— Е, това е родният ти град, така ли, Ринк? Трябва да си взема назад думите за пикапите.
— Да, по дяволите.
Нямам нищо против да призная, когато греша. Мислех, че ще се озова в заспало градче, пълно с дървени колиби и скъпи спомени за южняшки красавици, а видях оживен голям град, равен на метрополиите по света. Останах поразен от разпрострелите се на всички страни високи сгради, хубави музеи и живописни паркове по бреговете на река Арканзас.
Ринк не злорадстваше. Усмивката му изразяваше задоволство, докато ми показваше забележителностите и ми напомняше, че Литъл Рок е столицата на „Природният щат“, а не някакво пикливо затънтено място, за каквото го мислех.
— Жалко, че не можем да минем по заобиколен път, за да видя повече от твоя прекрасен град.
Бяхме в колата, която бяхме наели в Адамс Фийлд — известен като международното летище на Литъл Рок, след четиричасов полет от Тампа. Автомобилът беше обикновено комби и съвсем не приличаше на лъскавото порше на Ринк, но беше чист и удобен. Имаше и повече място за багаж. Ринк караше, защото така беше по-лесно. Това беше неговата територия и той можеше да ни заведе до крайната ни цел по-бързо.
Такъв беше планът. Струваше ми се, че Ринк е бил таксиметров шофьор в някой предишен живот, съдейки по криволичещия път, по който поехме през града.
— Да, Литъл Рок наистина е изминал дълъг път — отбеляза, докато минавахме през конгресния център и увеселителния район. Ринк поне беше впечатлен. — Забравяш, че това е първата столица на Бил Клинтън, Хънтър.
— Не забравям, не знаех.
— Много си невеж. Трябва да признаеш, че не очакваше такова нещо, нали? Имаме дори нов, единствен и неповторим президентски център „Уилям Джей Клинтън“. — Посочи вдясно. — Страхотна гледка.
— Като Дисниленд ли е?
Той ме погледна намръщено. Усмихнах се невъзмутимо.
— Далеч ли сме от дома на Луиз? — попитах.
— Не. Още пет минути.
— И преди малко каза пет минути.
— Да. Не е ли странно?
— Харви там ли ще бъде?
— Ще се срещнем на обяд, където ще можем да говорим с Луиз на неутрална територия. Не иска да го виждат около къщата й, за да не го запомнят. — Ринк сви рамене. — Не знам защо се бои толкова много, сякаш Петоски е някакъв проклет Кръстник.
— Но както ти спомена, той има връзки. Откровено казано, започвам да се тревожа, че подценяваме организацията му. В такъв голям и важен град Петоски трябва да е ключов играч, щом контролира политиците.
Ринк поклати глава.
— Петоски е незначителен тъпак, който се прави на важна клечка. Не държи губернатора в джоба си, а само неколцина дребни политици и ченгета с нисък ранг, които взимат подкупи срещу услуги.
Направих гримаса, но въпреки това кимнах.
Той ме погледна.
— Няма за какво да се тревожиш. Познавам хората като него. Преди трийсет години е ловял жаби, за да сложи месо в яхнията на майка си, а сега яде най-изискана храна и се вози в лъскави автомобили. Петоски е жалък бял боклук, но се държи като голям и важен бизнесмен. Във великия замисъл на нещата той е нищожество. И го знае.
— Може би, но изглежда е изпратил хора при Джон, за да го сплаши. Трябва да има сериозна подкрепа.
— Доколкото разбрах от думите ти, Джон се плаши лесно. Избягал е от онзи пор Шанк. Мисля, че брат ти не е най-големият смелчага на света.
Поклатих глава.
— Не избяга от Шанк. Шанк беше проблем за Дженифър, а не негов. Бяха замесени и други.
— Знам, че живее с Луиз Блейк. Избягал е от брака си.
— И това също.
Ринк ме погледна.
— Защо не ми каза, Хънтър?
Свих рамене.
— Мислех, че това няма нищо общо със случилото се, но сега не съм сигурен. — Замислих се за миг. Ринк не откъсваше очи от мен. — Казах ти, че с Джон се скарахме, нали?
— Аха. Но не ми каза защо.
Лицето ми беше като маджун, студено и лепкаво, когато прокарах пръсти по физиономията си. Вече бях уморен, но разказът за Джон щеше да ме изтощи напълно.
— Наскоро след като се уволних от армията, той дойде при мен. Имаше проблем.
— Продължавай — подкани ме Ринк.
— Беше се забъркал в нещо много неприятно. Тъпото копеле играло на карти и натрупало дългове, които не се надявало да върне. Първо отишла колата му, а после къщата. Това обаче не било достатъчно. Не му останало нищо и нямало към кого да се обърне.
— И ти постъпи благородно?
— Да, изплатих дълговете му. Джени не знае. Дадох на Джон пари да ги върне на кредиторите си. Но той е пристрастен и ги прахоса за друг сигурен залог. Упрекнах го за парите и тогава се скарахме. Беше глупав спор.
— Не си ли му говорил след това?
— Не. Дори не съм го виждал.
Ринк кимна.
— И тогава ли изчезна?
— Сигурно го е планирал.
— Кретен.
Повдигнах рамене.
— След това единственият начин, който можах да измисля, за да помогна на него и на Джени, беше да се срещна с кредиторите му и да ги накарам да го оставят на мира. Не беше лесно. Те не се плашат като Шанк.
— И не се ли отказаха?
— Не.
— Занасяш се, Хънтър.
— Говоря сериозно. Нямаше какво друго да направя, освен да поведа война с тях. Вместо това обаче уредих Джон и Джени да изчезнат за известно време. Всичко беше готово. Щяха да заминат заедно и да приемат нови самоличности, но Джон обърка нещата. Без да знаем, той се срещал тайно с Луиз Блейк. И преди да се усетим, двамата избягаха.
— Оставил е горката Джени и децата си да поемат ударите — направи извода Ринк вместо мен.
— Да — съгласих се аз. — Сторих всичко, което можах за нея. Помогнах й да се изправи на крака. В къщата ми има място, но тя отказа да дойде. Нуждаела се от собствен дом. Джон дори не се обади да й каже къде е.
— И ти искаш да помогнеш на този мухльо?
— Той ми е брат.
Ринк повдигна вежди в недоумение, но сетне леко кимна.
— Освен това го правя заради съпругата и децата му.
— Добре, но съм изненадан, че тя иска той да се върне при нея.
— Не го иска — обясних аз, — а търси някаква развръзка. Мисля, че иска да намеря Джон, за да се изплюе в лицето му.
— Съгласен съм с нея.
— Аз също. Трудно ще се справя с проблемите, които Джон остави. Онези хора са от голяма организация и изпратиха наемници по петите му.
— По дяволите.
— Накрая се вразумиха. Обясних им, че Джон е измамил всички и всички са ощетени. Споразумях се с тях да не закачат Джени и децата. Алтернативата беше да повикам подкрепления и да ги разнищя.
— Повярваха ли, че можеш да го направиш?
— Мисля, че повече се страхуваха от неизвестността. Не знаеха кой съм и какво съм готов да сторя. Някои обаче бяха чули слухове. Вероятно в крайна сметка са решили, че трудът не си заслужава. Може да се каже, че повеждането на война с мен не е доходно.
— Изтеглиха ли наемниците?
Свих рамене.
— Не се знае какво може да направят, ако Джон се появи.
— И затова ли мислиш, че той все още бяга?
— Не. — Поклатих глава. — Има нещо повече. Джон има и други причини. Искам да кажа, че той е себично копеле. Не му пука за другите. Но не мисля, че би бягал от хора като Петоски само заради две хиляди долара дълг от хазарт. — Млъкнах и се опитах да обобщя какво точно искам да кажа: — Случило се е нещо голямо. Толкова се е уплашил, че отново е хукнал да бяга и няма намерение да поглежда назад. Зарязал е и Джени, и Луиз Блейк. Това означава, че се опитва да скъса всички връзки и да изчезне безследно. Човек не постъпва така само заради дребен дълг на карти.
Ринк се съгласи.
— Петоски е тъпак — повтори той, — но разбирам какво имаш предвид. Какво ще направи? Ще заповяда малко сритване на задници или някоя счупена ръка? Няма да поиска смъртта на Джон, нали?
— Освен ако Петоски не е по-опасен, отколкото предполагаме.
— Не, придържам се към първоначалното си мнение. Той е дребна риба, която върти големи игри. Твърде страхлив е, за да очисти някого. Остава единствената друга вероятност, нали?
— Някой друг е уплашил Джон. Човек, който е готов да го убие.
Ринк се наведе напред, включи двигателя и се включи в движението по пътя.
— Но ти твърдо си решил да започнеш с Петоски? — попита тай.
— Да, и се надявам, че историята ще свърши с него, макар да не мисля така.
— Да. Накара ме да се замисля и смятам, че това няма да е всичко.
Големият град вече беше зад нас. Навлизахме в по-неприветлив район.
— Какво правим тук? — попитах.
— Ще обиколим и ще огледаме терена. Харви каза, че Петоски върти бизнеса си от офис в центъра и спомена мястото, където ходи, когато сделките са непочтени. Реших да минем оттам и да хвърлим едно око.
Пред нас се появи сграда като от филм на ужасите. Ринк повдигна брадичка да я посочи.
— Какво ще кажеш?
— От духове ли е обитавана? — пошегувах се.
— Предполагам, че само от наркомани.
Постройката беше от червени тухли и огромна, но малко от първоначалния цвят се виждаше през пластовете мръсотия и сажди. Извисяваше се на пет етажа, и имаше равен покрив и редици прозорци на всяко ниво. Стъклата на много от тях липсваха. На някои бяха заковани прогнили плоскости от талашит, а останалите стъкла на други приличаха на зъби в устата на старица. Прозорците на последния етаж бяха в най-добро състояние. Вероятно бяха сменени наскоро. Зад матовите стъкла, изглежда, имаше полупрозрачни найлонови завеси.
— Не са за очевидното — отбеляза Ринк. — Не са, за да събират кръв. По-скоро са сложени да заглушават звуците отвътре.
— Струва ми се, че на по-ниските етажи може да има бездомници.
— Аха. Добро прикритие. Кой нормален човек би искал да попадне в леговище на откачалки и крадци?
— Само онези, на които им се налага.
Ринк обърна на запустял участък, за да минем за втори път покрай скривалището на Петоски. Сградата не изглеждаше по-приятна.
— Време ли е да се срещнем с Харви? — попита той. — Да.
В огледалото за обратно виждане постройката придоби цвета на засъхнала кръв. Излъчваше обещание за невъздържано насилие.
— След това предполагам, че ще се върнем тук?
— Само онези, на които им се налага — повторих.