— Добре ли си, Хънтър?
Не. Бях… вцепенен.
Лицето на екрана несъмнено беше на брат ми. Косата му беше по-къса, отколкото си я спомнях, покрай очите му имаше нови бръчки, но определено беше Джон.
— Не може да е истина — промълвих.
Написаното не ми помогна. Не можех да се съсредоточа, защото погледите към снимката ми напомняха, че не чета несвързана статия на бездарен журналист. Сърцето ми блъскаше в гърдите като залп от оръдейни изстрели. Дори приливът на адреналин в сражение не ми действаше така.
— Не го вярвам — за стотен път повторих. — Трябва да има някаква грешка.
Ринк не беше толкова сигурен. Той не познаваше Джон добре като мен. Вярно, Джон наистина беше себелюбив лъжец, измамник и крадец, избягал от съпругата и децата си, но се бях убедил в едно — брат ми не беше откачен психопат, който взима костите на жертвите си като трофеи. Ринк гледаше повърхностно на нещата. Той почука на екрана, за да докаже, че е прав.
— Не можеш да спориш с криминалистите, Хънтър.
Разтърсих глава, сякаш в ухото ми имаше оса.
— Не, не мога да го приема. Тук нещо не е наред.
— Тогава как ще го обясниш?
— Не знам, но ще се опитам, по дяволите.
Прочетох отново новината, но това не ме успокои.
От ФБР издирваха извършителя на серия жестоки убийства, извършени из цялата страна от Източното до Западното крайбрежие. Бяха се случили в период от три години. Бюрото не искаше да разкрие броя на мъртъвците, но потвърждаваше, че почеркът на убиеца е да взима части от скелета. Самоличността му най-после била установена — Джон Телфър, британски гражданин, живеещ в района на Литъл Рок.
— Глупости — заявих аз.
Ринк вдигна ръце.
Бях съгласен, че Джон е бил в Съединените щати през тригодишния период и според признанията на Луиз Блейк бе работил като шофьор на доставки през част от това време. Това му беше дало възможност да посети изброените места. Според Луиз обаче Джон бе изчезнал преди по-малко от месец. Ако беше замесен в произволни убийства, той щеше да се изпари много по-отдавна.
Опитът показва, че серийният убиец започва бавно и интервалът между убийствата намалява с всяко нападение, защото жадува за повече и по-извратено задоволство, докато стига до точка, когато вече не може да сдържа нагона си да убива. Имайки предвид този факт, Джон можеше да е извършил убийствата и едва сега да бе излязъл от контрол, и да е отишъл на едно последно буйство.
Не го допусках нито за секунда.
Прочетох за мъж и жена, намерени убити в мотел в края на пустинята Мохаве, и как маниакът, когото медиите бяха кръстили Жътваря, е отрязал пръстите им като трофеи.
Очевидец разказваше, че сутринта убитата двойка била видяна да качва закъсал шофьор. Полицейският оглед на превозното средство, открито изоставено на малко разстояние от мястото, където взели шофьора, показваше, че е регистрирано на името на Зигмунд Петоски от Литъл Рок, Арканзас. Едва тази вечер господин Петоски уведомил полицията, че бившият му служител Джон Телфър е откраднал колата. Анализът на отпечатъците в автомобила потвърждаваше, че шофьорът е бил Джон Телфър.
Полицаите и агентите на ФБР издирваха жълт фолксваген „костенурка“, откраднат от престъпника след убийството на младата двойка в мотела. На местопрестъплението нямаше убедителни доказателства, които да свържат Телфър с мотела, но като се преценяха вероятностите, фактът, че ФБР го смята за главния заподозрян, беше оправдан при дадените обстоятелства.
— Оправдан при дадените обстоятелства?
— Предположението е логично, като се замислиш — изтъкна Ринк. — Колата на Джон се поврежда, онези хора го качват и отиват заедно в хотела. Джон убива двамата, открадва автомобила им и продължава по пътя си, един Господ знае накъде.
Не можех да повярвам.
— Няма начин. Тук пише, че в колата са намерили отпечатъците на Джон. Защо не ги е избърсал, както се предполага, че е направил в мотела?
Приятелят ми сви рамене.
— Може би не се е сетил да ги избърше, преди да го качат — предположи Харви.
— ФБР търсят Жътваря от три години. Досега не са намирали отпечатъци. Не е ли пресилено да смятат, че ще забрави да изчисти кола, която кара, докато извършва убийства?
— Може би — съгласи се Ринк. — Знаеш какви са откачалките. Стигат до точка, където вече не им пука. Смятат, че са неуязвими и полицията не може да ги залови. Започват да рискуват и да оставят по някоя следа. Това прави нещата още по-вълнуващи за тях.
— Тогава защо е бил толкова педантичен в мотела? Ако искаш да пуснеш на федералните агенти следа, защо да не оставиш отпечатъците си на местопрестъплението? — Облегнах се назад и скръстих ръце на гърдите си.
— Вероятно е твърде безочлив — рече Харви.
— А оставянето на кола, пълна с доказателства, не е, така ли? — попитах аз.
— Не и ако не си очаквал, че колата и убийствата ще бъдат свързани — отбеляза Харви.
— Да — каза Ринк. — Джон е бил видян съвсем случайно да се качва в колата на двойката. Може би не е мислил, че изоставената кола ще бъде свързана със случилото се в мотела.
Предположението беше логично, но аз не го споделях. Джон не беше убиец. Бих дал дясната си ръка, ако облогът не беше неуместен в дадените обстоятелства. Потърках лице и изпъшках от отчаяние и умора.
— Колко е часът? — попитах.
— Късно е — отвърна Харви.
— Това не означава ли, че в Англия е сутрин?
Ринк и Харви се спогледаха и направиха гримаси.
— Рано сутрин — обърна се към мен приятелят ми. — На кого мислиш да се обадиш? На Дженифър?
— Ще трябва да й се обадя по някое време, но нямах предвид нея.
— А кого?
— Реймънд Молой.
— Детектив инспектор Молой? Ченгето, за което свърши онази работа? Защо искаш да му се обадиш?
— Трябва да проверя за подобни убийства в Англия и да видя дали има повтаряща се схема, която да покаже дали Джон е замесен или не.
— Ами, ако той не иска да говори с теб? Вече не работиш за правителството, Хънтър.
— Ще говори с мен. Дължи ми услуга.
Молой наистина ми беше длъжник. „Оправих“ малък проблем за него, свързан със сводник, който се беше опитал да го изнуди за пари, след като детективът често прекарваше доста време с някои от момичетата му. Не можеше да се справи с проблема сам, без недискретността му да стане публично достояние. На сводника му беше необходимо само едно посещение, за да се вразуми и да предаде уличаващото доказателство как Молой става много изобретателен и атлетичен на водно легло.
Това не означаваше, че Молой се зарадва, като ме чу. Бях спасил професионалната му репутация, но и му бях дал ясно да разбере, че грубото отношение към жените — платени или не, може да ме накара да забравя да му помогна следващия път. Той отговори кратко и пестеливо на въпросите ми. Малко повече от „да“, „не“ и „целуни ме отзад“.
— Благодаря, за нищо — рекох аз и оставих телефона на вилката.
— Е? — попита Ринк.
— Както винаги Молой беше очарователен.
— Но каза ли ти, каквото искаше да знаеш?
— Да. Няма неразкрити разследвания за жертви на убийства, осакатени след смъртта. Това изключва вероятността Джон да е убивал, преди да дойде тук.
Ринк повдигна рамене.
— Това не означава, че е невинен, а само че е започнал да убива, след като е пристигнал в Съединените щати.
Поклатих глава, станах и започнах да крача из кабинета на Харви.
— Не започваш като напълно неопитен да режеш трупове и да взимаш части от скелета за трофеи. Такова нещо се развива постепенно. В досегашния живот на Джон няма нищо, което да загатва, че е упражнявал насилие. Господи, той беше невероятен задник в последно време, но това беше заради проблемите, които имаше. Никога обаче не е вдигал ръка срещу някого, нито срещу Дженифър, нито срещу децата. Дори не пожела да се отбранява, когато Шанк го заплаши. Прилича ли на човек, способен да убива хора?
— Повечето убийци са подли страхливци — напомни ми Ринк. — Смелият човек не би взел жена за заложник с нож, опрян в гърлото.
— Съгласен съм, но се иска кураж да очистиш мъж и жена едновременно.
— Освен ако не си очистил първо мъжа — обади се Харви и ме погледна от въртящия се стол. — Промъква се зад него и прерязва гърлото му, а после убива жената.
— Независимо дали Джон е техният човек или не, ФБР го издирват — отбеляза Ринк. — Това усложнява нещата, нали?
— И да, и не — отговорих аз. — Те имат повече възможности от нас и може да го намерят. Щом го освободят след разпитите, ще отидем и ще го вземем.
— Мислиш, че ще ти позволят да влезеш и да го заведеш у дома?
— Да, ако е невинен.
— Ами, ако не е? Ако наистина се окаже, че е Жътваря?
— Тогава може да го задържат. — Усетих хлад, докато произнасях думите.
— Смяташ ли, че Дженифър ще бъде доволна?
— Дженифър няма да е доволна, каквито и да са последиците.
— А ти, Хънтър? Как ще се почувстваш, ако не го заведеш у дома?
— Ти как мислиш? Ами семейството ми? Как смяташ, че ще се почувстват, ако трябва да им съобщя, че брат ми е в американски затвор?
— Няма да го приемат добре.
— Не, Ринк, няма.
Харви пак завъртя стола си. Зад намръщеното му чело се въртяха напрегнати мисли. Накрая вдигна глава и ни погледна.
— Никой от вас ли не се е сетил, момчета?
— За какво? — попита Ринк.
— За очевидното — отвърна той.
— Явно не сме, защото щяхме да го споменем.
Господи, все едно работех с Абът и Костело.
— За какво да сме се сетили? — попитах.
— Когато говорихте с Петоски… Той защо не спомена, че ФБР са се свързали с него? И им е казал за колата? И че Джон е заподозрян в най-мащабното издирване след Юнабомбър?
— Негодникът ни е излъгал — възкликна Ринк. — Освен ако не се е объркал, когато каза, че ЦРУ го наблюдават.
— Има разлика между ФБР и ЦРУ — отбеляза Харви.
— Нещо не се връзва — заяви приятелят ми.
— Не — съгласих се аз. — И не мога да си представя Джон като сериен убиец.
— Започвам да мисля, че в нищо от случая няма логика — добави Ринк.
— Аз също — признах. — Трябват ни повече отговори, отколкото вече имаме. Петоски със сигурност знае повече.
— Ами Луиз Блейк? — попита Харви. — Искате ли да уредя още една среща с нея?
— Да — отвърнах аз. — Бих искал да говоря с нея още утре сутринта.
— Трябва да бъдем предпазливи, Хънтър — предупреди Ринк. — Щом са погнали Джон заради онзи Жътвар, може да се обзаложиш, че ФБР наблюдават дома й.
Кимнах и се замислих.
— Харви, ти спомена, че си забелязал някой да наблюдава дома на Луиз… Мислиш ли, че са били федерални агенти?
Той поклати голямата си глава.
— Не. Наблюдаваха я още преди Телфър да бъде заподозрян в убийствата.
— Имаш ли някакви предположения?
— Мога само да кажа, че не са тукашни. Приличат на мексиканци или пуерториканци. Може дори да са кубинци. Забелязах двама, но може да са повече. Имаха вид на поддържащи вокали от „Кралете на мамбото“. Облечени в лъскави дрехи скапаняци.
— Каквото и да беше участието им, не беше добро.
— Трябва да ги намерим — заявих аз.
— Няма да е трудно — каза Ринк. — Около дома на Луиз не се въртят много приятели.
— Освен ако ФБР вече не са там и онези типове са изчезнали набързо — напомни ни Харви.
Ринк подсмръкна.
— Искате ли да изтичаме дотам и да ги сгащим още сега?
Огледах се, търсейки часовник. Освен че е късно, нямах представа колко е часът.
— Да изчакаме до сутринта. Не знам за вас, но на мен са ми нужни няколко часа сън. Изтощен съм от пътуването.
Приятелят ми тъжно поклати глава.
— Пътуване, друг път. Признай, че старостта най-после ти се отразява.
Усмихнах се уморено.
— Не, но мисля, че е по-добре да говорим с тях в по-цивилизован час.
— И този път по по-цивилизован начин?
Проблемът беше, че няма цивилизован начин, когато имаш работа с отрепки.