30

Слънцето напичаше лицето на Тувал-Каин. Сенникът на жълти и бели райета, осеян с изсъхнали трупове на насекоми над него, се развяваше на ленивия бриз. Каин се чувстваше като у дома си, седнал пред кафенето край пешеходната пътека на частното пристанище на Марина дел Рей. Представяше си, че живее на такова място, но със седемстотин хиляди долара нямаше да може да си купи дори градинска барака за инструменти.

Зад двуметровата бетонна ограда имаше яхта, която струваше повече от пет милиона долара. В района дори бетонът не беше обикновен и евтин. По цялата му дължина имаше ярка фреска, грижливо изрисувана в небесносиньо, смарагдовозелено и ослепителнобяло. Отвъд се чуваше плисък на вълни и скърцане и шумолене на лодки, завързани в пристана. Чайки кръжаха над мачтите, които се поклащаха като гора.

Въпреки че не му се искаше, Каин бе позволил на Телфър да влезе сам в частното пристанище. Преди да се съгласи, той се бе уверил, че единственият изход освен откритото море е порта от ковано желязо на трийсетина метра вдясно. Разбира се, сделката можеше да бъде сключена само по този начин. Джон възрази, че купувачът ще изпадне в паника, ако види непознат да го следва до лодката. По всяка вероятност щеше да предположи, че Телфър го е предал. Тогава щеше да откаже да преговаря или по-лошото, да изхвърли Джон и Каин на дъното на морето след прилива.

Тувал трябваше да се съгласи. Нямаше желание да отстъпва нито чантата с благините, нито пленника, но ако се качеше на яхтата с пистолет, насочен срещу Телфър, можеше да се прости с обещаното богатство и разчистването на сметките, което все още планираше за крадеца.

Сервитьорката му донесе кафе в чаша колкото напръстник. Каин го изпи на един дъх и поръча второ. Жената му хвърли поглед, който той посрещна намръщено, и отиде да вземе друго кафе.

— Нека бъде двойно — подвикна Тувал след нея, сякаш поръчваше уиски в кръчма в Дивия запад.

Тя се върна, този път донесе по-голяма чаша, остави я на масата и забърза, преди Каин да отнеме повече от ценното й време. Обслужването, изглежда, беше запазено за отрепките, които идваха да оглеждат яхтите на тузарите.

Петнайсет минути изминаха без раздвижване. Тувал беше убеден, че Телфър не се е измъкнал незабелязано, освен ако не бе плувал с акваланги под вълните.

Въпреки това започна да изпитва безпокойство.

Петнайсет минути не беше много време да сключиш сделка за седемстотин хиляди долара, но на него му се сториха прекалено дълги. В съзнанието му започнаха да се разиграват различни сценарии и той разбра, че няма да издържи още пет минути. Вътрешният му радар работеше скорострелно.

Ами, ако Телфър беше приключил сделката и после бе помолил деловия си партньор да му помогне да избяга? Ако вече бяха извикали ченгетата и им бяха казали, че убиец, направил самопризнания, седи отвън и пие кафе на пристанището? Ами, ако цивилни детективи се промъкваха към него, преоблечени като богаташи в костюми на Армани?

Тувал крадешком огледа пешеходната пътека. Възможно ли беше полицаите да се преструват на туристи, които като него се правят, че разглеждат елегантните яхти? „Приближават ли се към мен?“ — запита се той.

Това беше достатъчно, за да го накара да се размърда неспокойно. Не обичаше да го прави. Той караше другите да се размърдват неспокойно.

„Стига толкова“ — помисли си.

Телфър щеше да загуби много, ако полицията се намесеше. Животът му отново щеше да бъде в неговите ръце и по всяка вероятност щеше да вземе парите, но може би ченгетата щяха да погнат него и деловия му партньор.

Тувал знаеше как функционира умът на крадеца и вярваше, че Телфър ще приключи сделката и ще се върне при него с надеждата да избяга и да вземе парите, когато му се предостави възможност. Ако ролите се разменяха, Каин щеше да направи точно това. Ето защо можеше само да чака, да печели време и да поеме контрола, щом Телфър се върне с парите.

Можеше да се наслаждава на слънчевата светлина. И на кафето.

И в същия миг видя двамата мъже.

Бяха мургави, с къдрави коси и мустачки. Носеха копринени костюми и кожени мокасини на бос крак. Приличаха си толкова много, сякаш бяха братя. Единствената разлика беше, че по-ниският имаше превръзка на ухото.

Имаше и нещо друго. Носеха оръжия. Не демонстративно, а затъкнати отзад в панталоните. Каин забеляза издайническата издутина на гърба им, докато минаваха покрай него. Не разбра какво казват, защото не само разговаряха шепнешком, но и на испански или португалски. Тувал говореше пет езика, но за съжаление нито един от Средиземноморието.

Обикновено присъствието на мъжете не би го разтревожило. На пристанището често се разхождаха въоръжени охранители. В тези мъже обаче имаше нещо, което задейства вътрешната му алармена система. Потайното им приближаване към портата беше злонамерено, както и погледите им към яхтата, на която Телфър се беше качил, и кимането един на друг. Освен това те вървяха, като несъзнателно често поглеждаха. Толкова очевидно се опитваха да не бият на очи, че присъствието им беше натрапчиво.

Каин се намръщи. Повече не можеше да седи със скръстени ръце. Той изсипа шепа монети на масата, стана и изгълта остатъка от еспресото. След това се протегна и тръгна след двамата мъже. За разлика от тях вървеше близо до входовете на кафенетата и бутиците покрай пристанището и използваше прикритието си на зяпащ витрините турист, за да замаскира интереса си към двойката. Незабелязано се приближи на два метра от тях.

Те продължаваха да разговарят шепнешком, но Каин долови една дума. Споменаха я два пъти. Име. Телфър. И той разбра, че хората, от които Джон бяга, най-после са го открили.

Каква дилема! Но и предизвикателство. Тувал се усмихна, пъхна ръце в джобовете си и погали сувенирите. Реши, че много скоро ще добави още кости към колекцията си.

Доволен, той видя как двамата латиноамериканци се приближиха до портата и поздравиха пазача в будката от другата страна. Пазачът излезе. Изглеждаше смешен в светлосинята си риза, дълги до коленете бермуди, платнени обувки и шапка с козирка, закачливо килната над загорялото му от слънцето лице.

Единият мъж му показа нещо. Каин го зърна само за миг, но видя значка на кожен портфейл. Пазачът явно остана впечатлен и се наведе да отключи портата.

Усмивката на Тувал стана кисела. Всеки по-предприемчив човек можеше да си набави фалшиви документи. Пазачът се нуждаеше от хубав ритник по задника, че не обърна повече внимание на значката на мъжа. По всяка вероятност той беше провалил се кандидат за ченге и се кланяше на онези с истинските значки. Подмазвачеството му беше отблъскващо.

Двамата латиноамериканци влязоха във вътрешността на комплекса. Единият възнагради пазача с потупване по рамото и охранителят придоби такъв вид, сякаш беше готов да козирува. Той още стоеше с ръка на отворената порта и гледаше как двамата мъже се отправят към завързаната яхта, когато Каин се приближи до него.

— Извинете — каза и пазачът се обърна. Лицето му сияеше като на подлизурко.

— Да? С какво мога да ви помогна?

— Аз съм специален агент Кенеди от ФБР. И първо, понижете тон. — Тувал говореше така, сякаш щеше да му предаде изключително важно съобщение. Заинтригуван, пазачът го погледна в очакване. Каин се наведе и зашепна: — Въпросът е извънредно деликатен. — Той заведе пазача обратно към будката. — Може ли да поговорим вътре?

Запленен от мистерията на мига, пазачът дори отвори вратата и позволи на Тувал да влезе. В тясната затворена стаичка миришеше на пот като в съблекалня.

Каин бутна охранителя да седне на единствения стол. Човекът не възрази, сякаш прие нахлуването в личното му пространство като тайната среща.

— Какво ви казаха двамата мъже, които току-що влязоха?

— Казаха, че работят за правителството — веднага отговори пазачът. — Агенти Рамос и Ескуера. Искаха да знаят къде е яхтата на господин Карсън. Защо питате?

— Защото аз съм истински правителствен агент, а те не са.

— Твърдите, че значките им са фалшиви?

— Като бюста на Памела Андерсън.

Охранителят изглеждаше поразен от избора му на думи.

— Не знаех — каза след кратка пауза, сякаш се извиняваше.

Тувал не можа да прецени дали пазачът има предвид значките на двамата латиноамериканци или най-ценните атрибути на Пами, но прогони мисълта от главата си, без да се усмихне.

— Те са международни наркотрафиканти и се готвя да ги арестувам.

— Така ли? Съвсем сам? Нямате ли подкрепления?

Каин разкаяно поклати глава.

— Разделихме се с партньора ми. Не си нося дори проклетия предавател, за да се свържа с него. Онези типове са адски добри. Следим ги от няколко месеца. Щом ги забелязах, се наложи да тръгна след тях.

Пазачът кимаше на всяка нова информация, която Тувал му съобщаваше.

— Искате ли да се обадя по телефона за помощ?

— Ще ви бъда благодарен.

— Няма проблем — рече охранителят и се обърна. Взе слушалката и я доближи до ухото си. Каин беше доволен, че е отвлякъл вниманието му. Освен това пазачът седеше на стола и минувачите отвън не го виждаха. Тувал се престори, че гледа през прозореца, наведе се над пазача и извади ножа за чистене на риба.

— На кого да се обадя? — попита мъжът. — На ФБР?

— 911 ще свърши работа. Може би е най-добре да повикате линейка.

Пазачът не долови промяната в тона му, нито наситеното с конкретен смисъл изречение. Всъщност не усети нищо освен натиска на Каин върху рамото си. Вдигна глава и извърна лице и Тувал прокара ножа по гърлото му. Пазачът инстинктивно пусна телефонната слушалка и протегна ръце към гърлото си, но вече бе загубил контрол върху крайниците си и дланите му безполезно се свлякоха върху гърдите. От прерязаните му артерии рукна кръв. Каин го задържа изправен за раменете, за да не му позволи да стане. Пазачът изпружи крака и се свлече в локвата кръв под него.

Не отне много време.

Умря, преди двамата латиноамериканци да стигнат до яхтата на Карсън.

— Некадърник — каза Тувал на нечуващия пазач. — Нищо чудно, че са ти отказали да станеш полицай.

Нямаше време да вземе сувенири и спря само да смъкне щората, която закри вътрешността на будката от любопитни погледи отвън. Бръкна в джоба на охранителя, извади връзка ключове, излезе и заключи вратата.

Двамата мними агенти бяха застанали долу пред трапа, водещ към яхтата на Карсън. На лодката имаше трети човек и бе притиснал предавател до ухото си. Каин тръгна към тях и видя, че той кимна, а двамата латиноамериканци се заизкачваха.

— Какво става тук? — зачуди се на глас Тувал. От обясненията на Телфър беше останал с убеждението, че човекът, от когото бе откраднал плаките, е наел преследвачите, и господин Карсън, собственикът на яхтата, е съперник на работодателя им. Тогава как двамата латиноамериканци получиха свободен достъп до лодката?

Изводът беше един — двойна игра. Не можеше да е друго. Бяха натопили Телфър. И Каин щеше да пострада. Това го ядоса.

Той ускори крачка. Обувките му скърцаха по пешеходната пътека. Пъхна ръка в колана и извади пистолета, а с другата ръка измъкна ловджийската кама.

Когато му оставаха само двайсетина метра, чу силни гласове и забърза. Не се опитваше да направи безумен опит да спаси кожата на Телфър, нито да гарантира, че ще получи парите. Просто не можеше да устои на импулса, който го тласкаше напред.

На десетина метра от яхтата чу груб смях и после думите:

— Мислиш, че ще поведа война с Хендриксън заради теб, проклет тъпако?

— Ти си негодник, Карсън — каза Телфър. — А аз ти вярвах.

— Жалко — отвърна другият. — Нека ти бъде за урок. Парите решават всичко, а не празните приказки, приятелю мой.

— Ах, ти…

— Млъкни! — изрева единият латиноамериканец. — Идваш с нас, Телфър. Жив или мъртъв, не ми пука.

Тувал стигна до трапа и без да спира, го изкачи с два скока. Стъпи на палубата и видя мъжа с предавателя. Реши, че е пазач, вероятно един от неколцината, които охраняваха яхтата. Появата на Каин го накара да се обърне. Преди изненадата да се изпише на лицето му, той се озова пред него. Мъжът изсумтя, наведе глава и видя дръжката на ловджийския нож да стърчи от гърдите му.

— Да, млъкни — насърчи го Каин и натисна надолу дръжката. По закона на лоста върхът се вряза нагоре. Двайсет и четирите сантиметра наточена стомана лесно намериха долните камери на сърцето на мъжа. Той умря, преди да издаде звук. Тувал го положи на палубата, извади камата, избърса я в панталоните му и се обърна към каютата.

Яхтата беше огромна и каютите бяха луксозни като в петзвезден хотел. Широки плъзгащи се врати водеха към елегантно обзаведена всекидневна. Всичко беше от кристал и великолепна естествена кожа. Имаше дори полилеи. Грамаден плазмен телевизор със сателитна връзка заемаше по-голямата част от близката стена. Вътре имаше шест души.

Джон Телфър седеше на стол до маса със стъклен плот, а срещу него се беше настанил по-възрастен мъж с разкопчана риза и светлокафяви панталони. Косата и кичурите, подаващи се от гърдите му, бяха прошарени и контрастираха на фона на тъмния му слънчев загар. Каин реши, че това е Карсън.

На масата беше раницата на Телфър, отворена, за да покаже фалшивото съкровище вътре. Тувал предположи, че в затвореното куфарче до нея са седемстотинте хиляди долара. Двамата латиноамериканци стояха с гръб към него. Той забеляза, че още не са извадили оръжията си, но другите двама го бяха сторили. И те бяха охрана като наръгания с ловджийската кама. Мъжете с безмилостни лица от двете страни на Телфър предпазливо наблюдаваха латиноамериканците.

Каин долови движение над него. Погледна нагоре, готов да вдигне пистолета, и видя млада жена по бикини, която забърза навън.

Щеше да стане едното от две неща. Кучката щеше да прояви разум и да слезе от яхтата или щеше да вдигне шум и да предупреди богатия си покровител. Той не искаше да рискува в случай, че станеше второто. Трябваше да действа веднага, докато елементът на изненада все още беше на негова страна. С решението дойде и действието. Имаше само шест патрона и всеки един трябваше да попадне в целта. В такъв случай първо охраната.

Пристъпи до вратата. Едното плъзгащо се крило беше отворено. Той влезе и беше само на три метра от първия пазач, когато вдигна пистолета и стреля. Главата на мъжа се взриви на черешовочервени парченца.

И после настъпи хаос. Хаосът го устройваше. Той съществуваше в царството на хаоса.

Телфър вдигна глава. На лицето му се изписа стъписване и облекчение. Латиноамериканците се завъртяха и бръкнаха за оръжията си, а вторият охранител вече се приближаваше към Каин. Само Карсън прояви благоразумието да се хвърли на пода и да се опита да избяга под кухненския плот.

Тувал изсумтя и застреля втория пазач. Улучи го в дясното рамо. Мъжът падна, но той веднага разбра, че не е мъртъв. Това обаче нямаше значение. Човекът изпусна пистолета си и Тувал видя, че Телфър е запазил присъствие на духа и го взе.

Двамата латиноамериканци бяха следващите. Каин стреля в онзи с превръзката на ухото. Уцели го в бедрото и мъжът отскочи назад. Куршумът го завъртя и човекът се строполи на пода в краката на приятеля си. Вторият латиноамериканец изваждаше пистолета си да стреля и той осъзна, че е време да действа, но вместо да се хвърли да намери укритие, се втурна в стаята и изкрещя:

— Размърдай си задника, Телфър!

Вторият латиноамериканец стреля, но не по него, както Каин се надяваше, а по Джон. Куршумът се заби в облегалката на стола, точно там, където преди миг беше главата му. Джон се беше навел над стъклената маса и протягаше ръце към куфарчето. Докато латиноамериканецът отново се прицелваше в Телфър, Тувал го простреля два пъти — веднъж в корема и после в челюстта. Мъжът политна назад, оставяйки диря от кръв, която заблестя на светлината на полилеите.

Каин се обърна към Джон:

— По-живо, по дяволите!

Телфър притисна куфарчето до гърдите си и най-после стана. Тувал се приближи и насочи пистолета към него.

— Дай ми оръжието.

Джон поклати глава, вдигна пистолета и го насочи към Каин.

— В момента нямаме време за това — предупреди го Тувал.

— Да, нямаме.

Двамата се втренчиха един в друг.

— Да се махаме оттук. После ще се тревожим за останалото — предложи Каин.

Преди Телфър да приеме или да отхвърли поканата, в предната част на каютата се отвори врата и се вмъкна друг мъж, който държеше картечен пистолет „Узи“. Той бързо огледа помещението. Трябваше да му се признае, че видяното, изглежда, не го развълнува особено. Човекът вдигна узито и изстреля дъговиден поток от куршуми, докато се хвърляше да прикрие Карсън. В същия миг раненият латиноамериканец се претърколи и грабна пистолета, който беше изпуснал на пода. При наличието на две мишени, един куршум и други, летящи към него, Каин реши, че най-добрият ход на действие е да се измъкне, колкото е възможно по-бързо.

Докато куршумите раздробяваха дъските зад него, той се хвърли през страничния прозорец, разби стъклото и се просна на палубата. От каютата се разнесоха викове и после Телфър се озова до него и изпусна куфарчето. Ризата му беше изцапана с кръв и той изохка, когато се изправи на колене. Тувал го хвана и докато Джон се олюляваше, го удари по ръцете с дулото на пистолета си.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — попита Телфър.

— Къде е пистолетът ти? — сопна се Каин.

— Хвърлих го по маниака с узито.

— Хвърлил си го? — недоверчиво попита Тувал.

— Засече.

— Господи. — Каин го потупа по рамото. — Вземи куфарчето. Да изчезваме оттук.

Телфър запълзя на колене и грабна куфарчето, а после се върна при Тувал.

— Дано парите са истински — отбеляза Каин.

— Разбира се, че са. Не съм проклет идиот.

Тувал кимна и посочи към предната част на яхтата.

— Натам. Веднага.

Двамата се наведоха, когато четвъртият пазач се появи на прозореца, през който бяха избягали. На лицето си имаше рана, където го беше ударил пистолетът на Джон. Изкрещя гневно и се изви, за да стреля с узито. В същия миг Каин скочи към него и замахна с ловджийската кама с лявата си ръка. Ножът се заби, преди мъжът да натисне спусъка, и отряза палеца му. Човекът извика от болка и отмести встрани оръжието. От дървената палуба до Телфър се разхвърчаха трески. Тувал отново заби камата, този път дълбоко в китката му, и мъжът дръпна ранената си ръка.

Джон се изправи и побягна. Каин го погледна, а сетне наведе глава към палубата, приклекна, взе отрязания палец и го пусна в джоба си при другите сувенири.

Охранителят отново се появи на прозореца, но само изкрещя от ужас, когато се опита да намести увисналата си ръка. Каин му се ухили и хукна след Телфър.

Настигна го при щурвала на яхтата. Джон бе отворил широко очи, докато гледаше привидно бездънния залив долу. Водата имаше тюркоазния блясък, характерен за пристанищата, а на повърхността й плуваше тънък слой дизелово гориво.

— Скачай — заповяда Тувал.

— Не — отвърна Телфър и притисна куфарчето до гърдите си.

— Скачай.

— За нищо на света. Не мога да плувам.

— Мили Боже! Как така не можеш да плуваш?

Джон отново поклати глава.

— Не ти вярвам — заяви Каин, сграбчи го и го блъсна към перилата. — Прехвърли се от другата страна. Ако мислиш, че преживях толкова много неприятности, за да те оставя да се удавиш…

Телфър се съпротивляваше, но знаеше, че това е единственият му шанс за оцеляване. Докато се двоумеше, той чу стъпки от каютата.

— Единият латино още е жив — сопна се Тувал. — Както и двама пазачи, и Карсън. Всеки момент ще излязат и ще бъдем мъртви. Съзнаваш ли това?

Джон кимна, но очевидно не му се искаше да скочи.

— Исусе! — възкликна Каин, хвана го и го хвърли през перилата. Телфър падна във водата като камък и мигновено потъна. Тувал преметна крак през перилата точно когато телохранителят, когото бе прострелял в рамото, изскочи на палубата. Ризата му беше обагрена в кръв на гърдите, но още не бе излязъл от играта. Беше взел узито на наръгания си с кама колега и търсеше мишена.

Каин вдигна пистолета и стреля.

Но не по мъжа, а по аквалангите, наредени покрай стената на каютата. Изстрелът беше отчаян и нямаше време да го изчисли, но докато се хвърляше в морето с главата напред, той усети силата на експлозията, която разпрати ударни вълни във водата около него. Той се гмурна по-надълбоко. Ушите му забучаха от разтърсващия взрив. Ръката му намери ризата на Джон, който се извиваше и дърпаше, обзет от паника.

Каин изруга и от устата му излязоха мехурчета. Не можеше да хване здраво Телфър, защото държеше ловджийския си нож. Преживя толкова много проблеми, докато си върне камата, а сега му пречеше и трябваше да се отърве от нея. Той я пусна и замислено я наблюдава как потъва и изчезва в сумрака, а после нервно сграбчи Джон за дрехите и започна да плува.

Двамата се показаха над развълнуваната повърхност. Тувал бе увил ръка около врата на Телфър и го дърпаше. Джон се давеше, плюеше и поемаше големи глътки въздух, докато притискаше куфарчето до гърдите си като бебе. Каин предположи, че вкопчването в куфарчето няма нищо общо със съдържанието му, а той го използва като плавателно средство.

Яхтата гореше. Кислородните бутилки се взривиха, отнеха живота на телохранителя и разрушиха голяма част от палубата и каютата. Тувал съзря жена по бански костюм, която скочи във водата. Друг човек накуцваше по стъпалата на пристана. Отстрани на главата му имаше малка бяла превръзка. Дори от разстояние позна оцелелия латиноамериканец.

Нямаше следа от останалия жив телохранител и от Карсън. Може би латиноамериканецът беше насочил пистолета си към тях, преди да избяга. Не. Докато Тувал се питаше какво се е случило, Карсън се приближи до перилата и стреля по куцащия мъж. Не улучи и латиноамериканецът успя да се скрие зад друга яхта. Смуглият тип се оказа по-добър стрелец и стреля три пъти в бърза последователност. Карсън се преви на две, преметна се през перилата и се стовари по лице на дъсчената пешеходна пътека. По всичко личеше, че няма да се изправи.

Каин не им обърна повече внимание и заплува, теглейки Телфър и ценния му товар. Двамата стигнаха до стълбата на друга закотвена яхта, когато въздухът около тях стана адски горещ. Тувал бутна Джон под водата и го последва. Яхтата на Карсън експлодира във въртящо огнено кълбо, което разпръсна вдигащи пара парчета метал и дърво из пристанището.

Загрузка...