9

Вчера сутринта гневът на Тувал-Каин беше страшен. И в това нямаше нищо чудно. Първо, загуби джипа си и остана на магистралата като убито на пътя животно, захвърлено да изсъхне на засилващата се горещина. После установи, че безскрупулното копеле, което взе колата му, бе откраднало и любимия му нож. Накрая откри, че мокасините му не стават за вървене на дълги разстояния. Но както се казва в поговорката, това беше тогава, а това е сега. Двайсет и четири часа по-късно Каин се чувстваше много доволен от себе си.

Лежеше на меко легло и мърдаше затоплените си крака на струята на монтирания на стената климатик. Току-що изкъпан и облечен в дрехи, които не лепнеха от пот, той беше нов човек. До него на леглото се бе отпуснало неподвижно тялото на добрата самарянка, която го беше завела там.

Тя, разбира се, беше мъртва, а не спеше спокойно, както позата й предполагаше. Косите й бяха разпилени на възглавницата като купчина царевица и закриваха безучастните черти на лицето й. Тувал я беше положил нарочно така, за да не може неестествената й бледност да издаде играта.

— Много ще ти бъда благодарен, ако лежиш там като добро момиче — рече той. — Все едно спиш след бурен купон. Повярвай ми, купонът наистина беше бурен и определено заслужаваш да подремнеш.

Каин се гордееше с умението си да прикрива следите си. Затова беше останал най-продуктивният, неразкрит сериен убиец в Съединените щати. Ето например Джордж и Мейбъл. Той нагласи експлозията така, че и двамата да бъдат овъглени, и само някой изключително решителен следовател да се досети, че са били убити. Идеята беше, че Мейбъл не е внимавала с печката, когато е приготвяла вечерята. Или експлозията, или последвалият пожар щяха да прикрият факта, че на Джордж му липсват два пръста, а крайниците на съпругата му са натрошени.

Най-драматичното обаче не бяха пламъците и осакатяването на труповете, а майсторлъкът. Каин беше увеличил оборотите на климатика, така че засилващата се миризма да не предупреди някого твърде скоро. И беше завил жената с юрган до брадичката. Това щеше да разубеди мухите месарки, докато търсеха разлагаща се плът като развъдник за потомството си. Когато размножаването на насекомите направеше вонята непоносима, той щеше да бъде далеч от тук.

Юрганът служеше за три цели. Попиваше кръвта, изтичаща от трупа, и щеше да поеме много повече, преди да проличи. Освен това скриваше дясната ръка на жертвата, от която липсваха три пръста. В идеалния случай Каин би предпочел да занесе тялото в хранилището си в Долината на Ювал, защото под бялата си като алабастър кожа жената имаше изящно оформени кости. В момента обаче нямаше нито време, нито желание за допълнителни развлечения. Трябваше да се задоволи с пръстите, отрязани от ръката й. Можеше лесно да ги скрие в джоба на анорака си, да ги пренесе и да ги остави следващия път, когато посетеше тайното си място.

Имаше чувството, че се подготвя за училищен пикник. Беше увил пръстите в целофан, пакетирани като кренвирши за закуска, и ги бе сложил в пликчето с палците на Джордж. Когато му останеше време, щеше да изстърже плътта и да запази само костите. Предпочиташе ги така, без излишния товар от разлагащо се месо. Засега можеше да се задоволи да докосва сувенирите през опаковката, без да се страхува, че ще изцапа ръцете си.

В другия си джоб имаше подобен пакет. Пръстите, взети от приятеля на жената, който любезно беше дал на Каин чисти дрехи и ключовете на фолксвагена си. Приятелят беше под душа, но не по-жив от любимата си. Заключен в банята от любопитни очи, той щеше да остане неоткрит там колкото и момичето.

Тувал най-после стана. Пружините на леглото изскърцаха, протестирайки срещу преразпределението на тежестта. Скърцащо надгробно слово за жената, която хлътна по-надолу в дюшека.

— Иска ми се да остана още и да побъбрим — рече Каин, но тя не реагира. — Обикновено не съм човек, който използва момичетата и после изчезва, без дори да им благодари, ала трябва да свърша нещо важно, а времето лети.

Той седна на ръба на леглото, откъдето пак се разнесе скърцане, и нахлузи дебели туристически чорапи. Имаше болезнени мазоли на ходилата, но чорапите донякъде помагаха. Тувал пъхна краищата на джинсите си в чорапите и обу дебели ботуши с връзки. След това взе лекия анорак, съдържащ сувенирите му, и го облече върху карираната си риза. Черната бейзболна шапка с емблема на белоглав орел завърши ансамбъла.

Спря, за да се възхити на образа си в голямото огледало на вратата на банята. Русата коса и светлозелените очи му придаваха момчешки вид, който му печелеше симпатиите на дамите.

— Здравейте — усмихна се той на отражението си. — Кой е този убийствено красив мъж?

Тувал се върна в стаята. Беше олицетворение на типичен колежанин. Сега обаче приличаше повече на турист като хилядите други, които всеки ден минаваха по магистралата.

Преди да излезе, избърса всички повърхности, които беше докосвал, както и всички останали, които не си спомняше дали е докосвал. Избърса дръжката на вратата с парче плат и после го уви около нея, за да не остави пресни отпечатъци.

— Заслужава си да си изключително внимателен — каза на мъртвата жена.

Най-добре беше да не оставя уличаващи следи за криминалистите. Това наистина щеше да вкара вълка в кошарата. Тувал огледа стаята, търсейки дребни неща, които евентуално бе пропуснал, но реши, че е бил старателен както винаги. Не се притесняваше за косми, слюнка и семенна течност. Неговата ДНК не фигурираше в полицейските архиви. Разбира се, пръстовите му отпечатъци бяха друго нещо. Беше арестуван два пъти в градове на изток за срещи с проститутки в коли. За щастие ченгетата имаха мръсно подсъзнание, защото иначе щяха да се досетят за истинския му мотив да обикаля кварталите с червени фенери. Нямаше да се измъкне толкова лесно с глоба и, слава Богу, отпечатъци, взети по старомодния начин с мастило върху картон.

Той се върна до леглото, оправи и подпъхна юргана и леко потупа жената по главата.

— Не се тревожи. Стига да не оставям отпечатъци, ще бъда анонимен. Когато полицаите стигнат до проверка на проба ДНК, взета със заповед за обиск, аз ще бъда или известен, или мъртъв. Вероятно и двете. А тогава няма да има значение, нали?

Старите му дрехи бяха прибрани в едната раница на мъртвия мъж заедно с други неща, които можеха да послужат на Каин. Например раницата с инструментите. Той преметна раницата на рамо, погледна за последен път жената на леглото, намигна й и се измъкна от стаята.

Хладното ранно утро го освежи. След няколко часа мястото щеше да бъде горещо като пещ и въздухът щеше да трепти пред очите му. В момента обаче всичко беше спокойно и той виждаше надалеч в дивата пустош, чак до оранжевата мъгла на хоризонта. Светлината, която забеляза, не беше на изгряващото слънце, а изкуствена, половин милиард улични лампи, озаряваха небето със зловещ блясък. Трябваше да отиде към онези светлини. Там щеше да намери слава и известност.

Както и крадеца, който отмъкна ножа му.

Мотелът беше типична ниска, продълговата дървена постройка. Зад рецепцията в две успоредни редици бяха наредени бунгала. Офисът и бунгалата бяха тъмни. Нямаше много гости през нощта. На паркинга бяха спрели само четири превозни средства, едното от които беше наскоро придобитият му фолксваген „костенурка“. Верен на усещането си за предопределеност, фолксвагенът беше оранжево-жълт, като онзи, каран от човека, роден с името Тиодор Робърт Коуел на 24 ноември 1946 година. По-късно Коуел щеше да приеме фамилията на втория си баща и да стане известен като Тиодор Бънди. Тед Бънди, талантливият сериен убиец, който наскоро щеше да бъде засенчен от подвизите на Тувал-Каин.

Бързият оглед на района го увери, че никой друг гост не е станал от леглото. Каин тръгна към фолксвагена, подрънквайки с ключовете в ръката си. Старата кола беше по-скоро таратайка, а не качествен стар модел. Беше малко своенравна, докато запали, ако не го лъжеше паметта. Тувал се надяваше, че пухтенето на двигателя няма да събуди никой достатъчно любопитен да го види да потегля. От друга страна обаче, имаше ли значение? Когато откриеха труповете, той щеше да е пристигнал в големия град и придобил друг транспорт, фолксвагенът щеше да представлява изгоряла черупка на някой незастроен парцел.

Каин отвори вратата на колата и хвърли раницата на задната седалка. Моторът учудващо запали от първия опит. Той освободи ръчната спирачка и потегли, без да поглежда назад. Шофираше, без да бърза. От джоба на ризата си извади листче, на което беше написан телефонен номер. Той използва химикалка и добави отдолу адреса на хотела, на който номерът съответстваше.

Аматьорът, който го беше отвлякъл и беше откраднал джипа и любимата му ловджийска кама, очевидно не бе помислил за последиците, когато бе смачкал късчето хартия и го бе пуснал на пода на колата. Каин позвъни на номера и момиче с носов глас съобщи името на хотела в Санта Моника. Обаждането не разкри крадеца, но това беше въпрос на време. Тувал разбра къде крадецът смята да отседне. Краткото посещение в хотела щеше да разкрие всичко останало, което трябваше да знае.

— Санта Моника, идвам — отново се засмя той. Този път смехът му не беше горчив като лимонова кора, подсладена със захар. Докато караше, Каин накъса листчето и пусна парченцата едно по едно през стъклото.

След няколко часа щеше да бъде на Западното крайбрежие. Може би щеше да хапне нещо, да се отърве от фолксвагена и после да намери хотела. Щеше да открие крадеца и до вечерта да бъде готов да действа. Джипът не го интересуваше. Беше послужил на целта си и вероятно щеше да свърши като фолксвагена. Той обаче си искаше камата.

Не изпитваше сантиментални чувства към нея, но ловджийската кама беше изпълнена с множество приятни спомени. Каин обичаше да преживява някои от тях, докато държеше ножа. Скоро щеше да си купи нов или да присвои друг, но нямаше да бъде същото, фалшивите спомени не бяха удовлетворяващи. Пък и когато най-сетне позволеше на света да научи името му, той искаше арсеналът му да бъде до него. Полицаите трябваше да имат възможността да сравнят острието с всеки съответен труп, върху който беше използвано. Тувал искаше автентичната кама да бъде запазена като музеен експонат, като свидетелство за сатанинската му слава, а не някакво второкачествено девствено парче метал.

Продължи да кара на запад. Въпреки външния си вид фолксвагенът беше стабилен като муден, но неуморен впрегатен кон. Каин имаше само две оплаквания. Първо, климатичната инсталация беше допотопна и той постигаше желаната температура, като смъкнеше стъклото и направеше течение. И второ, музикалната уредба беше старомодна като климатика.

Той прерови жабката и извади две касети. На едната беше записан някакъв тъп хип-хоп и Каин я хвърли през рамо на задната седалка. Втората подхождаше повече на вкуса му. Не познаваше групата, но китарата му хареса. Е, не беше хубава като ритмичния суинг, който предпочиташе. Подражаването, че свири на китара, не беше удовлетворяващо като въображаемото рязане на ивици плът с диригентска палка.

Километрите чезнеха с лекота. Както и бензинът в резервоара.

На петдесетина километра преди крайната му цел Каин беше принуден да спре на бензиностанция. Бензинът за десет долара щеше да бъде предостатъчен. Можеше да плати сметката с кредитните карти, откраднати от мъртвата двойка в мотела, но оставената следа лесно щеше да изпрати ченгетата по следите му. Не се притесняваше, че се налага да използва свои пари, тъй като беше лесно да си ги набавиш, стига да знаеш как. Касиерката му благодари в калифорнийски стил и той се усмихна безсрамно. Момичето, блондинка със слънчев загар и осеяно с лунички симпатично носле, също му се усмихна. Беше приятно отново да бъде на Западното крайбрежие.

Тувал беше гладен и си купи пакет опаковани сандвичи, два шоколадови десерта „Сникърс“ и половин литър шоколадово мляко от хладилната витрина. Млякото беше обезмаслено, с по-малко от деветдесет и девет калории, защото трябваше да се грижи за фигурата си. Изпи го още преди да излезе от магазина.

Спря за малко отвън и се загледа в движението по магистралата. Потокът от коли беше много по-гъст, отколкото в пустинята. Превозните средства преминаваха като миражи в трептящия горещ въздух. Каин се запита какви ли истории могат да разкажат хората в тях. Къде отиват и с какво се занимават. Беше сигурен в едно. Никоя история не можеше да се сравни с неговата.

Зад бензиностанцията имаше място за почивка. Маси за пикник бяха наредени върху ивица трева, която беше прекалено зелена, за да е истинска. Земята около застланата площ бе останала суха и песъчлива, дом на вихрушки от прах и довени от вятъра боклуци. Около едната маса седеше семейство. Пред тях бяха сложени бутилки с газирана вода и храна, опакована във фолио. Бащата посочи какво да ядат децата, а те не му обръщаха внимание и се нахвърлиха на пържените картофи. Майката се мъчеше да извлече удоволствие от цигара и присвиваше очи срещу навятия от вятъра прахоляк и пронизителните писъци на децата.

Тувал поклати глава.

— Семейно блаженство — измърмори, но беше доволен, че е загърбил тези условности.

Огледа мястото за почивка. До бензиностанцията имаше тоалетни. Половината литър студено мляко си проправяше път към пикочния му мехур и той реши да ги посети, преди отново да потегли.

На друг бе хрумнала същата идея. Нисък и дебел мъж с разрошена коса тичаше към вратата. Кръглото му лице се беше изкривило, сякаш нуждата го измъчваше от много километри. Беше олицетворение на отчаянието.

Когато Каин влезе в обществената тоалетна, мъжът вече се беше скрил зад вратата на едната кабинка. Той го чу как се бори с колана си и издава приглушени звуци. Разнесе се изтракване на седалката, последвано от неописуемия шум на самата човешка същност, пусната в порцеланова чиния.

„Това е или изключително просташко, или леко забавно — помисли си Каин. Въздишката на мъжа реши въпроса. — Изключително забавно.“

Той се усмихна, смъкна ципа пред писоара и освободи тялото си от засилващата се неотложна потребност. Сега вече можеше да се съсредоточи върху друга належаща болка, която трябваше да бъде облекчена.

Умивалникът не беше почистван от часове. Тувал използва сешоара, за да изсуши ръцете си.

Човекът пусна водата, излезе от кабинката и забърза право към изхода. Каин улови погледа му, мъжът мигновено се засрами и плавно се обърна към умивалника да измие ръцете си. Каин кимна.

— Положението там е отчайващо.

Смутен, мъжът сви рамене.

— По-добре вън, отколкото вътре, а? — продължи да остроумничи Каин.

— Така е. — Човекът направи гримаса. — Трябва да съм ял развалено месо. Мислех, че никога няма да стигна до тоалетната.

— За твой късмет успя. Съдейки по звуците, сигурно доста си се изцапал. Но е най-добре да останеш чист, не мислиш ли?

— Чистотата е нещо божествено — издекламира мъжът, унижен, че са го хванали натясно — дори ако бързаш.

Той прокара ръце под струята и посегна към мръсната кърпа, окачена на стената, но спря и погледна Тувал за наставления.

— Изглежда, малко безсмислено, нали? — отбеляза Каин.

— И още как — отвърна шишкото и застана зад него пред автоматичния сешоар. Зареден с енергия да продължи пътуването си, дебелакът пристъпваше от крак на крак, докато чакаше реда си за горещия въздух.

Каин не бързаше и дълго суши ръцете си. Човекът изсумтя нетърпеливо. Каин остана доволен и най-после отстъпи встрани.

— Автоматът е твой.

— Благодаря — рече мъжът, но всъщност не го мислеше сериозно.

— Удоволствието е мое. — И Тувал не говореше сериозно.

Щеше да бъде хубаво да убие шишкото, но реши да не го прави. Беше твърде опасно. Ами, ако някой влезеше, преди да е скрил противния труп в някоя кабинка? Очевидно можеше да убие и новодошлия, но тогава щеше да се наложи да започне отначало. Нямаше желание да свърши в затворен кръг, където единствената гаранция беше, че накрая ще свършат местата за скриване на мъртвите. Щеше да остави мъжа да живее, но можеше да направи нещо, което да му донесе известно задоволство.

Потупа приятелски дебелака по рамото, а после плесна силно два пъти ръката му. Човекът трепна от докосването и замига.

— До скоро, приятелю — рече Тувал и доволно тръгна към вратата.

— Да, до скоро — напевно повтори шишкото и после безразсъдно измърмори нещо под носа си.

Каин се обърна и се втренчи в него. Погледът му беше като на дебнещ леопард, вторачил се в ранен бизон.

— Каза ли нещо, приятелю?

Дебелакът започна да мига бързо.

— Не, нищо не съм казвал.

Тувал се отправи към него и под ботуша му изскърца песъчинка. Звукът беше повече агресивен, отколкото силен, израз на отвращението му към човека пред него. Шишкото реагира така, сякаш чу изстрел. Дръпна се назад и повдигна брадичка в очакване на удар, който трябва да избегне. Каин поклати глава на прекалено емоционалната му реакция.

— Странно. Сигурен съм, че чух да ме наричаш тъпак.

Сега дебелакът поклати глава.

— Виж, не искам неприятности. Ще изсуша ръцете си и ще се махна оттук. Жената и децата ме чакат в колата. Отиваме при тъщата за ден-два. Не желая да имам неприятности с теб. Ще ги имам предостатъчно с тъщата, ако закъснея повече от една минута.

Беше смешно как хората бръщолевят несвързано, когато се страхуват.

— Аз бях учтив с теб. — Усмивката на Тувал беше престорено весела. — Дори се погрижих за здравето и доброто ти физическо състояние. Малцина биха си направили труда. Можех спокойно да те оставя да си тръгнеш и да се върнеш в колата при жената и децата си. Можех да ти позволя да ги заразиш с всичките онези гадни малки микроби и несъмнено да ги занесеш и в дома на тъщата си, но не го сторих. Реших да бъда любезен и да ти напомня да си измиеш ръцете. Не е трудно, нали?

— Не — съгласи се дебелакът. — Не е трудно.

— Тогава защо трябваше да ме наречеш тъпак?

— Не съм…

— Не ме лъжи, моля те.

— Не лъжа. Не съм казвал нищо, по дяволите.

— Неблагодарност, лъжи, а сега и ругатни?

Понякога дори уплашените дебели хора стигат до точка, когато им писва.

— Виж, не знам какъв ти е проблемът, но аз изчезвам оттук. — Той профуча покрай Каин и се отправи към изхода. Излизането му беше отчаяно като влизането.

Тувал го наблюдаваше през отворената врата. Горещият вятър разпръскваше спираловидни облаци прах под стъпките му. Мъжът поглеждаше назад и косата му се развяваше като на Медуза. Каин му махна. Човекът се качи в комбито си. Бъбреше оживено от шока и ръцете му се стрелнаха към ключа на стартера. Огромната му съпруга и двете също така дебели деца погледнаха към Тувал. Бяха червенокоси, с овални лица и приличаха на орангутани в зоопарк. Каин махна и на тях. Комбито се отправи към магистралата малко по-бързо, отколкото беше разумно.

Представлението свърши прекалено бързо. Докато траеше, малкото развлечение се оказа забавно. Щеше да бъде още по-интересно, ако Каин бе накълцал дебелака, но поне изражението му беше утешителна награда.

— И имам още един трофей.

В ръката си държеше парче кариран плат. Откъсна го от ризата на шишкото, когато го потупа по рамото. Това не беше приятелско сбогуване, а многократно репетиран ход. Всичко беше част от играта. Ако успееше да вземе част от дреха, без да го забележат, оставяше мишената да живее. А онези, които усещаха подръпването на дрехите им или разреза на ножа върху плътта си, трябваше да убие незабавно.

— Дебелако, все още не съзнаваш, че днес е най-щастливият ден в живота ти.

Загрузка...