26

Къщата на Луиз Блейк беше скромна в сравнение с някои други в квартала, но дворец пред апартамента, където Джон бе оставил съпругата и децата си в Манчестър. Беше дървена и едноетажна, с веранда и гараж. Моравата и храстите бяха добре поддържани. Рижав котарак се миеше на предните стъпала.

Сцената беше олицетворение на спокойствието в предградията.

Скоро обаче всичко щеше да се промени.

Ринк паркира взетата под наем кола през една пряка и хукнахме към къщата. Зазоряването в Арканзас е хладно по това време на годината, но не заради това бяхме с дълги якета. Ринк бе окачил пушката „Мозберг“ под мишницата си, а аз носех зиг-зауера си в кобур под рамото.

Харви ни чакаше. Стоеше в сенките на дърветата на съседния имот. Той подсвирна тихо и ние се отправихме към него.

— Защо се забавихте? — изсъска. — Помислих, че ще се наложи да започна купона без вас.

— Какво става? — попитах. — Още ли са вътре?

— Да. Двама. — Харви кимна към улицата. — Третият негодник е в шевролет, спрян през една пряка.

— Същите типове ли са като преди?

— Да.

— Някакво движение? — попита Ринк.

Живият плет закриваше отчасти къщата на Луиз. Прозорците на кухнята й се виждаха между увисналите клони на храст, подрязан във формата на орел, и отразяваха светлината на ранното утринно слънце. Позицията ни не предлагаше гледка към фасадата, но докато се приближавахме, забелязахме, че щорите са спуснати.

— Не видях нищо, откакто влязоха. Чух силни гласове точно преди да дойдете, но оттогава е тихо. — Лукас се втренчи в мен. Челото му беше оросено с капки студена пот. — Ще влезем ли?

— Да — отвърнах аз.

— Хубаво. — Той извади пистолет „Глок“ от коженото си яке и го зареди. — Ако са докоснали момичето, ще ги залея с болка.

— Не знаем какво ще заварим. Играта може да загрубее.

— Повярвай ми, Хънтър, ако наранят момичето, може да се обзаложиш, че играта ще загрубее.

— Само те предупреждавам, че може да стане напечено.

Харви ми намигна.

— Не се тревожи. Готов съм.

— Добре. Тогава подготовката завърши. Остана най-трудното.

Разделихме се. Нямаше встъпление. Инстинктът ни съветваше как да действаме. Лукас тръгна към задния двор, а ние с Ринк се отправихме към предната врата. Дали това беше най-уместната тактика? Смятахме да нахлуем бързо и шумно и да стреляме по всеки без червило.

Рижавият котарак беше мъдър и избяга.

Отвътре се чу трясък. Преди звукът да отекне, аз разкъсах мрежата, разбих вратата и сякаш попаднах в сцена от „Добри момчета“.

Беше един от онези мигове като на моментална снимка, където всичко се запечатва в съзнанието ти толкова образно, че не е необходимо да гледаш, за да видиш и най-дребния детайл.

Луиз Блейк беше на колене. Полата й на цветя беше вдигната на бедрата. По лицето й беше размазан грим, а устните й бяха изцапани с кръв.

Първият латиноамериканец държеше косата и двете й ръце и я дърпаше назад. Гърдите й бяха разголени.

Вторият латиноамериканец вдигаше навит на руло телефонен указател, за да я удари отново.

Не бяха от ЦРУ или от ФБР. Дори да бяха, пак заслужаваха да умрат.

Стрелях.

Пукотът на зиг-зауера отново приведе света в действие.

Улучих високо в рамото мъжа с импровизирания уред за изтезания. Указателят изхвърча от ръката му. Страниците потрепнаха от въздишката му. Той политна встрани и се стовари върху масата. Купчина чинии се събориха и разбиха на пода.

Следващата ми стъпка беше придружена от друг изстрел. Всички имаме недостатъци. Куршумът не попадна в целта и проби дупка в стената зад него.

Ринк нахлу в стаята с гняв и злоба, но пушката му остана безмълвна. Вторият мъж разумно постави Луиз на пътя на атаката му. Предпазван от тялото й, той отстъпи назад и извади полуавтоматичен пистолет, който заблестя в синьо на слънчевата светлина, проникваща през пролука в завесите.

Скочих и бутнах стол помежду ни. Не беше защита срещу високоскоростен куршум, но не тази беше целта ми. Хвърлих се на пода, за да привлека вниманието на мъжа към себе си и да го отклоня от Луиз.

Той, разбира се, стреля по мен. Залегнах на килима и върху мен се посипаха парцали от тапицерията. След това станах и пристъпих към действие. Ринк направи същото. Мъжът беше хванат в хватка „клещи“ и имаше само една възможност. Той блъсна Луиз към ръцете на Ринк и вдигна пистолета си. За секунда се уплаших, че ще я застреля в гърба, и реакцията ми беше да стрелям.

Копелето беше късметлия и се дръпна встрани. Куршумът ми само откъсна малка част от ухото му вместо голямо парче от черепа. Гадният негодник се дръпна от мен и сега между нас се изпречиха Луиз и Ринк. Затруднен от Луиз, той не можеше да насочи мозберга си срещу латиноамериканеца.

Главорезът побягна и се хвърли с главата напред през най-близкия прозорец. Заплете се в завесите и в тъмносиния му костюм се забиха стъкла, но се измъкна навън. Прекосих стаята и се наведох през прозореца. Човекът прескочи живия плет, зад който преди малко стояхме. Костюмът му щеше да стане на нищо.

Докато той тичаше през съседната градина по посока на улицата, към него се приближи светлосин шевролет. Прицелих се. Костюмът му щеше да се изцапа още повече.

Куршум напука рамката на прозореца до главата ми. В бузата ми се забиха тресчици. Инстинктивно трепнах. Движението се предаде на пръста ми на спусъка и куршумът излетя встрани.

Само един човек можеше да е стрелял по мен. Мъжът, когото бях ранил. „Действай или ще умреш“ — изкрещя съзнанието ми. Приклекнах и се завъртях. Започнах да вдигам пистолета, но отново застинах като на моментална снимка.

Раненият латиноамериканец идваше към мен. Устата му беше широко отворена в безмълвна псувня. Дулото на пистолета му представляваше зееща черна дупка, готова да изсмуче живота ми. В полезрението ми пробяга лицето на Джон. Очите му бяха тъжни.

Разнесе се пукот.

Тялото ми неволно се разтърси от болка.

Мъжът над мен се олюля. Изкривената му от гняв физиономия се удължи и клепачите му потрепериха. Видях, че на копринената му риза разцъфва червено петно. Коленете му се огънаха и той падна към мен. Отпусна се неподвижно и аз го блъснах настрана. Зад него Харви Лукас приличаше на ангел, стиснал глок в юмрука си.

— Добре дошъл на танците — рекох аз.

Харви пристъпи напред, сграбчи мъжа за раменете и го обърна по гръб. От устата на латиноамериканеца се изтръгна въздишка. Искрата в очите му беше останала. Направи безуспешен опит да вдигне оръжието си. Безуспешен, защото пушката на Харви прикова китката му към пода.

— Обичаш да нараняваш момичета, а? — попита Лукас и после вкара куршум в отворената му уста.

Класическо попадение. Един в сърцето и един в главата. Това е единственият начин да се увериш, че врагът ти е мъртъв.

Харви протегна ръка към мен. Хванах я и той ме издърпа да се изправя.

— Благодаря, Харви. Длъжник съм ти.

— Нищо работа. — Очите му бяха отражения на моите. Като рейнджър той познаваше акциите, но не отблизо, очи в очи. Сега Лукас се включи в клуба ни с ограничен достъп, където ние с Ринк имахме доживотно членство.

Загрузка...