Каин работеше и си подсвиркваше в ритъм с пронизителните стенания, които Джон Телфър издаваше. Подсвирваше при всяко трепване от агония, въздъхваше шумно с всяко пъшкане от болка и се смееше, когато Джон притискаше тяло в скалната стена в усилие да се отдръпне от ножа.
— Болката скоро ще премине — увери го. — Щом приключа с дермата и стигна до костта, вече няма да засягам нервните окончания. Повярвай ми, след като одера кожата, няма да чувстваш болка, а блаженство. И тогава ще ми благодариш, Джон. Убеден съм. Почакай и ще видиш.
Телфър изрева от изтезанията.
Каин се приближи и насочи ножа за чистене на риба с хирургична прецизност. Беше се съсредоточил и езикът му се подаде между стиснатите устни и се заизвива като тлъст червей, докато усърдно въртеше инструмента. Под плътта беше костта и това щеше да изисква усилия. Той спря да си подсвирква и започна да стене по-често от Джон.
Жертвата вече се носеше по пътя отвъд агонията, но усещането нямаше нищо общо с обещаното от Каин блаженство. Той премина предела на човешката издръжливост и не чувстваше нищо. Тувал въздъхна. Работата му не беше същата и не му доставяше удоволствие, ако обектът не беше в съзнание да я оцени. Той поклати глава и отстъпи назад, а после сложи ръце на кръста си и огледа произведението на изкуството си.
— Не е зле — отбеляза, макар че все още му липсваше ефектен щрих, за да го довърши. Ако това щеше да бъде шедьовърът на Ювал и Тувал-Каин, творбата изискваше грандиозен, незабравим орнамент, който да й придаде завършеност.
Каин пъхна ножа за чистене на риба в колана си, взе празния пистолет от пода и тръгна да търси това нещо.