Дяволски кости

1

С рязко движение задрасках написаното дотук, плод на неочаквано литературно вдъхновение, и започнах отначало.

Мили Боже! Прозвучах съвсем като Джак Уеб в ролята на сержант Джо Фрайдей от сериала „Драгнет“.

Отново задрасках написаното.

Хвърлих поглед към часовника. Два и трийсет и пет.

Зарязах автобиографията си още в тази начална форма и мислите ми започнаха да се реят. Описваха концентрични кръгове. Циферблатът. Конферентната зала. Дворът на университета на Северна Каролина — Шарлот (УСКШ). Северна Каролина. Северна Америка. Земята. Млечният път.

Около мен колегите ми спореха за дреболии със страст, на която са способни само религиозните фанатици. В момента дебатът беше съсредоточен върху словесното оформление на една подточка от проучване, изготвено от катедрата. В стаята беше задушно, темата на проучването — убийствено тъпа. Заседавахме вече повече от два часа и времето изобщо не летеше.

Към най-външния от концентричните кръгове добавих спирали, които приличаха на ръце. Започнах да запълвам пространството с точици. В галактиката има четиристотин милиарда звезди. Щеше ми се да мога да включа стола си на космическа скорост и да излетя към която и да е от тях.

Антропологията е много широк предмет и се състои от няколко свързани помежду си дисциплини. Физиология. Културология. Археология. Лингвистика. В нашата катедра се изучават и четирите. Представителите на всяко едно от тези научни направления държаха да се чуе и тяхната дума.

Джордж Петрела е лингвист. Научните му изследвания са върху мита като отражение на индивидуалната и колективната идентичност. Понякога успявам да разбера нещо от това, което казва.

В момента Петрела възразяваше срещу израза „свеждащ се до четири отделни полета“. Предлагаше да се замени с фразата „ограничаващ се до…“.

Череса Бикхъм, археолог от университета Саутуестърн, и Дженифър Робъртс, специалист по междукултурни религиозни системи, твърдо настояваха да остане „свеждащ се до“.

След като се изморих от галактическия поантализъм и не успях да сведа или огранича отегчението си до нещо интересно, се захванах с калиграфия.

Темперанс1. Умението да избегнем екстремните ситуации.

Въведи ред.

Наложи си въздържание.

Възпри егото си.

Погледни колко е часът.

Два и петдесет и осем.

Пороят от думи продължаваше да се лее.

В три и десет гласувахме. „Ограничаващ се до“ беше победителят на деня.

Събранието ръководеше Ивендър Доу — шеф на катедрата от повече от десет години. Въпреки че сме почти връстници, Доу напомня на образ от картините на Грант Ууд. Плешив. С кръгли телени очила, които го караха да прилича на бухал. С груби като на слон уши.

Повечето от хората, които го познават, смятат, че е суров човек. Не и аз. Виждала съм го да се усмихва поне два-три пъти.

След като проблемът с „ограничаващ се до“ беше решен, Доу премина към следващия важен въпрос. Спрях да изписвам завъртените букви и се заслушах.

Трябва ли в изявлението относно целите на катедрата да се наблегне на връзките с хуманитарните науки и критичната теория в исторически план, или да се подчертае нарастващата роля на точните науки и емпиричните наблюдения?

Началните редове на злополучната ми автобиография бяха попаднали право в целта. Наистина щях да умра от скука, преди да дочакам края на това събрание.

Изведнъж в съзнанието ми се появи образ от сдобилите се с печална слава експерименти върху поведението на хора, лишени от всякаква сетивност, провеждани през петдесетте години на миналия век. Представих си доброволците, които лежаха на леглата си в звукоизолирани стаи, на очите им бяха поставени непрозрачни очила, а ръцете им бяха пъхнати в плътни маншони.

Записах си симптомите им и ги сравних със състоянието, в което бях изпаднала в момента.

Безпокойство. Депресия. Асоциално поведение. Халюцинации.

Зачеркнах четвъртия симптом. Въпреки че бях стресирана и раздразнена, не халюцинирах. Поне до този момент. Не че имах нещо против халюцинациите. Точно сега една ярка картина би внесла известно разнообразие.

Не ме разбирайте погрешно. Не се отнасям несериозно и пренебрежително към преподаването. Обичам учителската професия. Съжалявам, че с всяка година контактите ми със студентите стават все по-ограничени.

Защо прекарвам толкова малко време в класната стая? Връщаме се отново към проблема с тесните специализации.

Опитвали ли сте се някога просто да отидете на лекар? Няма такова нещо. Има кардиолог, дерматолог, ендокринолог, гастроентеролог. Живеем във века на специализациите. И в моята наука положението не е по-различно.

Антропологията е наука за човешкия организъм. Физикалната антропология изучава биологията, промените и развитието в човешкия организъм. Остеологията е наука за костите. Съдебномедицинската антропология се занимава с изследване на костите в човешкия организъм за целите на правораздаването.

Проследете всички разклонения и ще разберете с какво точно се занимавам аз. Въпреки че в университета изучавах биоархеология и в началото на кариерата си се занимавах с разкопаване и изследване на древни човешки останки, преди доста години се прехвърлих към съдебномедицинската антропология. Преминах към тъмната страна, както обичат да ме ядосват старите ми приятели от студентските години. Привлечена от славата и богатството. Как не! Може би донякъде станах известна, но богата — в никакъв случай.

Съдебномедицинската антропология се занимава с труповете на наскоро починали хора. Специалистите като мен работят за правораздавателните органи; за следователи, разследващи смъртни случаи; за лекари, извършващи аутопсии; за адвокати; за военните; за организации, които защитават човешките права и за групи, оказващи помощ при извънредни ситуации. Ние имаме познания по биомеханика, генетика и анатомия на скелета и можем да дадем отговори на въпросите относно идентифицирането на труповете, причините за смъртта, момента на настъпването й и промените, настъпили в тялото след нея. Изследваме обгорелите, разложените, мумифицираните, осакатените, разчленените трупове, както и тези, от които е останал само скелетът. Много често останките, които идват при нас, са прекалено разложени и аутопсията не може да даде никаква ценна информация.

Като служител на щата Северна Каролина имам сключен договор както с университета на Северна Каролина — Шарлот, така и с бюрото на главния съдебномедицински следовател, което има отдели както в Шарлот, така и в Чапъл Хил. Освен това работя като консултант към научната лаборатория по съдебна медицина в Монреал (НЛСМ).

Северна Каролина и Квебек. Необичайно, нали? По-нататък отново ще стане въпрос за това.

Поради професионалните ми ангажименти от двете страни на границата и работата ми за две институции в Северна Каролина чета само един курс лекции в УСКШ, а именно съдебномедицинска антропология за напреднали. На всеки две години прекарвам по един семестър в класната стая. Точно в момента се намирам в такъв период.

И в конферентната зала.

Обичам преподаването. Но не мога да понасям тези непрекъснати събрания. Не съм съгласна и с политиката на факултета.

Някой предложи проучването да бъде върнато в комисията за по-нататъшно изясняване. Всички вдигнаха ръка, аз също. Що се отнася до мен, нямах нищо против да изпратят проучването в Зимбабве и там да си остане завинаги.

Доу обяви следващата точка от дневния ред. Създаване на комисия по професионална етика.

Изпъшках наум и започнах да съставям списък с предстоящите ми задачи.

1. Образците за Алекс.

Алекс е асистентката ми. С подбраните от мен кости щеше да подготви практически тест за студентите за следващото семинарно упражнение.

2. Докладът за Ламанш.

Пиер Ламанш е патолог и шеф на отдела по съдебна медицина в НЛСМ. Преди да отпътувам от Монреал преди седмица, работих върху един от неговите случаи — човек, загинал при пожар в автомобил. Според анализа, който проведох, обгорелият труп беше на прострелян бял мъж на трийсет и няколко години.

За нещастие на Ламанш предполагаемият водач на автомобила не беше петдесет и девет годишна жена от азиатски произход. За нещастие на жертвата някой го беше прострелял с два куршума в лявата теменна кост. За мое нещастие случаят се оказа убийство и вероятно щеше да се наложи да давам показания в съда.

3. Докладът за Лараби.

Тим Лараби е съдебномедицинският следовател на областта Мекленбург и директор на патологията в Шарлот, в която работят трима специалисти. Негов беше първият случай, с който се заех веднага след като се върнах в Северна Каролина. Ставаше въпрос за подпухнала и силно разложена долна част на човешки труп, намерена на брега на река Катауба. От структурата на таза ставаше ясно, че трупът е на мъж. Развитието на скелета показваше, че жертвата е била на възраст между дванайсет и четиринайсет години. По четвъртата и петата метакарпални кости вдясно се виждаха следи от заздравели счупвания и имаше вероятност трупът да бъде идентифициран, ако можеха да се открият медицинският картон и рентгеновите снимки.

4. Да се обадя на Лараби.

Днес, когато пристигнах в университета, заварих на гласовата си поща съобщение от две думи, оставено от съдебномедицинския следовател на областта Мекленбург: „Обади се“. Точно набирах номера му, когато Петрела дойде и ме довлече на това ужасно събрание.

При последния ни разговор Лараби каза, че няма съобщение за изчезнал човек, чиито данни да съвпадат с данните на жертвата от река Катауба. Може би вече беше получил такова съобщение. Надявах се, че е така, заради семейството на детето. Както и заради самото дете.

Помислих си за разговора, който Лараби ще трябва да проведе с родителите. Водила съм такива разговори, съобщавала съм новини, които са разбивали живота на цели фамилии. Това е най-трудната част от професията ни. Няма подходящ начин, по който можеш да съобщиш на една майка и на един баща, че детето им е мъртво и че краката му са били открити, а все още не се знае къде е главата.

5. Препоръката на Соренстейн.

Руди Соренстейн беше мой студент, който се надяваше да продължи образованието си в Харвард или Бъркли. Моята препоръка нямаше да му помогне да осъществи тази своя мечта. Но Руди беше старателен и упорит. Добре се сработваше с другите. Щях да видя какво мога да направя за него, като се имат предвид твърде посредствените му оценки.

6. Пазар с Кати.

Катлийн Бренан Питерсънз е дъщеря ми. От тази есен живее в Шарлот и работи като помощник в кантората на един служебен адвокат. Тъй като през последните шест години беше студентка в университета във Вирджиния, в момента изпитва остра нужда от всякакви други дрехи освен дънки. И от пари, за да си ги купи. Предложих й да поема ролята на моден консултант. Каква ирония! Съпругът ми Пийт, с когото отдавна не живеем заедно, щеше да осигури всичко останало.

7. Тоалетна за Бърди.

Бърди е котаракът ми. Много е придирчив по всички въпроси, които се отнасят до котешката тоалетна, и изразява неудовлетворението си по начин, който се опитвам да предотвратя. За мое неудобство любимата котешка тоалетна на Бърди се продава само в специализираните ветеринарни магазини.

8. Преглед при зъболекаря.

Вчера по пощата получих съобщение, че трябва да отида на контролен преглед.

Разбира се. Ще го направя веднага.

9. Химическото чистене.

10. Преглед на колата.

11. Дръжката на вратата на душкабината.

По-скоро усетих, отколкото чух, нещо необичайно около себе си. Тишина.

Вдигнах поглед и осъзнах, че всички са насочили вниманието си към мен.

— Моля? — преместих ръката си, за да скрия написаното.

Направих го съвсем небрежно.

— Какво предпочитате вие, доктор Бренан?

— Прочетете ги отново.

Доу изброи трите вероятно най-оспорвани наименования на комисията.

— Комисия по професионална отговорност и поведение. Комисия по преценка на етичните норми. Комисия по етичните стандарти и приложението им.

— Последното название предполага налагане на правила от външен орган или регулиращ борд. — Петрела очевидно беше в лошо настроение.

Брикхам хвърли писалката си на масата.

— Не, не е така. Просто…

— Катедрата иска да създаде комисия по етика, нали така?

— Изключително важно е названието на този орган правилно да отразява философската същност.

— Да. — Доу отговори на въпроса ми и така прекъсна изказването на Петрела.

— Защо не я наречем просто Комисия по етика?

Десет чифта очи се впериха в мен. Някои бяха объркани. Други изненадани. А трети — обидени.

Петрела се отпусна назад в стола си.

Бикхъм се изкашля.

Робъртс сведе поглед.

Доу прочисти гърлото си. Преди да успее да каже каквото и да било, тишината беше прекъсната от леко почукване по вратата.

— Да? — обади се Доу.

Вратата се отвори и в пролуката се появи едно лице. Кръгло. Луничаво. Разтревожено. Единайсет любопитни погледа се насочиха към него.

— Извинете, че ви прекъсвам — Наоми Гилдър беше най-новата секретарка на катедрата.

И най-срамежливата.

— Не бих си позволила да го направя, освен ако… — Тя обърна поглед към мен. — Доктор Лараби каза, че спешно трябва да разговаря с доктор Бренан.

Първата ми реакция беше да размахам ръце и да се провикна от радост. Вместо това примирено вдигнах вежди и свих извинително рамене. Дългът ме зове. Какво да се прави?

Събрах книжата си, излязох от стаята и буквално се разтанцувах, докато преминавах през приемната и поемах надолу по коридора, от двете страни на който бяха разположени кабинетите на преподавателите. Всички врати бяха затворени. А и не можеше да бъде другояче. Обитателите на тези кабинети се бяха събрали в задушната конферентна зала без прозорци и ожесточено спореха за разни административни дреболии.

Чувствах се на седмото небе. Свободна!

Влязох в кабинета си и набрах номера на Лараби. Погледът ми се спря върху прозореца. Четири етажа по-надолу студентите се движеха напред-назад, някои влизаха, други излизаха от следобедните упражнения. Лъчите на слънцето падаха ниско и придаваха бронзов оттенък на дърветата и папратите. Когато влязох на събранието, слънцето грееше точно над главата ми.

— Лараби на телефона? — гласът му беше малко писклив, с мек южняшки акцент.

— Темпи се обажда.

— Да не прекъснах нещо важно?

— Претенции и надуване.

— Моля?

— Няма значение. Нещо за трупа от река Катауба ли имаш да ми кажеш?

— Дванайсетгодишен, от Маунт Холи, казва се Ансън Тайлър. Родителите му отишли да поиграят хазарт във Вегас. Върнали се онзи ден и открили, че хлапето от една седмица не си е било вкъщи.

— Как са разбрали това?

— Преброили са останалите консерви.

— Намери ли медицинския му картон?

— Разбира се, искам и ти да си кажеш мнението, но съм готов да се обзаложа, че фрактурите по пръстите на краката на жертвата напълно съвпадат с рентгеновите снимки на Тайлър.

Представих си малкия Ансън сам в къщи. Гледа телевизия. Маже сандвичи с фъстъчено масло и отваря консерви. Спи на запалена лампа.

Чувството, че съм на седмото небе, започна да ме напуска.

— Какви са тези идиоти — да заминат и да оставят дванайсетгодишно дете само?

— Семейство Тайлър далеч не са най-добрите родители на света.

— Съдът ще ги обвини ли в небрежно отношение към детето им?

— Ще получат минимална присъда.

— Заради Ансън Тайлър ли се обади?

Според секретарката Лараби казал, че въпросът е спешен. Идентифицирането на труп обикновено не спада в тази категория.

— Преди — да. Но сега има нещо друго. Преди малко говорих с момчетата от отдел „Убийства“. Изглежда, са попаднали на нещо много неприятно.

Изслушах го.

Тревогата накара и последните остатъци от ентусиазма ми да се изпарят.