31

— Занасяш се.

Ринк се беше подпрял на предния капак на черно-бялата патрулна кола на Шерил Баркър.

Бяхме спрели до глинест насип в началото на долина, на чието дъно се мержелееха покриви на къщи сред тучна зеленина. Преобладаваха палми и шинуси. Птици пееха и размахваха крила в небето над нас.

Шерил Баркър бе избрала мястото за неофициалната среща, защото се намираше на половината път от жилищата ни. Чух несвързано бъбрене и писъци на деца и предположих, че е време за игра в някой парк, скрит сред дърветата. Мигът беше сюрреалистичен. Ние говорехме за смърт и унищожение, а десетки деца се смееха и викаха радостно някъде под нас.

Баркър, жена с лунички на лицето и къса гъста коса, поклати глава.

— Не се занасям, Джаред. Носи се във въздуха. Огненото кълбо в Марина дел Рей е заслуга на добрия ти приятел Джон Телфър.

Ринк ме погледна и аз безучастно свих рамене. След глупостите, които чух по компютъра на Харви, да не говорим за последвалите новини по телевизията и радиото във взетата под наем кола, не се изненадах, че последното зверско престъпление също е приписано на Джон Телфър. Той, изглежда, бе изместил Осама бен Ладен като злодей в Западното полукълбо.

Баркър беше висока почти колкото Ринк, но беше слаба и фина и изглеждаше дребна в сравнение с едрия ми приятел. Стоеше, затъкнала палци в колана си, също като стрелец от Дивия запад.

Ринк се обърна, изгледа я от главата до петите и забеляза безупречно чистата й полицейска униформа.

— Още ли не са те направили детектив?

— Не, но скоро ще се явя на изпитите. Има кратък период на изчакване и дълга колкото ръката ми опашка преди мен — отвърна тя.

— Мислех, че полицията в Лос Анджелис веднага ще вземе човек с твоите заслуги. Господи, та ти вероятно си разследвала повече от половината отдел „Обири и убийства“, взети заедно.

Устните й се изкривиха в странно оформена иронична усмивка.

— Изглежда, времето ми в отдел „Убийства“ на Кралската полиция в Хонконг не се брои за много тук. — Баркър повдигна кокалестите си рамене и платът на ризата й леко се надипли. — Това е като всичко друго, Джаред. Непрекъснато трябва да се доказваш. Няма такова нещо като бързо издигане до върха, що се отнася до полицията в Лос Анджелис.

— Все някой трябва скоро да се вразуми — предположи Ринк.

— Да ти кажа право, не бързам. Доволна съм и да обикалям в черно-бяла патрулна кола, и да седя зад бюрото. Ако ме повишат, хубаво. Ако не, ще бъда щастлива да ритам топките на групови изнасилвачи и да съставям актове за дребни нарушения на възрастни дами, които карат в погрешната лента на магистралата. — Баркър наведе глава и изтърси въображаема прашинка от черната си риза. — Харесва ми униформата. Не виждам защо е толкова важно да се върна към цивилните детективи.

Ринк й се усмихна със стиснати устни.

— Пък и караш страхотна кола, а?

— Да. Много по-бърза е от „Краун Виктория“, с каквито се влачат детективите. Преди всичко двигателят й е по-мощен.

— Ще ти трябва, когато преследваш баби нарушителки с колички за голф. — Той приключи разговора за незначителните неща. — Вярваш ли на това?

— На кое? Огненото кълбо? Няма съмнение, Джаред. Според показанията на очевидци твоето момче е било на сцената.

— Сигурни ли са, че е бил Джон Телфър? — попитах аз и се приближих до тях.

Баркър се обърна към мен и присви очи.

— Джо Хънтър — представих се и подадох ръка. Тя я стисна вяло. — Джон е мой брат.

Жената се намръщи и погледна Ринк.

— Всичко е наред, Шерил — успокои я той.

Думата му й беше достатъчна.

— Вашето момче е във всяка телевизионна мрежа и вестник в страната. Свидетелка се кълне, че Телфър е взривил яхтата.

Все още не бях убеден и този факт явно пролича на лицето ми.

— Свидетелката успяла да се измъкне невредима, преди яхтата да се превърне в супернова. Според нея Джон Телфър сигурно е занесъл бомба на борда. Мъкнел някаква раница, когато пристигнал. Имайте предвид, че не придаваме голяма тежест на бомбата. По всяка вероятност нещо на яхтата е гръмнало. Имало е престрелка преди експлозията.

— Джон не би направил такова нещо — заявих аз.

Тя отново сви рамене.

— Само предавам думите на свидетелката.

— Споменава ли защо изобщо Джон е бил на яхтата?

— Не.

— Коя е свидетелката?

— Знойна хубавица, която Рет Карсън е свалил на остров Каталина. Знаете какви са богаташите. Обичат на яхтите им да стои някоя красавица, когато спрат на кея. Издига ги в очите на хората.

— Искате да кажете, че свидетелката е проститутка?

— И проститутките имат очи като всички останали — отвърна Баркър. — Тя твърди, че Телфър не е бил единственият, който се качил на яхтата. Появили се двама мъже в елегантни костюми и после още един. Последният, качил се на борда, бил с Телфър. Престрелката започнала, след като той отишъл там.

С Ринк се спогледахме.

— Описа ли някого от тримата, пристигнали след Джон? Например двамата с костюмите?

— Нека видя. — Баркър извади тефтерче от джоба на ризата си и го прелисти до страница, отбелязана с ластик. Съмнявах се, че се нуждае от справката. — Да, ето. Обявили са ги за издирване. Двамата са трийсет и няколко годишни, средни на ръст, с черни коси и смугли, облечени в скъпи дизайнерски костюми.

— „Кралете на мамбото“ — отбелязах аз.

Устните на Баркър потрепнаха, като чу забележката ми.

— Познавате ли ги?

— Не лично, но смятам да се запозная.

Тя свъси вежди и огледа долината.

— Каквито и да са намеренията ви, може да задраскате единия от списъка със задачите си. Преди десетина минути ми се обадиха, че единият е сред мъртвите, намерени на изгорялата яхта. Другият може да е на дъното на пристанището. Ще изпратят водолази.

— Ами третият? Онзи, който според свидетелката е бил с Джон?

Баркър отново прегледа тефтерчето си, изду бузи и издаде звук на раздразнение.

— Бял мъж, на около четирийсет години. Студени очи. Това е всичко.

— Нищо за дрехите? А цветът на косата?

— Не. Свидетелката каза, че го видяла бегло. Видът му я накарал да побърза да се скрие. — Тя пак се намръщи. Очевидно не харесваше онова, което четеше. — Да не споменавам факта, че е наръгал с нож единия от телохранителите на Карсън.

Въздъхнах. Погледнах Ринк и видях, че се е втренчил в мен.

— Свидетелката казала ли е нещо друго за него или за Джон? Избягали ли са от яхтата, преди да се взриви?

— Скочили във водата точно преди яхтата да гръмне. След това не ги видяла повече. Вероятността да са оцелели след такава експлозия е много малка.

— Джон не може да плува. — Стомахът ми се сви от страх. Изгорял или удавен. И в двата случая щеше да бъде лошо. Представих си как лицето на Джон ме гледа от някакво неизмеримо дълбоко място. Не беше лесно да прогоня обезпокоителния образ, но трябваше да запазя оптимизма си. Все още не бях готов да призная поражение, нито да се откажа да го търся, освен ако полицейските водолази не извадеха безжизнения му труп от тъмните води.

— Може да е оцелял — обади се Ринк. — Яхтите са завързани близо една до друга. Вероятно се е добрал до друга лодка и е излязъл от водата.

— Дано — рекох аз.

— Човекът, който е бил с Телфър, е интересен. Направил е нещо изключително странно, докато е бил на яхтата — каза Баркър.

— Освен че е наръгал с нож някого? — попитах аз.

— Да. Единият телохранител на Карсън е оцелял след експлозията. Бил сериозно ранен и обезумял от болка и загуба на кръв, и не говорел много свързано, но повтарял: „Той открадна палеца ми.“

Погледнах я изпитателно, а Баркър ми се усмихна накриво.

— Освен множеството изгаряния по тялото китката му била срязана и липсвал палецът. Разбира се, може да го е ранила летяща отломка от взрива. Пазачът обаче упорито твърдял, че мъжът взел палеца му от палубата и го пуснал в джоба си като сувенир.

— Господи! — възкликна Ринк и аз не можах да не се съглася с него.

Теорията ми, че пътищата на Джон и Жътваря са се кръстосали, се подкрепяше. Само не ми беше ясно как са се срещнали. Защо Джон придружаваше убиец? Като съюзници ли действаха и убиваха заедно? Или Джон беше принуден да бъде с онова чудовище? Можех само да се надявам на второто. За доброто на всички.

Осъзнах, че съм се умълчал, потънал в мислите си, едва когато Ринк ме сръга.

— Чу ли това, Хънтър?

— Кое?

— Рет Карсън, собственикът на яхтата.

Присвих очи в недоумение.

— Разбрах, че не слушаш.

— Съжалявам. Бях се замислил.

— Да. Чувах как мозъкът ти превърта.

Разтърсих глава, за да проясня съзнанието си.

— Е, какво пропуснах?

— Рет Карсън е голям играч, шеф на една от престъпните организации тук.

— Нещо като мафия?

Баркър се засмя.

— Мафията вече няма голямо влияние тук. Особено ако търсите старомоден Кръстник, за който си мислите. Може обаче да се каже, че Карсън е ключова фигура в местния подземен свят. В днешно време най-преуспяващите гангстери избягват старите методи на Коза Ностра. Карсън е важен изпълнителен директор. Ръководи бизнеса си от мол в центъра на града и дори се рекламира по кабелните телевизии.

— И какъв е бизнесът му? — попитах аз.

— Банкерство — отговори Баркър, — но по-точно лихварство.

— Искате да кажете, че пере мръсни пари? Няма по-добра фасада от използването на собствена банка.

Тя щракна с пръсти.

— Прав сте, приятелю. Бизнесът му е разследван и има много догадки, но нищо не е доказано. Носеше се слух, че пере мръсни фалшиви долари за някаква групировка на Източното крайбрежие, но случаят стигна до задънена улица. От две години гледа да не бие на очи и се пази чист. Прекарва повечето си време на яхтата. Мисля, че Карсън се е върнал в бизнеса.

Имах подозрения от последния ни разговор с Луиз Блейк, която спомена за „нещо голямо“.

Фалшифицирането на пари не привличаше много престъпниците в Съединените щати, защото набавянето на подходяща хартия беше почти невъзможно. Знаех обаче, че терористични групировки планират да наводнят страната с фалшиви пари, за да дестабилизират долара и да разбият всемогъщата американска мечта. Онова, което не можеха да постигнат с бомби, смятаха да компенсират с фалшиви банкноти. Петоски и Хендриксън може би изработваха фалшиви пари и ги продаваха на враговете на САЩ.

И Рет Карсън бе поискал да участва.

— Само че този път без неудобството да бъде посредник — обърнах се аз към Баркър.

— Възможно е — отвърна тя.

— Знаете ли кой ръководи организацията, с която Карсън работи?

— Не, но мога да разбера.

— Ще ви дам две имена.

— Вече имате подозрения?

— Да. Може да е човек на име Зигмунд Петоски. Базата му е в Литъл Рок, Арканзас.

Баркър поклати глава.

— Не. Говори се, че групировката, която имам предвид, е във Вирджиния, не си спомням точно.

— Ами Хендриксън?

— Не знам тези имена, но Хендриксън ми звучи познато. Ще разбера.

Ринк й каза номера на мобилния си телефон.

Шерил Баркър, която в много отношения приличаше на каубой, докосна с пръст периферията на въображаема широкопола шапка.

— По-добре да тръгвам. Забавих се прекалено много. Диспечерът вероятно се чуди дали не са ме застреляли и вече организира издирване.

Стиснах ръката й и се запитах дали ще се видим отново. Може би не. И после Баркър и Ринк се прегърнаха така, сякаш някога са били в интимни отношения. Не попитах. Тя седна зад волана на черно-бялата патрулна кола и ни намигна шеговито.

— Ще поддържаме връзка.

Гледахме я как се отдалечава. Колата й беше почти изцяло скрита от прахоляка, който вдигаха колелата. След като изчезна, ние останахме там, пристъпвайки от крак на крак.

— Е, какъв е планът ни за действие? — попита Ринк.

— Предлагам да започнем от Марина дел Рей — отвърнах аз.

Загрузка...