34

На пръв поглед домът беше хубав.

Напомни ми за къщата на дядо и баба.

Като размислих обаче, споменът за техния дом ми каза всичко, от което се страхувах.

В тази къща имаше злокачествен тумор.

За да се огряват от слънцето, всички тези къщи на плажа бяха построени с лице към океана. Зад вратата, която разбих, имаше вестибюл, водещ право към просторна всекидневна от едната страна и спалня от другата. В задната част сигурно имаше кухня и вероятно сервизно помещение, но в момента те не ме интересуваха.

Тръгнах.

Вниманието ми беше приковано вляво, докато завивах към всекидневната. Видях трупа на голямо куче, което лежеше до своя втренчил се в тавана стопанин. Мъжът безспорно беше мъртъв. Гърлото му беше прерязано и очите му бяха помътнели и изцъклени. Устата му беше отворена от шок и на изкривените му устни бе полепнала розова пяна. Другото, което забелязах по време на наносекундата на ужас, беше, че лявата му ръка е отрязана в китката. Жътваря показваше старите си номера.

С изключение на труповете стаята беше обикновена и по нищо не се отличаваше от другите в дом, поддържан със скромен доход. Имаше задължителният телевизор, канапе и мебели, украса тип дрънкулки и снимки в рамки. Открояваше се само пианото, което заемаше по-голямата част от едната страна на помещението. И тримата, които стояха около него.

Може би „стояха около него“ не беше най-подходящият израз да опиша сцената.

На столчето пред пианото седеше възрастна жена. Държеше я мъж, увил ръка около шията й. Докато се гърчеше в това неудобно положение, пръстите й драскаха по клавишите, откъдето се разнасяха гърлени и пронизителни звуци. Мъжът, който я дърпаше назад, се втренчи в мен над рамото й. Устните му се разтвориха в дивашко озъбване.

Насочих зиг-зауера. Обикновено бих стрелял, но мъжът опря дулото на пистолет в слепоочието на жената и се отказах. Погледът ми се плъзна към отсамната страна на пианото и мигновено съзрях брат си.

В първия миг не можах да кажа дали се зарадвах, че го виждам. Мисля, че дълбоко в душата си тайно се надявах, че Джон е мъртъв и няма вероятност да се е превърнал в чудовище.

Той обърна лице към мен и унилото му изражение се промени в изумление. За миг изрази изненада, а после в очите му блесна надежда. Необходим ми беше само този израз, за да се убедя, че Джон не е доброволен участник в играта на Жътваря. Вниманието ми незабавно се насочи обратно към мъжа, който държеше възрастната жена.

— Хвърли оръжието — извиках.

Човекът се озъби още по-широко и видях смразяващ лед в светлозелените му очи. Той използва жената като жив щит и притисна пистолета под челюстта й.

— Мисля, че е по-добре ти да хвърлиш твоето — каза непознатият.

Зиг-зауерът ми не помръдна. Направих крачка напред. Пръстът ми се уви около спусъка.

— Хвърли пистолета — по-спокойно повторих.

В отговор той щракна ударника.

— Смяташ ли, че ще можеш да ме застреляш, преди да пречукам дъртата кучка?

— Да — отвърнах и се втренчих в него.

Мъжът поклати глава.

— Не си толкова убеден, колкото изглеждаш. Ако можеше, вече щеше да си го направил.

— Имаш пет секунди да се подчиниш.

Човекът се засмя. Пленницата му изхленчи от страх. Подутите й от артрита колене трепереха. Крепеше я единствено ръката около врата й. Не беше лека, но мъжът не полагаше усилия да я контролира. Ръката му беше мускулеста и силна.

— Едно — започнах да броя.

— Престани с театралниченето, моля те — подигра ми се той, отмести се встрани и застана в ъгъла на стаята. Не беше опит да намери изхода, а да се погрижи да не бъде улучен. С гръб към ъгъла, мъжът отне на Ринк възможността да се прицели в него. Погледнах наляво и видях, че приятелят ми стои до отворен прозорец и е насочил пушката си към мъжа. Ринк леко поклати глава. Беше опасно да стреляме заради жената.

— Притиснат си до стената — заявих. — Пусни жената и ще живееш. Нараниш ли я, ще те застреляме като бясно куче.

Той отново поклати глава и изръмжа:

— Не. Вие ще оставите оръжията си. Няма да пусна жената. — Погледна към куфарчето, което едва тогава забелязах, че е поставено върху пианото. — И онова нещо.

— Няма да се споразумеем. Първо пусни жената.

— Не. Може би ще я застрелям и ще рискувам, а?

Той опря дулото на пистолета до лявото й око и тя изпищя. Пръстът ми отново се уви около спусъка, но не стрелях.

Джон се обърна към мен. Лицето му беше пепелявосиво. Облегна се на пианото. Очевидно изпитваше болка и нямаше сили.

— Той говори сериозно, Хънтър. Ще го направи.

Погледът ми се стрелна към него и после към непознатия. На устните му трепна усмивка, а в очите му блесна напрежение. Дали позна името ми? Не би трябвало, защото не бях герой от филмова поредица като Джеймс Бонд.

— Ела зад мен, Джон.

Мъжът изсумтя:

— Познавате ли се?

Никой от нас не отговори, но тишината беше осезаема.

— Чакай малко. Хънтър. — Мъжът се вгледа изпитателно в лицето ми. В ъгълчетата на очите му се образуваха бръчки, сякаш чу нещо забавно. — Да не би да си Джо Хънтър?

Неволно се намръщих и стиснах зъби. Много бях потаен, няма що. Може би трябваше да използвам кодово име.

— Мили Боже! Кой би помислил, че ще изпратят теб по следите ми?

Отново не казах нищо и мъжът насочи вниманието си към Джон:

— Аха… Сега разбирам, фамилната прилика. Пълен си с изненади, Джон. Не ми каза, че си роднина на такъв прочут убиец като Джо Хънтър… — Присви очи и се вторачи в Ринк, който стоеше неподвижно като статуя до отворения прозорец. — И не ми казвай, че… това е Джаред Рингтън?

Джон свъси вежди. Не му беше хрумвало кой или какъв всъщност е брат му. Знаеше, че работата ми включва издирване на терористи, но мисля, че не му беше ясно какво точно означава това. За него аз бях само войник, който убива други войници. А сега сигурно се питаше: „Убийците не са ли лоши момчета?“

Не харесвам думата „убиец“, но предполагам, че в края на краищата всичко е въпрос на гледна точка. С Ринк бяхме или светци, или грешници. В онзи миг се виждах като светец. Мъжът, опрял пистолет в слепоочието на старицата, ме убеди в това.

— Пусни я — отново заповядах.

Човекът не прояви интерес. Самоличността ми, изглежда, му хареса и този факт ме обезпокои. Следващите му думи донякъде обясниха задоволството му.

— Поласкан съм. Това означава ли, че най-после съм получил славата, която заслужавам? Предполагам, че вече знаеш кой съм, а?

— Не ми пука кой си, нито каква налудничава причина имаш да убиваш невинни хора. Искам само да хвърлиш пистолета, преди да съм ти пръснал черепа. — Пристъпих към него, за да го уверя в намеренията си.

Той се изкикоти.

— Ако ще умра, ще я взема със себе си. А може и един-двама от вас.

Отново се отдръпнах назад и съжалих. Току-що бях направил грешката да му покажа, че не контролирам положението. Едно на нула за истинското лошо момче. Мъжът кимна в потвърждение на мислите ми и премести пистолета под ухото на жената. Тя пак изпищя от страх и ме погледна умолително. Трябваше да сторя нещо, за да изравня резултата.

— Джон, ела тук — троснато заповядах и този път той ме послуша. Приближи се залитайки до мен, притиснал ръка до гърдите си, където мократа му риза упорито бе залепнала като моя панталон. Единствената разлика беше кръвта. Придвижих се вдясно и му дадох възможност да стигне до изхода. Докато минаваше покрай рамото ми, Джон изведнъж се спъна и спря. Нещо в рязкото му движение ме притесни.

Без да разсъждавам, се завъртях към близката стена, без да откъсвам очи от стрелеца вдясно, но в същото време с периферното си зрение търсех какво бе спряло Джон. Видях, че очите на непознатия се отвориха широко от изненада, той трепна и разбрах, че в къщата има нова опасност — и за двамата. Бях хванат натясно между двама заклети врагове и трябваше да реагирам за част от секундата. Докато се обръщах наляво, аз се молех Ринк да държи на прицел убиеца, когото повече не можех да наблюдавам. Пистолетът ми описа дъга във въздуха и стрелях.

Първият ми куршум улучи в дясното рамо главореза на Хендриксън, който влизаше във всекидневната, и изби от ръката му пистолета, насочен към главата на Джон. Бях го виждал и преди. Свидетелство за това беше раната на ухото му. Дори да нямах честта да го познавам, веднага щях да се досетя, че човекът е хладнокръвен убиец. Нещо повече, той умееше да дебне и да се промъква незабелязано, и бе използвал Ринк и мен да го заведем при Джон. Сетих се за моторницата, носеща се към нас, след като капитанът ни остави на брега.

Раненият латиноамериканец се наведе и изохка, но с лявата си ръка посегна към второ оръжие, скрито в кобур на глезена му. Пистолетът ми гръмна отново. Вдигнах обаче неволно дулото нагоре и куршумът изсвистя над главата му и разцепи на трески трегера на вратата. Не улучих мъжа, но въпреки това свърших добра работа, защото не уцелих и Джон, който избра точно този момент да се изпречи на огневата ми линия.

Нещата бързо се объркваха.

Завъртях се, очаквайки убиецът зад мен да ме простреля в гърба.

Дръпнах Джон, но в същия миг главорезът се надигна и стреля. Инстинктивно се извих, ала почувствах хлад в гърдите си. Въздухът излезе от белите ми дробове, но не можех да позволя нараняването да ме спре.

Преди мъжът да успее да стреля отново, аз ударих ръката му с моя зиг-зауер и я отклоних. Куршумът разпръсна клавиши от пианото сред хор от разногласни акорди. Без да преставам да се движа, забих пистолета си в рамото му, сякаш беше рапира, и увих ръка около гърдите му.

Притиснах го до стената. Оръжията ни застъргаха тапетите. Пистолетът му изтрещя и остави още дупки в стената. Със свободната си ръка гангстерът ме сграбчи за тестисите. Забих пръсти в очите му и разкъсах раненото му ухо и той забрави, че иска да ме стисне за топките, но ме удари в устата. Коварно копеле. Замахнах и смених местоположението на носа на физиономията му.

Мъжът обаче не се предаваше, макар и прострелян на три места. Беше ранен в бедрото, което забелязах едва сега, и на още две места от моите куршуми. Носът му беше счупен и кървеше, но притокът на адреналин му даваше отчаяни сили.

Главорезът продължаваше да се съпротивлява и се опита да ме удари с глава, но намери свития ми лакът, който забих в скулата му. Очите му се изцъклиха. Преди той да се съвземе от сътресението, наведох главата му право към вдигнатото си коляно.

Все едно дървен чук разби диня и коленете му го предадоха.

Докато мъжът падаше, дулото на пистолета ми го проследи и макар че се простря неподвижно, вкарах два куршума в тила му.

— Това е за Луиз Блейк — изсъсках през зъби, а после го застрелях в гърба. Докоснах гърдите си, където усетих болката, и добавих: — А това е за мен.

Капитан Феърбейрн е написал, че средностатистическата престрелка продължава няколко секунди, буквално в стил „бърз или мъртъв“. Действах инстинктивно, разчитах на скоростта и на пистолета в ръката си и бандитът беше мъртъв. Духът на наставника ми отново заговори. Но всичко още не беше свършило. Жътваря оставаше смъртоносна заплаха.

Никое друго оръжие не изгърмя през няколкото секунди, в които премахнах човека на Хендриксън. Можех спокойно да предположа, че възможността Ринк да го застреля спря ръката на Жътваря. Оставих латиноамериканеца да лежи в собствената си кръв, протегнах ръка надолу и вдигнах Джон от пода, като преместих пистолета си, за да намеря следващата мишена.

Хванах Джон и видях, че погледът му разпали искри в очите на убиеца. Той още държеше възрастната жена като жив щит, но част от силата, с която притискаше пистолета до нея, беше изчезнала.

— Виждам, че онова, което говорят за теб, е вярно — отбеляза. — Всъщност мисля, че дори аз не бих свършил по-добра работа.

— Не ме интересува какво мислиш — озъбих се.

— Въпреки това съм смаян. Ако ръцете ми не бяха заети, щях да ръкопляскам.

— Пусни жената и ми ръкопляскай.

— Не — засмя се той. — Не мога да го направя.

— Можеш и ще го направиш — заповяда Ринк.

Жътваря се намръщи и се обърна към мен:

— Тръгвам. Ще взема жената като застраховка. Ако стоите мирно, обещавам ви, че ще я освободя. Ако ме последвате, тя ще умре.

Тази сделка не беше възможност за избор. Знаех, че единственият начин, по който заложницата ще ни бъде върната, е без важни части на тялото. Бавно поклатих глава и подритнах мъртвия убиец в краката си.

— Знаеш на какво съм способен. Видя го с очите си.

— Не се съмнявам, че си добър, но наистина ли си готов да изложиш на риск тази мила възрастна дама?

— Усмивката му беше на Антихрист. — Дори ако ме застреляш, сигурен ли си, че травмата в черепа ми няма да ме накара неволно да трепна и да натисна спусъка?

— Ще трябва да проверим — отвърнах, отказвайки да призная, че е прав.

Старицата отново изхленчи и ме прониза мъчителна болка, че я подлагам на подобен ужас. За съжаление нямах друг избор. Беше изключено да позволя на Жътваря да я убие. Ако не умреше сега, тя сигурно щеше да издъхне по-късно. И нямаше да бъде от бърз и безболезнен куршум в главата.

В космическия замисъл на нещата, ако жената трябваше да умре, тогава щеше да бъде най-добре да вземе убиеца със себе си. Това щеше да бъде загуба на човешки живот, но саможертвата й можеше да спаси от неописуема смърт живота на мнозина други, ако негодникът продължеше да живее.

За моя изненада Джон ми се притече на помощ.

Беше се сгушил под мишницата ми и го усетих, че се размърда. Той се вкопчи в ризата ми, сякаш се мъчеше да се изправи. За миг закри очите ми и ми попречи да виждам Жътваря, и трябваше да подам пистолета си над рамото му, за да не го изпусна от прицел. Джон отново сграбчи ризата ми и аз се намръщих, когато разбрах какво прави.

— Пусни ме да тръгна с него — с немощен глас промълви брат ми.

Поклатих глава.

— Трябва да ме пуснеш, Джо. — Отново усетих, че пръстите му бързо опипаха ризата ми, а после Джон се обърна към убиеца: — Каин, пусни жената и вземи мен за заложник.

Жътваря смръщи чело.

— Джон? — Сграбчих го за яката, но брат ми се изтръгна и неуверено пристъпи към убиеца. Беше увил ръце около тялото си в усилие да потисне болката, която очевидно изпитваше.

— Пусни жената, Каин. Вземи мен.

Убиецът отмести очи от него и се втренчи в мен. Не помръднах. Гледах го с омраза, но склоних да му предложа този избор като изход за него. Зад каменното му изражение бушуваха сложни чувства.

Джон направи още една крачка.

— Имаме недовършена работа, Каин. И двамата го знаем. Ако пуснеш жената, готов съм да я доведем докрай. Ще се жертвам заради нея — заяви.

— Какво ще кажеш, Каин? — попитах. — Ще се споразумеем ли или ще започнем да стреляме?

Жътваря се усмихна сатанински:

— Донеси куфарчето, Джон.

Въздъхнах облекчено.

Каин отмести пистолета от старицата и ми махна да се отдръпна встрани.

— Отстъпи, Хънтър. Отиди при приятеля си до прозореца.

Ринк леко поклати глава, без да го изпуска от очи. Лицето му беше безизразно.

— Мисля, че можем да очистим проклетия кучи син — изсъска той.

— Не, Ринк. Задръж. — Без да свалям оръжието си, аз се приближих до прозореца и застанах до приятеля си.

— Какви ги вършиш? — ядосано прошепна той. — Мога да уцеля сбърканото копеле.

— Откажи се — отвърнах. — Засега.

Приятелят ми изруга богохулствено.

— Хънтър? — замоли се Ринк, но аз вече бях насочил вниманието си върху Каин.

Джон бе притиснал куфарчето до гърдите си и се приближаваше до него. Жътваря безцеремонно блъсна жената на пода, хвана брат ми за рамото, завъртя го, използвайки го като жив щит пред себе си, и тръгна. Стигна до вратата и издаде едно последно предупреждение:

— Не се опитвайте да ни последвате веднага. Сторите ли го, Джон ще умре в агония, каквато дори не можете да си представите.

Стоях неподвижно. Ринк беше нервен като нахапано от бълхи куче.

— Не прави нищо. Чакай — промълвих аз, без да откъсвам очи от убиеца.

— Чакам — отвърна Ринк.

Жътваря не чу размяната на реплики. Беше луд за връзване, но не и глупав.

— Предполагам, че това няма да е последната ни среща, нали? — попита той.

— Разчитай на това — отговорих.

— Не се тревожи, ще го имам предвид. Наречи ме откачен, но донякъде очаквам с нетърпение да се видим отново. Ще бъде страхотно да имам такъв забележителен трофей като Джо Хънтър в биографията си.

Поклатих глава.

— Няма да стане.

— Ще видим.

— Ще видим — повторих аз.

Каин ме гледа още миг и после с жест, какъвто би се очаквал от човек с извратено съзнание, махна за довиждане. Не използва ръката си, а обезкървения трофей, който бе взел от съпруга на старицата.

И сетне Каин и Джон излязоха.

Преди да помръдна, възрастната жена изплака и запълзя по пода. Търсеше неподвижното тяло на съпруга си. Позволих й да се наведе над него. Риданията й бяха сърцераздирателни.

Скръбта е жестоко мъчение, особено когато е предизвикана от насилствена смърт, и може да остави човека безчувствен към случващото се около него и напълно несъзнаващ утешителните ръце, протегнати към него. Тихо произнесените ми думи бяха напълно неразбираеми за нея.

Докато тя плачеше, аз я прегледах набързо. Нараняванията й не бяха сериозни — леко охлузване на шията и насинен лакът. Прокарах пръсти по блузата й и потърсих счупени кости, физически беше невредима, но дрехата беше разкъсана. Забелязах, че липсва парче с големината на два пръста, и се зачудих какво ли може да означава това.

Ринк се втурна във всекидневната:

— Взеха колата на жената.

Кимнах.

— Е, какво ще правим? Ще седим със скръстени ръце? — попита той.

— Няма да бързаме.

Ринк наклони глава на една страна.

— Какво става?

— Трябва само да чакаме.

Той не знаеше, че Джон оставя следи за нас.

— Докато се беше вкопчил в мен, Джон взе мобилния телефон от джоба на ризата ми — обясних.

— Не виждам как ще има възможност да се обади къде са.

— Не е необходимо.

— Не, разбира се. Може да засечем сигнала на телефона и да го проследим. Ще ни заведе право при него.

— Предполагам, че имаш човек в комуникациите, който ще го направи.

— Нямам никого предвид, но познавам жена, която има връзки там.

Чуха се полицейски сирени.

След няколко минути двамата с Ринк стояхме на колене, вдигнали ръце на главите си, докато ни претърсваха за скрити оръжия.

— Свържете ме с Уолтър Конрад — казах на агента със строго лице от екипа за спасяване на заложници на ФБР. — Той е директор на отдел в ЦРУ.

Като се замисля, не бях в положение да отправям искания.

— Не се тревожете, господин Хънтър. Шефът ви вече идва насам — за моя изненада отвърна той.

Загрузка...