Дяволски кости

30

РН е равно на АБЛ, равно е на ГЯЕ — казах аз и започнах да се въртя неспокойно на седалката. — АБЛ. Асистентът на Бойс Линго. ГЯЕ. Глен Еванс. Няма какво друго да означава.

Слайдъл ме изгледа учудено, после отново се загледа в пътя.

— Провери второто име на Еванс — продължих аз. — Главата си залагам, че започва с Я.

Пътувахме мълчаливо, докато се вляхме с шосе I–277, за да заобиколим центъра на града от югоизток.

Опитах се да провокирам подсъзнанието си. Какво беше привлякло вниманието ми, докато Слайдъл разпитваше Еванс?

Нищо не ми идваше наум.

— И каква е връзката на Линго с всичко това? Дали според Еди е бил заподозрян? А какъв би могъл да бъде мотивът на Линго?

— Секс. Наркотици. Пари. Ревност. Предателство. Завист. Сам си избери. Повечето убийства се извършват в резултат на някои от нещата, които ти споменах.

Още дълго мълчахме, явно Слайдъл обмисляше думите ми.

— Ами символите върху гърдите и корема на Клапек?

Нямах обяснение за това.

— Има и още едно подробност. Еванс казва, че с Линго са били в Грийнсбъро, когато Клапек е бил убит.

И за това нямах обяснение.

Когато Слайдъл ме остави обратно при колата ми, вече беше станало 4:40. Докато карах към университета, трафикът беше направо убийствен. Когато най-после пристигнах в опотелектронния център, Айланд вече си беше отишла. Беше спазила обещанието си и ми беше оставила копие от резултатите от сканиращия електронен микроскоп.

Исках да се прибера вкъщи, преди да съм остаряла с още една година, затова грабнах плика с резултатите и директно се върнах при колата си.

Бях на „Куийнз Роуд“, когато Слайдъл позвъни на мобилния ми телефон.

— Глен Ярдли Еванс.

— Така си и знаех.

— Явно ще трябва да се срещнем отново с този Глен.

— Взех резултатите от изследването с електронен микроскоп на пробата от бедрената кост на Джими Клапек.

— Аха. — В гласа на Слайдъл нямаше никакъв ентусиазъм.

— И сега какво следва? — попитах.

— Сега аз ще си поприказвам с Еванс, а ти прегледай… това нещо, дето току-що си го взела. Утре сутринта ще се чуем отново, за да обменим информация.

Тъкмо щях да натисна копчето, за да изключа телефона.

— Ей, докторе.

Изчаках.

— Пази се.

Знаех, че килерът ми е празен, затова се отбих в супермаркета на „Провидън Роуд“ и накупих сума ти неща.

Когато пристигнах в „Шарън Хол“, вече беше тъмно. Слънцето вече бе залязло. По небето все още нямаше нито звезди, нито луна. Когато влязох в квартала, все едно попаднах в черна дупка. Старите дъбове се извисяваха като мълчаливи черни гиганти и пазеха тъмната алея за колите.

Минах покрай главното здание и с изненада видях откъм къщата ми пулсиращите червени и сини светлини на полицейска кола.

Отворих леко прозореца на колата.

Разпознах шума от полицейските радиостанции.

Настръхнах, ръцете ми се изпотиха. Загасих фаровете и едва-едва се приближих, колкото да мога да надникна зад ъгъла.

До къщата ми беше спряла патрулна полицейска кола, вратите й бяха отворени. Радиостанцията пращеше, а фаровете осветяваха двама полицаи и още някакъв мъж.

Въпреки че не виждах много добре, защото храстите и ъгълът на другата къща ми пречеха, все пак забелязах, че мъжът стои с вдигнати ръце, опрял длани на стената на къщата ми.

Докато единият полицай го обискираше, другият му задаваше въпроси.

Мъжът беше висок, слаб, в дънки и кожено яке. Стори ми се, че го познавам, въпреки че беше обърнат с гръб към мен.

Докато ги наблюдавах, полицаят, който го обискираше, намери портфейла му и го отвори. Мъжът каза нещо. Полицаят извади някакъв предмет от вътрешния джоб на якето му.

Не издържах повече. Знаех, че трябва да стоя настрани, въпреки това завих и приближих.

Лампата на верандата освети косата на мъжа. Пясъчно руса. Нито дълга, нито къса.

Нещо сякаш ме прободе в гърдите.

Невъзможно.

Полицаят, който извършваше обиска, подаде предмета на колегата си. Казаха си нещо. Станаха очевидно по-спокойни. Напрежението беше изчезнало.

Мъжът свали ръцете си от стената и се обърна. Полицаят му върна обратно предмета, който държеше в ръцете си. Мъжът го прибра в якето си и вдигна брадичка. Светлината попадна върху лицето му.

Тримата ме наблюдаваха, докато паркирах колата пред гаража и излизах от нея. Пръв заговори единият от полицаите:

— Точно навреме, госпожо. Съобщиха ни, че запалената лампа на верандата е сигнал, че нещо не е наред. Видяхме я, доближихме и заварихме този господин да наднича в прозореца на къщата ви. Той твърди, че се познавате.

— Детектив Райън е стар мой приятел — заявих аз, вперила поглед в ясносините му очи.

— Тогава всичко е наред.

— Всичко е наред — откъснах погледа си от Райън и се обърнах към полицаите. — Благодаря за наблюдателността ви.

Полицаите си тръгнаха. Отидох до колата си и започнах да вадя пликовете с продуктите, ръцете ми трепереха. Райън нищо не каза, но дойде да ми помогне.

В кухнята предложих на Райън една от бирите, които Кати беше оставила в хладилника. Той прие. Аз си отворих една диетична кола.

Отпих голяма глътка. После оставих колата на плота. Внимателно. Заговорих, без да се обръщам:

— Добре ли си?

— Да. А ти?

— Да.

— Как е Кати?

— Добре е. — Не му казах, че за известно време няма да е в града.

— Радвам се. Тя е прекрасно дете.

Не попитах как е дъщеря му. Знам, че беше дребнаво от моя страна, но понякога болката надделява над любезността.

— Изненада ме.

— Така е.

Чух някакво движение зад гърба си, шум от преместването на стол, после още някакво движение.

— Не си избрал подходящия момент, Райън.

— Дойдох за погребението на Риналди. Той беше добър човек.

Бях забравила. Колко години бяха минали оттогава? Три? Четири? Райън се беше запознал с Риналди и Слайдъл, докато ми помагаше при разследването на един случай с незаконна търговия на застрашени видове.

— И за да те видя.

Сърцето ми отново се сви.

Очите ми попаднаха върху чашата от вино, останала от понеделник, върху дървената поставка до умивалника. Събуденият наскоро звяр отново се обади.

Колко добре щях да се почувствам. Блестяща червена топлина, след това смелост и увереност. Накрая забрава.

Последвана от ненавист към самата мен.

Затворих очи, опитах се да преодолея желанието, което беше по-силно от мен.

— Къде си отседнал?

— В „Шератон“, до летището.

— С какво дойде до тук?

— Едни униформени полицаи ме оставиха на ъгъла на „Куийнз“. Оттам дойдох пеша. Запалих лампата на верандата и започнах да се оглеждам наоколо.

— И те арестуваха за надничане в чужди прозорци.

— Нещо подобно.

— Можех да ги оставя да те тикнат в затвора.

— Благодаря за добрите думи, които каза за мен.

Нищо не отговорих.

— Трябва да поговорим — каза Райън тихо, но твърдо.

Не, каубой. Изобщо не трябва.

— Направих някои грешки.

— Сериозно ли говориш? — думите едва излизаха от устата ми.

— Съвсем сериозно.

Хладилникът жужеше. Часовникът тиктакаше на полицата в хола.

Опитвах се да измисля нещо, което да разсее атмосферата, нещо забавно и умно. Нищо не ми идваше наум.

В крайна сметка попитах:

— Бирата достатъчно студена ли е?

— Точно колкото трябва.

Едва си поемах въздух, докато вадех продуктите от пликовете и ги подреждах в шкафа. Райън ме наблюдаваше мълчаливо, съзнаваше, че внезапната му поява ми беше подействала като шок. Знаеше, че ще почна истински да разговарям с него едва когато съм готова за това. А можеше и изобщо да не го направя.

Още от самото начало чувствах ужасно силно привличане към този мъж. Най-напред се съпротивлявах, но после се поддадох. И двамата веднага разбрахме, че връзката ни не е просто секс и срещи в събота вечер. Прекарвахме дълги часове заедно, понякога цели дни. Гледахме стари филми, стояхме сгушени пред камината, спорехме. Обсъждахме различни въпроси, държахме се за ръце, излизахме на дълги разходки.

Макар че никога не бяхме живели заедно, бяхме изключително близки. Имахме си само наши шеги, играехме на глупави игри, които другите не разбираха. Все още можех да затворя очи и да си представя как гърбът му се извива и преминава надолу към бедрата, как прокарва пръсти през косата си, когато е отчаян, как мирише, когато излиза от банята, как телата ни се допират едно до друго, когато танцуваме.

А дъхът ми спираше само когато ме погледнеше от другия край на стаята. Или когато направеше някоя остроумна забележка по време на международните ни разговори по телефона.

След това, един ден, той просто излезе от живота ми.

Как се почувствах ли?

Враждебно. И се затворих в себе си.

И бях ужасно объркана.

Все още ли го обичах?

Болката кара любовта постепенно да изчезне. А с Райън никога не ми беше лесно.

За да бъда честна, и на него не му беше лесно с мен.

Исках ли тази мелодрама отново да се върне в живота ми?

Чувствах се длъжна да кажа нещо. Какво?

Напрежението в стаята се усещаше толкова силно, че чак въздухът трептеше.

За щастие в този момент мобилният ми телефон иззвъня. Погледнах, Слайдъл се обаждаше.

Измърморих някакво извинение, отидох в трапезарията и се обадих.

— Да.

— Говорих с Еванс.

— Да.

— Къде си?

— Вкъщи.

— Добре ли си?

— Да.

— Какво има? Да не би пак да си хванала някой вирус?

— Не. Какво разбра от Еванс?

— Какво ти става? Тази вечер си самата любезност.

Нямах никакво намерение да почна да любезнича със Скини в момента.

— Кажи за Еванс.

— Продължава да настоява на своето. Линго няма нищо общо с Джими Клапек и не е бил в града на девети октомври.

— Получи ли потвърждение, че съветникът наистина е бил в Грийнсбъро?

— Да, бе, как не се сетих! — замълча за миг. — И двамата са били там, върнали са се в Шарлот на другия ден, късно следобед.

— Прекалено късно, за да убият и изхвърлят Клапек.

— Ако Фандърбърк правилно си спомня, че тялото се е появило сутринта на девети.

— Според ентомолога смъртта е настъпила четирийсет и осем часа по-рано.

— А, да, буболечките — гласът му прозвуча съвсем скептично.

Неочакваното появяване на Райън съвсем ме беше извадило от релси.

— Възможно ли е за няколко часа да пристигнеш от Грийнсбъро, да убиеш някого, да изхвърлиш трупа му и да се върнеш обратно?

— Трябва да поставиш световен рекорд.

— Според Пиндър Гънтър е видял Клапек да влиза в пререкания с някого точно преди Гънтър да влезе в затвора. Попита ли къде е бил Линго по това време?

Слайдъл обидено замълча.

— Линго се е прицелил в сенаторско място, затова сега търчи насам-натам да събира пари. Между двайсет и осми септември и четвърти октомври заедно с Еванс са били в Ашвил, Ядкинвил, Рейли, Уилмингтън и Файетвил. На всяко едно от тези места имат десетки свидетели.

— Линго има ли полицейско досие?

— Проверих в архивите. Дори не се е изплювал на улицата.

Слайдъл пое дълбоко въздух през носа си. Чу се изсвирване.

— Но ми се струва, че около Еванс има нещо тъмно.

— Какво искаш да кажеш?

— Крие нещо.

Щях да продължа да го разпитвам, когато чух сигнала, че и някой друг се опитва да се свърже с мен в момента.

— Ще ти се обадя утре сутринта.

Свалих телефона от ухото си и погледнах екрана. Мили Боже! Чарли Хънт.

Поколебах се. По дяволите, защо пък не?

— Изглеждаше много потисната днес следобед на гробището.

— С Риналди работим заедно от много години. Липсва ми.

— Съжалявам.

— Знам.

Настъпи моментно мълчание.

— Днес нещата между нас не се получиха много добре, защо така?

— Вината не е в теб.

— Това не е заучена фраза, Темпи.

— Вярвам ти — усмихнах се аз. — Ти толкова рядко използваш заучени фрази.

— Наистина разбирам колко е трудно да започнеш отначало. Осем години бях женен. Обичах жена си. Загина в Световния търговски център на единайсети септември. — Чарли въздъхна дълбоко. — Може би е по-трудно, когато другият човек е жив.

— Може би.

— Мога да се справя с това — заяви Чарли.

— Сигурна съм, че можеш.

— Да опитам ли?

— Човекът, за когото си говорим, днес се появи от Монреал.

За момент настъпи тишина.

— Ще приема това предизвикателство.

— Шансът не е на твоя страна, Чарли.

— Винаги съм предпочитал удар за три точки, отколкото ефектна забивка.

— Отдалече, като в баскетбола ли?

— Точно така.

След като затворих, останах дълго време, притиснала телефона до гърдите си. Спомних си признанието, което днес следобед на гробището бях направила пред Чарли. Отричах всичко, но думите сами излязоха от устата ми. И ето какво се беше получило сега.

Сега той беше тук. Искаше да говорим. Да признае грешките си.

Какви грешки? Че е имал връзка с мен? Че ме е изоставил? Че си е облякъл прекалено дебело сако в такъв топъл ден като днешния?

Вратата се отвори и Райън влезе.

Погледнахме се така, сякаш между нас зееше пропаст.

— Липсваше ми — каза Райън, разтвори ръце и ми направи знак да се приближа до него.

Останах неподвижна. Часовникът на баба тиктакаше и сякаш отброяваше за колко време емоциите в мен ще надделеят.

Райън се приближи към мен.

И това ми стигаше.

Пристъпих към него, той ме прегърна, а аз притиснах бузата си до гърдите му. Усетих мирис на колосана риза, на мъжка пот и познатия аромат на „Хуго Бос“.

Райън погали косата ми и ме придърпа по-близо да себе си.

Разтворих ръце и го прегърнах.