Жътваря

46

Трябваше да очаквам нещо подобно на онова, което виждах. Разказът на Уолтър за историята на Каин трябваше да ме подготви, както и снимките в компютъра на Харви, разпънатите скелети в пустинята и гротескните рисунки, изобразени върху скалите. Но нищо, което бях научил за извратеното съзнание на Каин, не ме беше подготвило за пещерата пред очите ми.

Помещението не беше голямо, по-малко от средна по размери всекидневна. Отсрещната стена беше на не повече от осем метра, а страничните — на пет метра. Каин обаче бе използвал мястото пестеливо.

На стените и тавана нямаше повърхност, по-широка от ръката ми, която да не е украсена с човешки черепи или тазови кости. Бедрени, раменни, лъчеви и лакътни кости образуваха странна мозайка. Спираловидни колони бяха наредени като граници, за да разделят безумните монтажи. Между човешките останки бяха разпръснати безброй събрани кости на убити по пътя диви животни. На тях бяха завързани не по-малко обезпокоителни ивици плат, откъснати от нищо неподозиращи хора. В далечния край на камерата преобладаваха човешки гръдни кошове, същински щитове с гербове. И там като живо въплъщение на лудостта на Каин беше шедьовърът му.

— Господи! Джон? — изхриптях аз и протегнах трепереща ръка. Краката ми отказаха да се движат. — Джон? — повторих.

Брат ми беше изложен като другите експонати на Каин, прикован към стената на пещерата с железни шипове, забити в ръцете. Гърдите му бяха обърнати към скалата. На врата му бяха омотани въжета, увити около черепа и закачени за кука на тавана. Главата му беше дръпната назад, така че да гледа нагоре. Ръцете му бяха разперени, а кожата на гърба — одрана и опъната под тях като демонични крила. Разбрах какво се е опитал да изобрази Каин. Той искаше Джон да бъде възприет като човек, умоляващ висш дух в небето над него. Низвергнат ангел, който се моли за божията милост.

Психолозите от ФБР бяха стигнали до заключението, че психопатът може би се опитва да изкупи вината си, че е убил семейството си. Вероятно Джон представляваше демона Мартин Максуел и молеше Господ за прошка. Може би никога нямаше да разберем истинския смисъл и всичко беше плод на извратено съзнание.

Стъписа ме не само позата. Тувал бе оголил плътта на гърба на Джон, така че мускулите да се виждат, и това беше ужасно, но не беше най-лошото. Най-потресаващото беше, че в Джон трептеше живот.

Отново имах чувството, че съм уловен в моментална снимка. Вечността се измерваше с един удар на сърцето.

И после неволно тръгнах.

В един миг стоях на прага, а в следващия държах главата на Джон между дланите си. Зиг-зауерът ми лежеше в пясъка в краката ми, забравен в стремежа да помогна на брат си. Всичко в ума, сърцето и душата ми беше съсредоточено да дам на Джон мъничко утеха с присъствието си. Той не беше в съзнание, не и в традиционния смисъл на думата. Мърдаше и мяукаше като котка. Казах му да мълчи. Не исках да гледам раните му, но очите ми неумолимо се стрелкаха към блестящата кръв по осакатеното му тяло. Присвих ги, за да не виждам ужасяващия образ, но знаех, че е късно. Чудовищното обезобразяване вече се беше запечатало в паметта ми и се опасявах, че ще го виждам всеки път, щом затворя очи.

— Господи! — изстенах отново. Противно на логиката, молитвата бе за моята простосмъртна душа. Нежно погалих главата на Джон и този път той реагира.

Изпищя.

Дръпна се от мен и пак изпищя.

— Джон, всичко е наред. Аз съм, твоят брат Джо.

Джон продължи да се дърпа и за секунда помислих, че се съпротивлява срещу присъствието ми, сякаш с отсъствието си, когато се нуждаеше от мен, аз бях виновен, че Каин му е причинил тези страдания. Откровено казано, го разбирах. В онзи миг и аз си помислих същото.

— Джон. Джон. — Не можех да намеря думи да го утеша, да го уверя, че всичко ще се оправи, че съм там и няма да позволя на звяра да го нарани повече, че ще го спася и ще намеря лекар, но бях безпомощен. Извърнах лице и оставих отчаянието ми да се освободи в изтерзан вой на гняв и омраза. През цялото време държах Джон, за да съзнава ако не друго, то поне присъствието ми.

Притиснах лице в рамото му. Говорех му, макар че не си спомням думите си, които всъщност бяха само приглушени, глупави, изтъркани изрази, произнесени между разтърсващи ридания.

Най-после дойдох на себе си. Протегнах ръка и дръпнах железния гвоздей, забит в лявата му китка. Пиронът беше хлъзгав от кръвта и не можах да го хвана здраво. Същото беше и с онзи вдясно, затова започнах да размотавам въжетата около главата му. Разбрах, че не са синтетични, а органични — изсушени сухожилия, отрязани от предишни жертви. Бяха жилави и се отстраняваха трудно, но успях да ги развия и главата на Джон клюмна на рамото му. От крайчеца на устата му потече слюнка. Очите му се завъртяха към мен.

Издръжливостта на човешката природа е забележителна. Джон не само беше жив, но и бе запазил разсъдъка си.

— Джо? — дрезгаво промълви той.

— Да, Джон. — Едва не се разплаках отново. — Аз съм, Джо. Дошъл съм да ти помогна…

И в същия миг чух стрелба.

Завъртях се, взех пистолета си и го насочих към входа. Изстрелите се разнесоха отвън. Реших, че Ринк убива Каин или убиват него. Направих три крачки и се обърнах към Джон.

— Всичко ще бъде наред, Джон — обещах. — След малко ще се върна за теб.

— Не — изстена той. — Не ме оставяй. Моля те, Джо! Не ме оставяй отново…

Потреперих от колебание. Ринк се нуждаеше от мен. Джон също. Не можех да реша кой се нуждае повече от мен. И после военната ми подготовка надделя и ми напомни, че има само един начин да реша дилемата.

— Ей сега ще се върна. Обещавам.

Тръгнах към стъпалата, водещи извън пещерата. Трябваше да я отбранявам. Ако Каин бе убил Ринк, тогава щеше да ме държи затворен там, без друга възможност за избор, освен да гледам как брат ми умира. Ако имаше вероятност да оцелее от тежките си рани, Джон се нуждаеше от незабавна медицинска помощ и нямаше да я получи, ако стоях със скръстени ръце.

Стигнах до стъпалата и отново чух стрелба. След секунда се разнесе още един изстрел, последван от тишина. Забързах нагоре, като прескачах по три стъпала наведнъж, излязох на нощния въздух и затаих дъх.

Потърсих мишени, но не открих нито една и веднага се отправих по посока на тясната пукнатина в скалите.

Пролуката беше тъмна, но ми се стори, че забелязах движение, и инстинктивно натиснах спусъка. Някой отвърна на изстрела ми. Усетих свистенето на куршума, който прелетя покрай главата ми. Залегнах, претърколих се, изправих се на коляно и отново стрелях. Ответният куршум разкъса плата на лакътя ми. Не му позволих да ме спре и продължих да стрелям. Надявах се, че поне единият от шестте патрона, изстреляни в бърза последователност, ще улучи Каин. Чух го, че изпъшка и изруга, и разбрах, че съм го уцелил.

Всеки би предположил, че мигновено ще изпитам задоволство, но не беше така. Бях твърде зает да оцелявам. Легнах по корем, изстрелях останалите два патрона в пистолета и бръкнах в колана си да извадя нов пълнител.

Движението беше отработено и го правех за по-малко от две секунди, но въпреки това е изненадващо какво голямо разстояние може да измине един решителен човек за същото време. Докато слагах пълнителя в зиг-зауера, Каин се нахвърли върху мен от мрака, разпръсквайки облаци пясък.

Прицелих се и стрелях.

Куршумът го улучи в лявата ръка, откъдето бликна учудващо тъмна кръв на фона на белезникавите скали зад него. Той обаче не трепна, стреля и продължи да бяга.

Куршумите надупчиха земята пред мен и ме изпръскаха със солен пясък. Левият ми прасец пламна, изсумтях и пак стрелях. И този път Каин се преви на две, макар че и това не го спря. Той прескочи невидимата бариера, проправена в пустинния въздух от куршума ми, хвърли се върху мен и ме повали на земята.

Трябваше да направя нещо.

Превъртях се на една страна и едва избегнах лакътя, който той насочи към главата ми. Обърнах се към него и стрелях от упор. Само че Каин се отмести и не го улучих. Удари с изопната длан ръката ми и засегна нервите. Зиг-зауерът падна от парализираните ми пръсти. Убиецът насочи пистолета си към мен. Ритнах го в гърдите и куршумът излетя встрани. Вкопчихме се един в друг. Посегнах към гърлото му с лявата си ръка, но той заби коляно в слабините ми. Ударих го с глава в лицето, сграбчих ръката му и избих пистолета. Той халоса китката ми и се наложи да пусна оръжието, за да отвърна.

Двамата се затъркаляхме в пясъка и започнахме да си разменяме удари — злобни и прицелени в уязвими точки. Никой нямаше предимство. И двамата получихме наранявания, обезумяхме от омраза и искахме да убием противника. Всеки момент един от нас можеше да постигне целта си. И после земята под краката ни пропадна и полетяхме в бездна.

Някъде дълбоко в съзнанието си разбрах, че схватката ни е отнесла до стъпалата, водещи към леговището на Каин. Стоварихме се върху стъпалата и се запремятахме надолу. Едва на дъното изпитах моментно облекчение от агонията на ударите, тъй като силата на приземяването ни раздели.

Изправих се на колене, оголих зъби и изплюх кръв. Каин беше в подобна поза. На главата му имаше рана и русата му коса стърчеше като гребен на разярен гущер. От друга рана над десния му хълбок течеше кръв. Очите му бяха присвити от гняв.

— Ще откъсна проклетата ти глава — обещах аз и станах.

— Ела тогава, здравеняко — подкани ме той.

Тръгнах, а Тувал се завъртя и побягна. Очаквах, че ще затвори вратата, и се подготвих да се хвърля с рамо към нея. Той обаче направи пет-шест крачки навътре в пещерата и се обърна. Бавно и замечтано извади нож от колана си, вдигна го пред очите си и се ухили.

— Хайде. Ако мислиш, че ще отговориш на предизвикателството.

Наведох се и измъкнах бойния си нож. Кимнах и влязох в пещерата.

— Бим-бам. Втори рунд. — Тувал сякаш се забавляваше.

— Извратено копеле.

— Типичен войник — презрително изсумтя той. — Мръсна уста и лошо отношение.

Насочих ножа към него като матадор, който дразни бик.

— Лицемерно набожен лайнар — нарекох го аз.

Каин сви устни.

— Разбирам откъде Джон е научил цветистите си изрази.

Поклатих глава.

— Не намесвай Джон. Това е между теб и мен, Каин.

Той повдигна рамене и се хвърли напред. Направих лъжливо движение към корема му и двамата отскочихме назад. Тувал започна да обикаля вдясно от мен. Обърнах се, но той отскочи вляво. Деляха ни три метра. Джон висеше на стената зад него, неволен свидетел на дуела ни. Погледнах го само веднъж. Не можех да откъсна очи от Каин нито за миг. Той също погледна към Джон.

— Виждаш ли, Джон? Великият освободител пристигна. Мислиш ли, че ще ти помогне? И че ще промени с нещо участта ти?

— Казах да не го намесваш — озъбих се. — Аз и ти, Каин. Ако наистина ти стиска.

Той се усмихна така, сякаш криеше някаква голяма тайна.

— Да, стиска ми. Повярвай. А ти, всемогъщият Джо? Във Вашингтон често чувах името ти. Шепнеха го с уважение, сякаш си безшумна машина за убиване, от която се страхуват дори президенти и министър-председатели. Лично аз смятам, че всичко беше хиперболи и истерия. Мисля, че изобщо не си толкова добър, колкото твърдят. Аз обаче, от друга страна… Огледай се, Хънтър. Доказателството е там. Погледни какво направих на нашия общ приятел Джон Телфър.

Джон издаде звук, който наподобяваше по-скоро изпускане на пара, отколкото нещо, което можеше да се разпознае като човешки език. Изтерзаното му съскане ме зареди с енергия. Хвърлих се към Каин и се врязах в тялото му като кама. Той отскочи встрани и се засмя. Върхът на ножа ми не го беше улучил, но всичко беше наред. Замахнах само за да го накарам да мръдне, да ми позволи да премина пространството, което бе оставил, и да застана пред Джон. Каин осъзна грешката си, поклати глава и изцъка с език.

Сега беше мой ред да играя ролята на предизвикателно копеле. Размърдах пръстите на лявата си ръка и му направих знак да се приближи.

— Ела, тъпако.

Той се наведе и ме блъсна в корема. Отместих се, за да избегна ножа, но той се дръпна встрани, доближи острието опасно до гърлото ми и изсече буквата S във въздуха на сантиметър от сънната ми артерия. Само че аз се наведох и ответният ми удар го принуди да приклекне. Последвах го и се прицелих в гърлото и слабините. Каин извика с престорена радост и замахна. Пресрещнах камата му с моя боен нож и затанцуваха искри. Забих левия си крак в корема му. Той пое по-голямата част от ритника. Блъсна се в стената и разпръсна кости и артефакти на лудостта си на земята. Веднага се завъртя и ми нанесе удар. Спасих гърлото си за сметка на дълбок разрез на лявата ръка. Трепнах и Каин го възприе като слабост. Отново ме нападна, окуражен от успеха. За да му покажа, че не съм слабак, забих ножа си в крака му. Бих предпочел да разкъсам бедрената му артерия, но и това постижение ми напомни за силата ми. Това не му се хареса. Той отскочи назад и сложи свободната си ръка на раната.

Застана там, започна да диша дълбоко през носа си и бавно вдигна окървавената си ръка.

Кимнах. Така ти се пада, негоднико! Смених позицията си така, че да пазя Джон от камата на Каин, и наклоних глава, подканвайки го да ме нападне.

Той зае поза за атака. Пристъпваше от крак на крак като Мохамед Али на млади години — перчене, за да покаже, че нараняването няма да го забави. Усмихнах се многозначително. Перченето беше средството за защита на уплашения човек.

— Какво има, Каин? Вече не си толкова уверен в себе си, а? Едно е да разрязваш невинни хора, но какво изпитваш, когато жертвата окаже съпротива?

— Забавно е.

— Обзалагам се. — Бавно пристъпих към него. — Обаче съм убеден, че не е толкова забавно, както когато си убивал съпругата и децата си.

— Тувал леко се скова.

— Или когато уби брат си, а?

— Не намесвай моя брат.

Направих още половин крачка към него.

— Какво почувства, докато убиваше хората, които те обичаха, Каин? Вълнуващо ли беше? Извратените ти фантазии станаха реалност, така ли?

Той изръмжа. Дразненето оказваше желаното въздействие. Думите ми го ядосаха, а ядосаният човек не разсъждава. А когато не разсъждава, забравя и подготовката си. Освен това говоренето ми го принуди да се замисли върху думите ми. Дори реакцията му да беше само да ругае или да ръмжи като див звяр, съзнанието му беше заето, докато обмисляше отговора си. А докато преценяваше какво да каже, той нямаше възможност да планира следващата си атака. Бях научил този урок преди много години. Задай въпрос на противника и докато отговаря, нанеси удар.

— Гледа ли ги как горят, Каин?

— Да. Гледах ги как изгарят като факли.

— Но беше загуба, нали? Бас ловя, че ти се искаше да ги беше довел тук. Каква загуба на хубави кости.

Той се намръщи. Видях, че съжалява. А после отвори уста да каже нещо, но аз не изчаках отговора му и се нахвърлих върху него.

Трябваше да сложа край на всичко тогава. Ножът ми трябваше да намери гърлото му. Каин трябваше да падне на колене и да се хване за раната в опит да спре кръвоизлива. Както обаче винаги са ме предупреждавали, „трябва“ и „можеше“ не означават нищо в реалната схватка на живот и смърт.

Замахнах към гърлото му, но Каин вече вдигаше глава и вместо меката тъкан на шията, ножът ми се вряза в жилестото му рамо. Вярно, раних го сериозно. Ако не спреше изтичането на кръвта си, той щеше да загуби сили и да умре, но продължи да се бори. И за жалост бойният ми нож се заклещи между мускула и костта. Неговият нож обаче беше свободен.