Дяволски кости

15

В края на седмицата много хора получаваха заплати и използваха тази възможност, за да се напият. В резултат на това от края на работния ден в петък, докато станеше време за черква в неделя, броят на скандалите, побоищата и нещастните случаи нарастваше неимоверно. Затова много често в началото на седмицата в моргата настъпваше пълна лудница. Обратното — в края на седмицата положението беше доста спокойно.

Тази петъчна сутрин обаче нещата не стояха така.

На две преки от лабораторията вече усещах, че нещо не е наред. Малкото места за паркиране пред сградата бяха пълни и колите се подреждаха покрай бордюрите на „Колидж“ и „Файфър“.

Приближих и разпознах надписите върху тях. Всички те принадлежаха на местните телевизионни станции.

Влязох на скорост в паркинга, паркирах, затръшнах вратата на колата и се спуснах към сградата. Входът беше блокиран от телевизионни екипи, репортери от вестниците и фотографи. Наведох глава, разтворих лакти и се спуснах напред.

— Доктор Бренан! — извика някой.

Продължих да си пробивам път, без да му обърна внимание. Всички мускули в тялото ми бяха напрегнати от яд. Докато се бутах в тълпата, чувах, че ме викат по име. Най-после успях да се измъкна от навалицата.

Застанал на най-горното стъпало, Бойс Линго държеше реч. Както и преди, мъжът с късо подстриганата коса стоеше до него.

— Ние сме толерантно общество. — Любезната усмивка на Линго изчезна и изражението му стана сурово. — Но в този момент не можем да проявим снизхождение. Който допуска да се служи на Сатаната, ще допусне и всички други прояви на злото. Пиянство, разврат, идолопоклонничество, хомосексуализъм. И всякакви други перверзни, насочени срещу здравите семейни ценности.

Излязох напред и протегнах ръце встрани.

— Пресконференцията свърши.

Камерите се обърнаха към мен. Микрофоните се насочиха към устата ми.

Чух шепот. Споменаваха името ми. Антрополог. От Университета на Северна Каролина.

— Присъствието ви тук ни пречи да изпълняваме служебните си задължения.

Линго замръзна на мястото си, свали ръце и сплете пръсти точно пред гениталиите си.

— Моля всички да се разотидат.

— Вярно ли е, че главата на Ансън Тайлър е била отрязана? — провикна се един репортер.

— Не е вярно — отвърнах троснато и веднага съжалих, че се оставих да ме въвлекат в разговор.

— Какво можете да ни кажете за случая Тайлър? — чу се женски глас.

— Без коментар. — Тонът ми беше леден.

— Ами трупът, открит в езерото Уайли? — провикна се някой от дъното на тълпата.

— Без коментар.

— Съветник Линго казва, че по тялото са били издълбани сатанистки символи.

— Без коментар.

Хвърлих злобен поглед към Линго, направо бях бясна от яд.

— Защо не признаете истината, доктор Бренан? — попита Линго с тона на загрижен защитник на човешките права.

— Ти не можеш да разпознаеш истината, дори да те ухапе по задника.

Хората наоколо ахнаха от изненада. Някои се изкикотиха.

— Гражданите на Шарлот заслужават да получат отговор.

— Гражданите на Шарлот не заслужават да бъдат плашени напразно от такива като теб.

В сравнение с плътния баритон на Линго моят глас звучеше пискливо.

Той се усмихна благо — като любящ родител, който прощава на непослушното си дете. Искаше ми се да изритам лицемерното копеле надолу по стълбите.

— За Ла Вей ли става въпрос? За Църквата на Сатаната? — изкрещя някой.

— Вярно ли е, че тези хора измъчват и убиват животни?

— Колко хора участват в това сборище?

— Разпръснете се или ще извикам полицията да опразни района.

Никой не обърна внимание на заплахата ми.

— Има ли заподозрян?

— Защо всичко се пази в тайна?

Някой завря микрофон точно пред мен. Избутах го настрани. Микрофонът се върна обратно и одра бузата ми.

В този момент изпуснах нервите си.

— Нищо не се пази в тайна! И, по дяволите, няма никаква конспирация!

Фотоапаратите бърза защракаха.

— В момента ви манипулират — излязох напред, грабнах една телевизионна камера и я насочих към тълпата. — Погледнете се! Това е лов на вещици!

Чух, че стъклената врата зад мен се отвори.

— Тръгвай!

Някой ме хвана за китката.

Измъкнах ръката си и направих жест с пръстите си, сякаш ги отпъждах.

— Побързайте! Може би ще успеете да откриете някоя изнасилена монахиня. Или пребита баба, изядена от пудела си.

— Спокойно — прошепна някой.

Обърнах се и видях Лараби, който се опитваше да ме избута към входа на сградата.

Успях да дам още едно предложение, преди вратата да се затвори зад гърба ми.

Десет минути по-късно вече се бях поуспокоила.

— Много ужасно ли се държах?

Лараби обобщи само най-важното.

— Боже, каква бъркотия! — въздъхнах.

Лараби кимна.

— Микрофоните уловиха ли думите ми?

— О, да.

— Мили Боже!

— Да се надяваме, че няма да стигне до ушите на шефа.

В Северна Каролина има изградена цялостна система от съдебномедицински следователи, кабинетът на главния е в Чапъл Хил.

— Ужасно ще се ядоса.

— Така е — съгласи се Лараби.

— Какво ще правим сега?

— Сега ние с теб ще направим аутопсия на хлапето от езерото Уайли.

И точно това направихме.

В три часа рентгеновите снимки вече бяха закачени на светлинните екрани, пръстовите отпечатъци бяха поставени върху една от работните маси, пробите от органите — затворени в буркани, а костните проби — поставени във вани от неръждаема стомана. С черния дроб, панкреаса, стомаха, бъбреците и мозъка се зае съдебномедицинският следовател. Костите на ключицата, лонното съчленение, шийните прешлени и двусантиметровия отрязък от тялото на бедрената кост останаха за мен.

Пентаграмата и символът 666 изглеждаха призрачно бледи в стъклениците с формалин. По гръдния кош и корема, откъдето бяха изрязани, зееха сиво-розови дупки.

Обикновено, когато привършим с огледа, с рязането и меренето, асистентът затваря трупа, подрежда пробите и почиства, така че патологът да може да продължи нататък с изследванията.

Днес и двамата с Лараби не бързахме да си тръгнем. Бяхме объркани и озадачени.

— Всичко е обърнато с главата надолу — каза Лараби, докато Хоукинз връщаше обратно органите по местата им в отворения гръден кош. — Има по-голямо аеробно разлагане, отколкото анаеробно.

— Като че ли тялото е започнало да се разлага отвътре навън, а не обратното — отбелязах аз.

— Точно така. И изобщо степента на разлагане е много малка, като се има предвид, че смъртта е настъпила преди най-малко четирийсет и осем часа.

— През цялата седмица температурата беше около двайсет и пет градуса — продължих аз. — Тази част на брега е огряна от слънцето поне десет часа на денонощие. Найлонът не беше стегнат около трупа. Като имаме предвид всичко това, степента на разложение трябваше да е много по-напреднала.

— Права си, доста по-напреднала — съгласи си Лараби.

— Освен това трябваше да има следи от хищни животни.

— Така е.

Хоукинз върна черния дроб на мястото му. Чу се звук като от нещо меко и мокро.

— Освен това няма нищо, което да ни показва, че тялото е престояло във водата.

— Няма.

— Тогава какво изобщо става тук?

— Не знам.

Хоукинз взе малка крива игла и започна да затваря гръдния кош на момчето. Кожата се опъна, когато придърпа краищата на разреза, направен във формата на буквата Y.

— Според стомашното съдържание момчето се е нахранило няколко часа преди смъртта си. Боб. Чушки. Някакъв цитрусов плод, най-вероятно лимон.

— Да се надяваме, че ще можем да го идентифицираме по пръстовите отпечатъци — обадих се аз.

— Значи, според теб, е на възраст между шестнайсет и осемнайсет?

Кимнах. Предварителното ми заключение беше базирано на състоянието на ключицата, лонното съчленение и рентгеновите снимки.

— Не е нещо необичайно. Тийнейджъри изчезват всеки ден — Лараби посочи с глава някъде към централната част на града. — Повечето са някъде там, живеят на улицата. В момента, в който родителите започнат да го търсят, хлапето се покрива. И когато някой изчезне, приятелите му от улицата просто решават, че се е преместил.

Хоукинз се обърна към Лараби. Следователят кимна.

Асистентът премести тялото от масата на количката до нея, освободи с крак спирачката и я изкара в коридора. Вратата зад него изщрака и се затвори.

— Ще огледам прешлените — казах аз. — Ако има арестуван заподозрян, следите от рязане могат да се окажат полезни.

— Само в случай че престъпникът е запазил инструмента, с който го е извършил, и полицаите го открият. Мислиш ли, че е използван трион?

— Белезите показват, че острието е било назъбено. Ще огледам всичко под лупа.

Лараби свали ръкавиците си.

— Ще се свържа със Слайдъл да провери дали може да открие пръстовите отпечатъци в системата.

В този момент се сетих.

— Погледна ли мозъка?

Лараби кимна.

— Не съм невроанатом, но ми се струва, че мозъкът е човешки.

— Можем да опитаме с тест за преципитация.

Имах предвид процедура, при която антитела, получени при инжектирането на заек с човешка кръв, се поставят върху плака с разтворен гел, който съдържа неизвестната проба. Ако там, където се срещнат двете проби, се образува линия на преципитация, то тогава неизвестната проба не принадлежи на човешко същество. Тестът може да се извърши по отношение на всички животински видове — куче, елен или всякакво друго живо същество, за което имаме съмнение. Въпреки че обикновено се използва кръв, предположих, че и сивото мозъчно вещество може да свърши работа.

— Заслужава си да опитаме — съгласи се Лараби.

— Ще се заема с това.

Минах покрай празната маса, взех ваните си и се отправих към смрадливата стая.

Оказа се, че съм права относно белезите от рязане.

Въпреки че шийните прешлени не запазват по най-добрия начин характерните следи на острието, четвъртият прешлен беше прерязан напречно и по него имаше запазени няколко резки. Всички те бяха вдлъбнати, с един и същ радиус на извивката, която се простираше навън, а не се завърташе около точката на прерязване. По петия прешлен се виждаше една-единствена следа от опит за прерязване и тя беше широка 0,225 сантиметра. Повърхностите на всеки разрез бяха еднакви и гладки, като полирани. Почти нямаше отчупване на костта при навлизането и излизането на острието от нея.

Всичко това говореше, че е бил използван мощен ръчен циркуляр.

След като направих снимки на прерязаните прешлени, позвъних на ентомолога, на когото във вторник сутринта бях изпратила проби от мазето на Грийнлийф Авеню. Беше ги получил. И ги беше прегледал.

Разказа ми за мухите, които бях взела от пилето, и за празните обвивки от какавиди, извадени от главата на козата. После ми разказа за насекомите от рода „Колембола“ и „Дерместиде“, както и за хлебарките, които бях намерила в пръстта. Съобщи ми някакви цифри и проценти на статистическа вероятност.

Попитах го какъв е изводът от всичко това.

Окончателният извод все още не е направен, но по негово мнение пилето е било убито преди приблизително шест седмици.

Разказах му в общи линии за трупа от езерото Уайли и му съобщих, че съм му изпратила още проби.

Той каза, че съм направила много добре.

Обясних му, че според нас тялото е било изхвърлено на брега, но въпреки това искаме да изключим възможността да е изплувало от водите на езерото. Помоли ме да му изпратя найлона, в който беше увит трупът. Обещах му да го направя.

Хапнах набързо един сандвич и след това започнах да правя тънки изрезки от костта на момчето от езерото Уайли. Надявах се, че ако Слайдъл удари на камък с пръстовите отпечатъци, хистологичните проби ще ми помогнат да определя по-точно възрастта на жертвата.

Обикновено тази процедура е изключително досадна. Използва се много тънко диамантено острие, с което напречно на костта се изрязват проби с дебелина сто микрона. През 1967 година Генералната конференция по мерки и теглилки официално отмени микрона. Сега той се нарича микрометър. Това няма абсолютно никакво значение. Все още е равен на 0,00004 от инча или една милионна част от метъра. Ето защо наричаме тези парчета тънки изрезки.

Поставяме ги на предметни стъкла и ги наблюдаваме с помощта на светлинен микроскоп с увеличение 100Х. След това започваме да броим.

Ето какво трябва да знаем предварително. Костната тъкан е динамична, непрекъснато нараства и се възобновява. През целия ни живот все по-голям брой костни елементи могат да се наблюдават под микроскоп. Ето защо крайният брой на остеоните, техните фрагменти, ламелите и каналните системи ни дават ценна информация, когато трябва да определим възрастта на индивида.

Бройката, която установих, потвърждаваше предварителната ми прогноза, че момчето е на възраст между шестнайсет и осемнайсет години. Това не ме изненада.

Но имаше нещо друго неочаквано.

Докато броях, забелязах странна промяна в цвета на някои от хаверсовите канали. Това са малки тунелчета, през които кръвоносните съдове и нервите навлизат във вътрешността на костите.

Какво беше това, дали не беше навлязъл някакъв микроорганизъм? Или оцветяването беше причинено от почвата? Отлагане на минерали? Или микрофрактури?

Удвоих степента на увеличение и въпреки това нарушенията не се виждаха ясно. Тези дефекти можеха да носят много информация, а можеха и изобщо да нямат никакво значение. Това означаваше, че ми е необходимо много увеличение. За целта ми трябваше сканиращ електронен микроскоп.

Грабнах мобилния си телефон и се обадих на колега от оптоелектронния център в университета на Северна Каролина. Един весел глас ми съобщи, че собственикът на телефона ще се върне във вторник, и ми пожела приятно прекарване на празниците.

Освен че бях изморена и изнервена, това ме накара още веднъж да се почувствам като най-загубения човек на земята.

Оставях съобщение, като гласът ми въобще не звучеше толкова весело, когато сигналът ми показа, че някой иска да се свърже с мен. Довърших съобщението и натиснах бутона, за да приема разговора.

Слайдъл бил пред външната врата. Чакал. При това нетърпеливо.

Погледнах часовника. Госпожа Флауърз си беше тръгнала преди няколко часа.

Прекосих фоайето и го пуснах да влезе.

— Вече щях да умра от старост пред вратата.

— Работя едновременно по два случая — отвърнах аз, без да обръщам внимание на остроумната му забележка.

— Определи ли възрастта на хлапето от езерото Уайли?

— Между шестнайсет и осемнайсет.

— С какво е била отрязана главата?

— С мощен ръчен циркуляр.

— Наистина?

— Наистина.

Слайдъл нацупи устни, кимна и извади един лист от джоба си.

— Това тук ще ти хареса.

Протегнах ръка.

Прав беше.

Хареса ми.