Дяволски кости

8

— Какво?

— Не мога да повярвам на очите си.

— Какво?

Кати смачка салфетката си на топка, бутна стола назад, стана и прекоси ресторанта.

Обърнах се, бях объркана и разтревожена.

Кати разговаряше с един много висок мъж, облечен в много дълъг шлифер. Говореше оживено и непрекъснато се усмихваше.

Успокоих се.

Дъщеря ми посочи с ръка към мен и ми махна. Мъжът също ми махна. Стори ми се познат.

Аз също раздвижих пръсти.

Двамата се насочиха към мен.

Фигура като на баскетболист. Отпусната походка. Черна коса, разделена на път, съвсем като на Хю Грант.

Включих.

Чарлз Антъни Хънт. Баща му играеше като защитник първо в „Селтикс“, а после в „Булз“. Майка му бе италианка, състезателка по ски алпийски дисциплини.

С Чарли Хънт бяхме съученици от гимназията. Състезаваше се в три различни дисциплини, беше президент на Младите демократи. Според годишника на гимназията той имаше най-големи шансове да стане известен, преди да е навършил трийсет години. За мен бяха гласували, че най-вероятно ще стана комедийна актриса.

След като завърших гимназия, напуснах Шарлот и отидох да следвам в университета „Нортуестърн“ в щата Илинойс. След това се омъжих за Пийт. Чарли получи стипендия да учи право в университета „Дюк“, който по онова време се наричаше Университет на Северна Каролина — Чапъл Хил. През годините до мен бяха достигали слухове, че Чарли се е оженил и практикува някъде в северните щати. В училище и двамата играехме тенис за отборите на университетите си. Той — на национално равнище. Аз печелех повечето от мачовете си. Намирах го за привлекателен. Всички момичета мислеха така. През седемдесетте години в южните щати настъпваха промени, но старите разбирания за морал не се променяха лесно. Не бяхме гаджета.

В Деня на труда, преди всеки от нас да замине за университета си, играхме тенис. Мачът включваше не само сервизи и подавания, а и по няколко текили, а за финал — задната седалка на колата му.

Този спомен ме накара да се намръщя и отново да се съсредоточа върху говеждото си.

— Мамо.

Вдигнах поглед.

Чарли и Кати стояха до масата — и двамата грейнали в усмивка.

— Мамо, да ти представя Чарлз Хънт.

— Чарли — усмихнах се на свой ред и протегнах ръка.

Чарли пое дланта ми в огромната си ръка.

— Радвам се да те видя, Темпи.

— Вие двамата познавате ли се?

— С майка ти сме съученици от гимназията. — Чарли беше загубил типичния си южняшки акцент, може би в резултат на годините, прекарани на север, а може и съзнателно да беше работил върху това.

— Никога не се издаваш! — Кати закачливо удари Чарли по рамото. — Възразявам! Това е укриване на доказателства.

— Кати ми разказа за всичките ти постижения в живота. — Чарли все още държеше ръката ми и ме гледаше така, сякаш във вселената не съществува нито едно друго живо същество освен мен.

— Наистина? — дръпнах ръката си и изгледах дъщеря си с присвити очи.

— Тя е чудесна млада дама.

Чудесната млада дама се засмя, все едно беше на сцената.

— Когато се появи, с мама тъкмо разговаряхме за теб, Чарли. Това се казва съвпадение.

— Горят ли ми ушите? — попита Чарли с момчешка усмивка.

Направи го добре.

— Само хубави неща си говорехме — обади се Кати.

Чарли веднага доби удивен и смирен вид.

— Трябва да вървя — заяви той. — Минавах оттук, видях Кати през витрината и реших да се отбия да ти кажа как прекрасно се справя с работата си.

— Тази работа определено й харесва — отвърнах аз. — Особено въвеждането на данни. Кати обича да въвежда информация в компютъра. Винаги е било така.

Този път Кати присви очи и ме изгледа.

— Да, ние всички сме много доволни от работата й в кантората.

Трябва да призная, че със зелените си очи и огромни мигли Чарли Хънт наистина изглеждаше страхотно. Косата му е черна, а цветът на кожата подсказва смесица между Италия и Африка. Доколкото можех да преценя, въпреки шлифера, фигурата му не се беше променила много от времето, когато бяхме заедно на задната седалка на онзи буик.

Чарли понечи да си тръгне. Кати направи физиономия, сякаш искаше да ме подсети: „Кажи и ти нещо“.

Наклоних глава и й се усмихнах. Безмълвно.

— Мама работи върху случая с казаните, открити в едно мазе — съобщи Кати прекалено ентусиазирано. — Затова косата й е мокра.

— Изглежда чудесно — заяви Чарли и ми се усмихна.

— Изглежда още по-добре, когато си сложи малко грим.

Бузите ми пламнаха и без да съм си сложила руж.

— Срамота е да се поставя грим върху това красиво лице. Все едно да рисуваш върху картина на Реноар. А сега довиждане и на двете.

Чарли се обърна, поколеба се и се обърна отново. Съвсем като инспектор Коломбо.

Ето сега ще го каже, помислих си аз.

— Значи ние с теб играем в различни отбори.

Вероятно погледът ми е издал объркването ми.

— Ти ги вкарваш в затвора, аз ги изкарвам оттам.

Вдигнах въпросително вежда.

— Това може да е интересна тема за разговор на кафе.

— Знаеш, че не мога да обсъждам…

— Разбира се, че не можеш. Но няма закон срещу спомените.

И в този момент ми намигна.

Беше почти десет часа, когато се прибрах вкъщи. Кати вече беше оставила съобщение, в което всъщност повтаряше това, което каза, след като Чарли си тръгна. Не се сърди. Дай му шанс. Толкова е готин.

Чарли Хънт може би наистина беше страшно готин, но аз нямах никакво намерение да излизам с него. Не бях изпаднала чак дотам, че дъщеря ми да ми урежда „случайни“ срещи.

Имаше още две съобщения. Едното беше от Пийт. Обади ми се. Другото — от озеленителна фирма. Оферта за поддържане на двора.

Разочарование. След това в главата ми се завъртяха обичайните въпроси и отговори.

Наистина ли си помисли, че Райън ще ти се обади?

Не.

Добре.

Както и да е.

Сега той живее с друга жена.

Но те не са женени.

Ако искаше, можеше да ти се обади от мобилния си телефон.

Мобилен телефон.

Грабнах чантата си, извадих телефона си и проверих дали няма оставени съобщения на гласовата поща.

Остави го на мира.

Толкова ми се иска да поприказвам с него.

Поприказвай си с котката.

Ние все още сме приятели.

Забрави го и продължи напред.

Наместих се в кревата и пуснах новините.

Една петдесет и седем годишна учителка съдеше училището и твърдеше, че уволнението й е в резултат на възрастова дискриминация. Безработен шофьор беше спечелил петнайсет милиона от лотарията.

Бърд скочи на леглото и се сви до краката ми.

— Браво на шофьора — казах и погалих котарака по главата.

Той ме погледна.

— Човекът имал пет деца и бил останал без работа.

Котаракът отново се въздържа от коментар.

Едно семейство е било арестувано, защото е откраднало медна тел от район в покрайнините на Шарлот. Освен в кражба изобретателното семейство е било обвинено и в това, че дава лош пример на децата си. По време на кражбата мама и татко водили децата със себе си.

Унесох се.

Гласът на мъжа беше баритон, произнасяше гласните много отчетливо.

Отворих очи.

Клипът точно свършваше. Възпълният и червендалест Бойс Линго произнасяше една от тирадите си, предназначени за телевизионната аудитория.

— Трябва бързо и решително да се справим с последователите на Луцифер. Злото, което разпространяват, трябва да бъде спряно, преди да е проникнало в училищата и детските площадки. Преди да застраши моралните устои на обществото ми.

Проповедник, избран за общински съветник, Линго беше типичен екстремист, псевдохристиянин, псевдопатриот и човек, дълбоко вярващ в превъзходството на белия мъж. Неговите поддръжници искаха държавата да се отдръпне от икономиката, да намали социалните си функции, да даде повече права на военните и всички граждани да бъдат бели, родени в Щатите и да изповядват Новия завет.

— Изчезвай, нещастник такъв! — Ако държах дистанционното в ръка, щях да го запратя по телевизора.

Бърди избяга от леглото.

— Извратен малоумник! — ударих с юмрук по матрака.

Чух леко топуркане и предположих, че Бърди се е отдалечил още повече. В момента това не ме интересуваше. Високопарни слова бяха напълно в стила на Линго. Този човек успяваше да се залепи за всичко, което привличаше вниманието на медиите. Целта му беше поне за миг да се появи на телевизионния екран или името му да се спомене във вестниците.

Загасих телевизора и лампата и дълго лежах в тъмнината, напрегната и ядосана. Мятах се в леглото, изритах завивките си, оправих възглавницата си. В съзнанието ми се въртяха най-различни мисли и образи. Казаните. Разложеното пиле. Човешкият череп и бедрените кости.

Училищната снимка.

Коя беше тя? Правилно ли беше решението на Скини? Може би все пак трябваше да излъчим снимката по телевизията.

Дали тази снимка не е била показвана по телевизията в други краища на страната, по други канали, които не достигат до домовете на хората от Шарлот? Дали някой говорител не е съобщил по новините за тийнейджърка, изчезнала, докато се прибирала вкъщи от спортно състезание или след като е яла пица с приятелките си? Кога се е случило това? Дали е станало преди създаването на центрове за издирване на изчезнали деца и подаването на специалния сигнал — амбър алърт5?

Бяха ли се появявали родителите на телевизионния екран, за да отправят молба към похитителите? Майката плаче, гласът на бащата е твърд като стомана. Дали съседите и съгражданите им са се опитвали да ги успокоят, благодарни дълбоко в себе си, че техните собствени деца са били пощадени? Че този път трагедията е подминала домовете им?

Как в крайна сметка снимката се е озовала в казана? Ами черепът? Това черепът на момичето от снимката ли беше?

А бедрените кости? Дали и двете са били взети от един и същи труп?

Дали черепът, снимката и бедрените кости са на един и същи човек? На двама? Трима? Или повече?

Часовникът на радиото ми показваше 11:40. Дванайсет и двайсет. Един и десет. Навън в градината квакаха поне един милион жаби. От поривите на вятъра листата на дървото се удряха в стъклото на прозореца в спалнята ми.

Защо беше толкова топло в късната есен? Сега в Квебек вече с студено, в Монреал дори може би прехвърча сняг.

Замислих се за Андрю Райън. Наистина ми липсваше. Но по-прагматично настроените ми мозъчни клетки определено бяха прави. Трябваше да продължа напред. Усмихнах се, като си спомних „случайната“ среща, устроена ми от Кати тази вечер. Беше започнала да ми търси приятел още преди няколко години, но сега, след появата на Самър, това желание се беше засилило. Фармацевтът Джуд. Ветеринарният лекар Доналд. Предприемачът Бари. Сам. Какъв беше Сам? Така и не разбрах. Не отидох на нито една от тези срещи.

Дъщеря ми, сватовницата от Юга.

А сега беше ред на Чарли, служебния защитник.

Тук обаче Кати имаше право. Чарли Хънт беше елегантен, добре изглеждащ, необвързан и явно заинтригуван. Защо пък да не опитам?

Събитията от единайсети септември бяха оставили Чарли вдовец. Това означава, че той носеше товар в себе си. Беше ли готов за нова връзка? А аз готова ли бях? И аз влачех товара си.

Хайде стига! Човекът ти предложи да пиете кафе.

В главата ми се появиха думите на една песен. Ингланд Дан и Джон Форд Коули.

Това е то.

Местя се при теб. Продължавам напред.

Добрият стар Пийт продължаваше напред.

Пийт и Самър.

Какво беше фамилното име на Самър? Глотски? Гръмски? Да не забравя да попитам.

Мислите ми отново и отново се връщаха обратно към мазето.

Спомних си куклата, прободена с миниатюрната сабя. Ножът.

Пилето беше обезглавено. Дали и козата е била убита по същия начин?

Там наистина ли е било извършено човешко жертвоприношение? Като Марк Килрой — студента, убит в Матаморос. Линго намекна за подобно нещо, но това бяха празни приказки. Не разполагаше с никаква информация. Аз обаче също не разполагах.

Твърдо реших да науча нещо повече.