скочих от стола си.

— Защо съдебномедицинският следовател не е направил оглед на място?

— Попита ме какво е мнението ми. Казах, че според мен не е пипано нищо друго в или около ковчега. Той обеща да се свърже с роднината от Охайо.

— И?

— Томас Редмон казал: „Затворете ковчега и ми се обадете, ако откриете главата“.

— Колко хуманно от негова страна — обади се Слайдъл.

— Редмон никога не е идвал в Шарлот, не познава този клон на фамилията и нямаше никаква представа кой лежи в гробницата.

— Проверихте ли какво е записано в гробищните регистри за Сюзън Редмон? — попитах аз.

— Да. Нямаше много информация. Само името, мястото, където е погребана, и датата. Очевидно последният ковчег е бил неин.

— Кога е била погребана.

— През 1967.

— Колко души още са положени в тази гробница?

— Четирима.

— Нито един от другите ковчези ли не беше осквернен?

— Поне така ми се стори. Но не бяха в особено добро състояние.

Слайдъл благодари на Хюлет и прекъсна връзката. За няколко секунди задържа слушалката в ръка. След това се обърна към мен:

— Какво мислиш?

— Мисля, че Фини лъже за Куерво. Може би и за Клапек.

— Какво ще кажеш да посетим гробището?

„Елмууд“ не е най-старото гробище в Шарлот. Най-старото е „Сетлърз“. Намира се на „Пета“, между „Поплар“ и „Чърч“. Гробището „Сетлърз“ е пълно с герои от Войната за независимост. Там са погребани още и хората, подписали Мекленбургската декларация за независимост, както и богатите граждани и адвентистите, пристигнали тук след войната.

Гробището „Елмууд“ е сравнително ново. Открито е през 1853 година, а първото погребение е извършено две години по-късно. Както е отбелязано в документите, това е било детето на някой си Уилям Бийти. По онова време регистрите не са се водели съвсем точно.

За известно време там не са били извършвани много погребения. Продажбите на парцели са нараснали в края на века, тъй като с откриването на текстилните фабрики населението се е увеличило. Последният парцел е бил продаден през 1947 година.

Още от самото си начало това място е било предназначено да обслужва както мъртвите, така и хората, които водят активен начин на живот. И до днес „Елмууд“ си остава популярно място за кросове, разходки и неделни пикници. Но неговите стотици акра не предлагат само сенчести поляни и прекрасни азалии. Паметниците и подредбата на гробището отразяват промените, настъпили в американския Юг.

Също както в Галия навремето, omnis divisa in partes tresf20: „Елмууд“ — за белите, „Пайнууд“ — за черните и „Потърс Фийлд“ — за бедните, които не са могли да си купят парцел. Разбира се, те са били само бели.

Няма път, който да свързва „Елмууд“ с „Пайнууд“ и до „Пайнууд“ не може да се стигне през главния вход на „Елмууд“. Улица „Шеста“ — за белите, „Девета“ — за черните. Някъде през трийсетте е била издигната ограда, за да бъдат хората сигурни, че труповете, разделени по расов принцип, както и техните посетители, никога няма да влязат в контакт едни с други.

Точно така. По онова време чернокожите американци е трябвало не само да работят, да се хранят, да пазаруват и да пътуват в определените за тях автобуси, но и да погребват близките си в оградени за целта места.

Години по-късно, въпреки че дискриминацията при продажбата на гробищни парцели беше премахната, оградата си остана. Най-после, през 1969 година, в резултат на кампания, водена от Фред Алекзандър — първия черен общински съветник в Шарлот, старата разделителна линия беше премахната.

Днес всички са погребвани в едно и също гробище.

Преди да излезем от управлението, Слайдъл набра номера на Томас Редмон, който Хюлет му даде. Колкото и да е невероятно, мъжът вдигна телефона.

— Направете каквото е необходимо — каза Редмон. — Но, ако е възможно, направете го на място.

Очевидно той не беше от хората, които биха искали да разбудят духовете на мъртвите.

Освен това Слайдъл позвъни на телефона на Алън Бъркхед. Той все още отговаряше за „Елмууд“ и се съгласи да се срещне с нас.

Хюлет. Редмон. Бъркхед. Три от три. Днес наистина бяхме късметлии.

Бъркхед беше висок, с бяла коса и осанка на генерал. Когато спряхме пред вратата на гробището на „Шеста“, той ни чакаше с метален лост в едната ръка и чадър в другата. Беше заваляло отново — ситен, слаб дъждец. Тежките сиви облаци обаче бяха готови да се излеят над главите ни всеки момент.

Слайдъл набързо разказа на Бъркхед за какво става въпрос и след това влязохме в гробището. Дъждът ритмично барабанеше по козирката на шапката ми и по раницата, преметната през рамо.

Някои хора смятат, че тишината е празно пространство, което трябва да се запълни. Бъркхед беше един от тях. Или може би просто се гордееше с малкото си кралство. Докато се движехме, той непрекъснато ни обясняваше разни неща.

— „Елмууд“ е истинска културна енциклопедия. Тук са погребани най-бедните и най-богатите хора на Шарлот. Ветерани от гражданската война лежат редом с роби.

Не и в района, в който се намираме в момента, помислих си аз, като видях надгробните обелиски в неокласически стил, масивните гробници, приличащите на храмови семейни крипти, украсени с прекрасно изваяни гранитни и мраморни паметници.

Докато вървяхме, Бъркхед сочеше с лоста в различни посоки. Приличаше на екскурзовод, който показва гробниците на фараоните в некропола в Тива.

— Едуард Дилуърт Лата, предприемач. С. С. Макнич — бивш кмет.

Над нас се издигаха огромни дървета, листата им блестяха, а стволовете им бяха потъмнели от влагата. Под тях растяха кипариси, чемшир и цъфнали храсти. Надгробните паметници се простираха чак до хоризонта, сиви и тъжни под непрестанния дъжд. Минахме покрай един паметник на пожарникарите, покрай малка къщичка, направена от камък и дърво, покрай мемориал на воините от армията на Конфедерацията. Забелязах най-често срещаните гробищни символи — агнета и херувими за децата, цъфнали рози за онези, които са починали млади, кръстове за православните християни, компас и квадрат за масоните.

В един момент Бъркхед спря пред надгробен паметник, на който беше гравиран слон. Тържествено прочете надписа на глас:

— Издигнат от членовете на цирка на Джон Робинсън, в памет на Джон Кинг, убит в Шарлот, Северна Каролина, на двайсет и втори септември хиляда осемстотин и осемдесета година от слона Чийф. Нека душата му почива в мир.

— Наистина ли? — изсумтя Слайдъл.

— О, да. Животното притиснало нещастния човечец до един вагон и го смачкало. Тогава този инцидент предизвикал много вълнения.

Погледът ми попадна върху женска мраморна статуя, няколко гроба по-нататък. Порази ме трогателната й поза. Приближих се да я разгледам.

Жената беше клекнала, подпряла глава на една ръка, а другата беше отпусната надолу, стискаща букет рози. Детайлите по дрехите и косата й бяха изработени много майсторски.

Прочетох надписа: Мери Норкот Ландън, починала през 1919 година. Била е на двайсет и четири години. Паметникът е бил издигнат от съпруга й, Едуин Томас Канслър.

Пред очите ми изплува черепът, който сега се намираше в лабораторията. Наистина ли принадлежеше на Сюзън Клоувър Редмон?

Мери е била съпруга на Едуин. Починала е толкова млада. Какво нещастие беше причинило преждевременната й смърт? Какво беше сложило край на щастието, на мъките, на надеждите или страховете й?

Дали скърбящите родители са положили с любов ковчега й в гробницата? Дали са си спомняли как като малка е оцветявала книжки с картинки и се е качвала в училищния автобус с чисто нова кутия за обяд в ръка? Плакали ли са, покрусени от мисълта, че тя никога няма да осъществи мечтите си?

А може би най-много за нея е страдал съпругът й? Или братята и сестрите й?

Гласът на Слайдъл сложи край на разсъжденията ми:

— Ей, докторе, идваш ли?

Настигнах ги.

По-нататък, в източната част на гробището, редиците на гробовете се изправяха като на дъска за шахмат. Дъждът се засили. Този път бях с непромокаемо униформено яке. Грешка. Под тънкия найлон не ми беше нито топло, нито сухо.

Най-накрая влязохме в една доста по-скромна част на гробището. Дърветата бяха все така стари и величествени, но цялостният пейзаж беше някак по-близък до природата. Предположих, че сме пресекли границата, където някога се е издигала стената.

Бъркхед продължи да се вживява в ролята си на екскурзовод.

— Томас Х. Ломакс, епископ от африканската методистка епископална църква. Сизър Блейк, глава на древния египетско-арабски орден и водач на негрите масони през двайсетте години на миналия век.

Най-голямата забележителност в тази част на гробището беше една ниска постройка, изградена от червени и жълти тухли, с малка кула отпред. Издадените тухли образуваха декоративни мотиви с формата на диамант и изписваха името СМИТ над дървената врата.

— У. У. Смит, първият чернокож архитект в Шарлот — поясни Бъркхед. — Според мен гробницата на господин Смит е много показателна, защото е издържана изцяло в стила на неговите тухлени постройки.

— Колко мъртъвци има тук? — попита Слайдъл.

— Приблизително петдесет хиляди — Бъркхед явно не одобряваше начина, по който Слайдъл зададе въпроса си.

— Идеално място да снимаш филм за зомбита.

Бъркхед се направи, че не чу забележката, и посочи с лоста, който държеше в ръка.

— Ето там беше извършен онзи вандалски акт.

Заведе ни до малък бетонен куб, който се намираше сред половин дузина други гробове, на които беше изписано името Редмон. Същото име можеше да се види и над входа на гробницата.

Бъркхед ми подаде лоста, затвори чадъра си и го подпря на стената на гробницата. След това извади един ключ и започна да отключва катинара, който висеше на нивото на раменете ми от дясната страна на вратата.

Забелязах, че е по-лъскав и не така ръждясал като пироните и халките, забити в дървото. До него в касата на вратата се виждаха дълбоки следи.

След като отвори катинара, Бъркхед го пусна в джоба си заедно с ключа и бутна вратата с една ръка. Тя се отвори с изскърцване, достойно за холивудски филм.

И тримата едновременно извадихме фенерчетата си и ги включихме.

Бъркхед влезе пръв. Аз го последвах. Слайдъл остана последен.

Миризмата вътре беше силна и тежка. Миришеше на земя, стари тухли, прогнило дърво и изгнил плат. На молци, урина на плъхове, влага и плесен.

И на тежкия дъх на Слайдъл. Пространството беше толкова малко, че стояхме притиснати един до друг.

На светлината на фенерчетата, точно пред нас и вляво от вратата, видяхме вградени рафтове. На всеки от тях беше поставен прост дървен ковчег. Лошо, ако целта ти е да устоиш на времето и да останеш в историята. Чудесно, ако искаш по-бързо да се върнеш към земята, от която си произлязъл. Всички ковчези изглеждаха така, сякаш бяха минали през трошачка.

Без да каже нито дума, Бъркхед извади един пресниман документ и пристъпи към рафтовете срещу вратата. По стената заиграха сенки, докато той поглеждаше към листа хартия, после към най-горния ковчег, а след това и към по-долния.

Знам какво правеше.

Мъртвите не винаги остават на местата си. Веднъж при ексхумация се случи така, че дядото се оказа три гроба встрани от този, в който се предполагаше, че е бил погребан. В друг случай, според документите, трупът, който търсехме, трябваше да е в последния ковчег вляво, а той се оказа във втория от горе на долу, вдясно.

Правилото в такива случаи е следното: направи всичко необходимо, за да си сигурен, че това е трупът, който търсиш.

Като знаех колко неясни са регистрите на старите гробища, предположих, че в момента Бъркхед сравнява снимки или кратки описания с това, което вижда в действителност — стила на ковчега, декоративните елементи, вида на дръжките. Като се има предвид колко стари бяха ковчезите, много се съмнявах, че серийните номера и етикетите на производителите се четат.

След като се убеди, че е открил търсения ковчег, Бъркхед каза:

— Това са тленните останки на Мери Елинор Пиърси Редмон и Джонатан Ревелейшън Редмон. Джонатан е починал през 1937 година, а Мери — през 1948.

Бъркхед се премести до стената вляво и повтори процедурата. Както и преди, това му отне няколко минути.

— Най-отгоре е положен трупът на Уилям Бостън Редмон, погребан на 19 февруари 1959 година.

Свободната ръка на Бъркхед се премести към по-долния ковчег.

— Този ковчег е бил осквернен преди седем години. Сюзън Клоувър Редмон е погребана на 24 април 1967 година.

Също като останалите роднини и Сюзън беше положена във вечността в дървен ковчег. Страните и капакът му бяха хлътнали и по-голямата част от дървото лежеше върху парче шперплат, поставено между ковчега и рафта.

От лявата страна на капака имаше пукнатина, дълга поне петдесет сантиметра. Отгоре някой беше заковал дървени летвички.

— Господин Редмон отказа да купи нов ковчег. Направихме, каквото можахме, за да поправим капака.

Бъркхед се обърна към мен:

— Тук ли ще огледате трупа?

— Такава е молбата на господин Редмон. Но може да се наложи да взема проби и да ги занеса в съдебномедицинската лаборатория за потвърждаване.

— Както желаете. За съжаление някъде през годините сме загубили ключа на ковчега.

Бъркед пристъпи към единия край на рафта и направи знак на Слайдъл.

— Внимателно, детектив. Останките вече не тежат много.

Двамата мъже издърпаха напред шперплата и го поставиха на земята. Ковчегът изпълни цялото празно пространство, така че бяхме принудени да се отдръпнем до стената.

Беше толкова тясно, че едва можех да се завъртя. Успях някак да отворя куфарчето си и да извадя прожектор, лупа, формуляр, химикалка и отвертка.

Бъркхед се отдръпна в най-източния ъгъл и оттам ме наблюдаваше, приведен напред. Слайдъл застана на вратата, беше поставил кърпичка пред устата си.

Поставих маска на лицето си, клекнах до ковчега и започнах да отварям капака.

Пироните излязоха лесно.