Дяволски кости

19

Едва си поемах въздух, докато си повтарях наум някои подробности.

По мандибулата нямаше нито резци, нито кътни зъби. Мъдреците се бяха показали наполовина. По зъбите почти нямаше следи от износване. Костта беше здрава, с цвят на чай.

Всички детайли съответстваха на черепа от Грийнлийф Авеню.

Върнах се обратно в кухнята. Фини обясняваше как се създават сценарии за видеоигрите. Слайдъл гледаше така, сякаш току-що е погълнал нещо живо и много гадно.

Когато отворих вратата, и двамата обърнаха поглед към мен.

Без да кажа нито дума, поставих челюстта и двете книги на Ла Вей върху масата.

Фини ме изгледа и силно се изчерви.

— Имате ли заповед да претърсвате вещите ми?

— Всичко това беше поставено на видимо място на библиотеката — заявих аз.

— Ти ни покани да влезем — каза рязко Слайдъл. — Нямаме нужда от заповед за обиск. Тези книги твои ли са? — продължи той настоятелно.

— Опитвам се да погледна нещата от различни гледни точки.

— Сигурен съм, че е така.

— Ще я огледам обстойно — обещах аз. — Но съм сигурна, че това е липсващата долна челюст от черепа, който открихме в мазето на Ти-Бърд Куерво.

Фини отмести поглед от мен. Но не преди да забележа потрепването на долния му клепач.

— Така че, глупако, сега трябва да ни обясниш как челюстта се е озовала при теб, като се има предвид, че не познаваш Куерво и никога не си бил в онази стая на ужасите на Грийнлийф Авеню.

Фини вдигна поглед и видя страшната физиономия на Слайдъл.

— Знаеш ли какво си мисля в този момент? — Слайдъл продължи, без да изчака отговора му. — Мисля си, че ти и твоите приятели сте убили това хлапе на някое от извратените си сборища, след това сте скрили на сигурно място черепа и бедрените й кости, за да си играете отвратителните игрички.

— Какво? Не.

Слайдъл се доближи до масата и се наведе над ухото на Фини, като че ли искаше да сподели с него нещо много лично.

— Загубен си, тъпако! — изсъска той.

— Не! — проплака Фини. Гласът му беше висок и писклив като на момиче, а не като на възрастен мъж. — Искам адвокат.

Слайдъл дръпна Фини, изправи го на крака, завъртя го и му закопча белезниците.

— Не се притеснявай. В този град има повече адвокати, отколкото крокодили в реката.

— Това е насилие.

Слайдъл прочете правата на Фини.

По пътя към града Фини седеше с наведена глава, свити рамене и ръце, закопчани зад гърба.

Слайдъл се обади на Риналди, разказа му за челюстта и за ареста на Фини и отложи срещата им за по-късно. Риналди му съобщи, че и неговото проучване дава добри резултати.

Помолих Слайдъл по пътя към управлението да ме остави до колата ми. При магазина на Куерво попаднахме на нещо твърде неприятно. Алисън Сталингз стоеше там, залепила чело на витрината. В ръката си стискаше дигитален фотоапарат „Никои“.

— И това ако не е прекрасна картинка!

Слайдъл бутна вратата с рамо, измъкна се от колата и тръгна с тежки стъпки по асфалта. Отворих прозореца си. Фини вдигна глава и започна любопитно да се озърта.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

— Проучване — ухили се Сталингз.

След това вдигна фотоапарата към Слайдъл и го снима.

Той се пресегна към апарата. Сталингз го вдигна нависоко, снима колата и го пъхна в раницата си.

— Стой далече от колата и арестанта — изрева Слайдъл.

— Да вървим — извиках аз, съзнавайки, че вече беше твърде късно.

Сталингз се спусна право към колата, наведе се и впери поглед в задната седалка. Слайдъл я последва, беше станал червен като рак.

Преди да успея да реагирам, Фини се показа през отворения прозорец и се разкрещя:

— Аз съм Ейса Фини. Не съм направил нищо лошо. Нека хората знаят това. Това е религиозно гонение.

Натиснах копчето. Фини продължи да вика, докато прозорецът се затваряше.

— Аз съм жертва на полицейски произвол!

Дишайки тежко, Слайдъл се хвърли на шофьорската седалка и затръшна вратата.

— Млъквай!

Фини веднага замълча.

Слайдъл включи на скорост. Колата тръгна назад. Превключи скоростите и излетяхме от паркинга. Гумите вдигаха вода от локвите.

Докато Слайдъл предявяваше обвинение на Фини, аз отидох в лабораторията, за да се убедя, че челюстта наистина е взета от черепа, който открихме в казана. Рентгенови снимки. Биологичен профил. Състояние на костите. Съответствие на ставите. Измервания. Резултати от Фордиск 3.0. Всичко съвпадаше.

Когато приключих, извадих втория ляв кътник и го поставих в пликче. В случай на нужда можеше да се направи ДНК тест и да се сравни челюстта с черепа. Процедурата беше абсолютно безсмислена, освен ако юристите в съда не я изискаха. Нямаше никакво съмнение, че и черепът, и мандибулата са принадлежали на едно и също чернокожо момиче.

Оставаха два въпроса за разрешаване. Коя е била тя? Как част от нея се е озовала в казана, а друга — в къщата на Ейса Фини?

Когато пристигнах в полицейското управление, Фини беше в същата стая за разпит, където Кенет Роузбъро се беше потил вчера. Обвиненият беше използвал правото си на един телефонен разговор. Със Слайдъл ядяхме сандвичите си, докато изчаквахме пристигането на адвоката.

Той се появи точно когато поглъщах последната хапка пуйка с чедър.

За малко да се задавя.

Чарли Хънт изглеждаше дори още по-добре от четвъртък вечер. Двуредното сако от мериносова вълна и кожени обувки швейцарски модел бяха заменили дънките и мокасините. Днес носеше куфарче. Освен това беше обул чорапи.

Чарли се представи първо на Слайдъл, след това и на мен.

За миг си стиснахме ръцете.

Слайдъл прочете обвинението — незаконно притежание на човешки останки. След това описа вещественото доказателство и поясни връзката между Фини и мазето на Куерво. За всеки случай спомена и възможна връзка с убийството на Джими Клапек.

— На какво се основава тази връзка? — попита Чарли.

— Слабост към книгите на Антон Ла Вей.

— Бих искал да поговоря десет минути насаме с клиента си.

— Той е особняк — изказа мнение Слайдъл.

— Такъв е и комедиантът Емо Филипс — отвърна Чарли. — Но това не значи, че е убиец.

Тримата се отправихме към стаята за разпит номер три.

— Нямам нищо против да наблюдавате — Чарли последователно ни изгледа право в очите. — Но няма да използвате микрофони.

Слайдъл сви рамене.

Чарли влезе в стаята. Ние със Слайдъл застанахме до стъклото, което пропускаше светлина само в едната посока.

Фини стоеше изправен. Мъжете се ръкуваха и след това седнаха. Докато говореше, Фини не спираше да жестикулира. През това време Чарли кимаше и си водеше бележки.

Осем минути по-късно Чарли дойде при нас.

— Клиентът ми има информация, която е готов да сподели с вас. — Както и преди, Чарли се обърна и към двама ни.

Това определено ми харесваше.

— Идва му умът в главата — изкоментира Слайдъл.

— В замяна на това иска пълен имунитет срещу всичко, което има да каже.

— Този нещастник може да е убил дете.

— Кълне се, че не е наранил никого.

— Всички така казват.

— Вярваш ли му? — попитах аз.

Погледът на Чарли остана впит в мен много дълго време.

— Да — каза накрая той. — Вярвам му.

— Как се е озовала челюстта при него? — попита Слайдъл.

— Готов е да ви обясни всичко.

— Каква е връзката му с Куерво?

— Твърди, че никога не са се срещали.

— М-м-м… Да. А пък мен ще ме изберат за крал на модата.

— Това би се предавало по наследство — подхвърлих.

Слайдъл ме изгледа въпросително.

— Монархът не се избира чрез гласуване.

Чарли прокара ръка през устата си.

— Глупости на търкалета — Слайдъл отново се обърна към Чарли. — Ако момчето се разприказва, ще получи имунитет за челюстта и нищо повече. Ако даде достоверни показания в съда, ще получи имунитет по обвинението за притежаване на човешки останки. Аз обаче предполагам, че лъже. Ако открия, че по негова вина е паднал и един косъм от главата на някой, лошо му се пише.

— Така е справедливо — съгласи се Чарли.

— Ще направим и аудио — и видеозапис.

— Добре — съгласи се отново Чарли.

Тримата влязохме в стаята за разпит. Чарли седна до Фини. Ние със Слайдъл се разположихме срещу тях.

Слайдъл предупреди фини, че разговорът ни се записва.

Фини погледна към адвоката си. Чарли кимна и му каза, че може да започва.

— Гимназията за мен беше същински ад. Единственият ми приятел беше едно момиче на име Дона Скот. Самотна душа, също като мен. Отхвърлена от останалите. Някак си се подразбираше, че ние с Дона ще станем приятели, тъй като останалите ни съученици не искаха да контактуват с нас. Освен това и двамата обичахме компютърните игри. Повечето от времето си прекарвахме в интернет.

— Тази Дона Скот в Шарлот ли живее?

— Семейството й се премести в Лос Анджелис през лятото, преди да завършим. Точно тогава й хрумна онзи план. — Фини сведе поглед към треперещите си ръце. — Идеята й дошла от играта „Grave Grab“. Доста е тъпа, но тя я харесваше, затова я играехме. Казано с две думи, играта беше да тичаш из едно гробище и да разкопаваш гробове, като в същото време внимаваш да не те убият зомбитата.

— Какъв беше планът на Дона? — попитах аз.

— Да откраднем нещо от някой гроб. Не си представях, че в действителност ще го направим, но реших, че ще е интересно да отидем до гробището. — Фини пое дълбоко въздух и шумно го издиша през носа си. — Дона си падаше по всичко, свързано с Готик модата. Аз — не, но обичах да си прекарвам времето с нея.

— Изпълнихте ли плана си? — попитах аз.

Фини кимна.

— Дона беше много въодушевена от това, че ще се мести, а аз се чувствах ужасно тъпо. Идеята й беше да разделим поравно това, което ще откраднем. Тя ще задържи едната половина, а аз — другата. Знаете какво имам предвид. Когато хората пишат бележки или чертаят карти и после ги скъсват през средата, а след години се срещнат, да могат отново да съберат двете половини. Дона каза, че така ще останем духовно свързани.

— В кое гробище отидохте? — този път въпроса зададе Слайдъл.

— В гробището „Елмууд“.

— Кога?

— Преди седем години. През август.

— Разкажи ни за това.

— Дона избра „Елмууд“, защото там е погребан някакъв известен артист от каубойските филми.

— Рандолф Скот? — опитах се да отгатна.

— Да. Тъй като и нейната фамилия е Скот, тя реши, че ще е много готино, ако успеем да откраднем нещо от него.

Рандолф Скот беше мъж, бял, починал на осемдесет и девет годишна възраст. Това никак не съответстваше на профила на млада чернокожа жена.

— Успяхте ли? — попитах аз.

— Не. Срещнахме се вечерта и гледахме един късен филм, след това отидохме до „Елмууд“. Вратите бяха отворени. Дона носеше фенерчета. Аз носех един железен лост.

Фини хвърли бърз поглед към адвоката си. Чарли кимна.

— Опитахме се да намерим гроба на Скот, но не успяхме. В крайна сметка се озовахме пред една гробница в съвсем друга част на гробището, където няма красиви богаташки гробове. Решихме, че там никой няма да ни забележи. Халките на катинара бяха ръждясали. Трябваше само да ги напъна няколко пъти с лоста.

— Там някъде имаше ли изписано име? — попитах аз.

— Не си спомням. Беше тъмно. Както и да е, влязохме вътре, отворихме един ковчег, грабнахме черепа, заедно с долната челюст, както и някакви други кости, и избягахме. Честно казано, направо бях откачил тогава, исках само да си тръгнем по-бързо. Дона каза, че съм бъзльо. А тя беше като побъркана.

— Ако съм те разбрал правилно, искаш да кажеш, че ти си задържал челюстта, а Дона — останалата част?

Фини кимна в отговор на въпроса на Слайдъл.

— Как тогава костите са попаднали при Куерво?

— Не знам.

— Знаеш ли къде можем да открием Дона?

— Не. Веднага след тази случка семейството й се премести. Тя обеща, че ще пише или ще се обади, но така и не го направи.

— Искаш да кажеш, че след това никога вече не си я виждал и не си разговарял с нея?

Фини мрачно поклати глава.

— Как се казва баща й?

— Бърч. Бърч Алекзандър Скот.

Слайдъл си записа името. Подчерта го два пъти.

— Нещо друго има ли?

— Не.

В малкото помещение настъпи тишина. Фини заговори отново:

— Вижте, бях много объркано хлапе. Преди четири години открих уика. За първи път ме приеха. Хората ме харесват такъв, какъвто съм. Много се промених оттогава.

— Разбира се каза Слайдъл. — Станал си заклет евангелист като Били Греъм.

— Уика е религия, в центъра на която стои Земята. Ние вярваме в една богиня и един бог.

— А къде е мястото на Луцифер във всичко това?

— Тъй като вярваме в нещо по-различно от традиционната юдейско-християнска теология, невежите хора мислят, че почитаме Сатаната. Ако Бог въплъщава в себе си всичко добро, то трябва да има нещо, което да е олицетворение на всичко зло. Сатаната. Но ние, последователите на уика, не мислим така.

— Значи казвате, че дяволът не съществува?

Фини се поколеба и започна внимателно да подбира думите си.

— Уика съзнава, че природата е изградена от противоположности и че това противопоставяне е част от всеки един от нас. В съзнанието на всеки човек има и добро, и лошо. Вярваме, че в способностите на човек е да се издигне над разрушителните инстинкти, да вкара негативната си енергия в положителни мисли и действия и да разграничава нормалните хора от изнасилвачите, масовите убийци и другите социопати.

— И използвате магия, за да се възвисите, така ли? — в гласа на Слайдъл прозвуча заплаха.

— При уика магията се разглежда като религиозна практика.

— И при тази религиозна практика изрязвате символи в плътта на трупове?

— Вече ви казах. Последователите на уика не използват магия, която би унищожила или експлоатирала някого. Ние на никого не вредим. Защо ми задавате такъв въпрос?

Слайдъл описа трупа на Джими Клапек.

— И вие смятате, че аз съм убил това момче?

Слайдъл впи поглед във Фини.

— Когато бях на седемнайсет, ограбих един гроб. Веднъж ме задържаха за това, че се облекчих на публично място. Две тъпи шеги. Това е.

Слайдъл не отмести погледа си.

Фини погледна първо към Слайдъл, после към Чарли и накрая към мен.

— Трябва да ми повярвате.

— Честно казано, хлапе, не вярвам на нито една дума от това, което ни каза.

— Проверете го — Фини беше готов да се разплаче. — Намерете Дона. Говорете с нея.

— Бъди абсолютно сигурен, че ще го направим.