Когато бях малък, израснах в дом, беден на пари, но богат на обич. Онова, което не можеха да ми осигурят — хубава храна и модерни удобства, родителите ми компенсираха с прегръдки и целувки и безценно време, прекарано с единственото им дете. Не страдам, че имам малко материални притежания, но ми липсва баща ми.
След като татко почина, а мама се омъжи повторно, нещата се промениха. Пак нямах съкровищата, за които децата копнеят, но се сдобих с братче. То обаче започна да получава прегръдките и целувките и аз потърсих утеха другаде.
Баща ми внуши в мен любов към книгите. Другите деца имаха стереоуредби и телевизори в стаите си, а аз притежавах колекция от окъсани романи, предадени ми от татко. По, Лъвкрафт и Р. Хауърд бяха любимите ми автори. Следваха героите от комиксите, които си купувах, когато взимах пари за работата си като пощальон. Понякога се питам дали книгите ме научиха за ужасите в нашия свят, а супергероите как да се справям с тях. Каквато и да е истината, трябва да се съгласите, че ми дадоха буйно въображение.
Вероятно това обяснява защо се видях като Невероятния Хълк, когато нахлух през стената. Хълк има изключителна сила, с която смазва враговете си, но аз не притежавах този лукс. Изскочих от облака прахоляк и частици гипс и започнах да стрелям.
Не се опитвах да убия някого, а стрелях над главите им. Съчетано с номера ми в стил Хълк, това беше достатъчно да стресне всички и да ги накара да застанат неподвижно. Само кучетата реагираха с паника, обикаляне в кръг и омотаване на дресьорите си в каишките, докато се въртяха.
— Никой да не мърда или следващият куршум ще го убие — извиках аз. Всъщност, ако тримата едновременно ме нападнеха, нямах шанс. Очевидно всичките го мислеха, преди да се разкрещя. Никой обаче не иска да бъде мъртъв герой. — Оръжията на пода — изревах и направих пет-шест крачки навътре в стаята. Тримата мъже най-близо до мен не бяха въоръжени и вдигнаха ръце.
Треньорите имаха твърде много грижи, докато опитваха да се разплетат, и не ми обърнаха веднага внимание. Разколебани между мен и Ринк, който пристигна в галоп, петимата до отсрещната страна бързо хвърлиха оръжията си и ги подритнаха.
— В стаята, момчета — извика Ринк. Гласът му ги стресна. Той ми намигна и бутна петимата гангстери пред себе си. — Сложете задниците си на арената и седнете на ръцете си. — Те се струпаха в центъра на бойната арена. Пространството се котираше на висока цена, докато се блъскаха, за да се отдалечат от дулото на ловната му пушка дванайсети калибър. Ринк се обърна към дресьорите на кучетата: — Вие също.
Единият, мършав младеж с огромен нос, осеян с пъпки, се намръщи. Беше по-грозен от псето си. Кучето поне имаше оправдание, защото бе изкарало два рунда.
— Проблем ли имаш със слуха? — попита приятелят ми.
— Кучетата ще се сбият.
— Тогава работата ти е да ги спреш. А сега отивайте на ринга, по дяволите! По един в двата края.
Хлапакът с големия нос влезе на арената пръв, като ожесточено дърпаше съпротивляващия се питбул. Той седна и вторият дресьор влезе. Ринк бутна вратата и спусна резето. Никой не помръдваше. Коравите момчета се бяха свили едно до друго. Кучешките зъби и ловната пушка всяха тишина и подчинение.
Снимките на Зигмунд Петоски, направени от Харви Лукас, бяха от полза. Дори да не го бях виждал на снимка, щях да го избера заради презрението, което се излъчваше от него като апокалиптичен разпад на облак от ядрен взрив.
— Здравей, Зиги! Искаш ли да домъкнеш дебелия си задник тук?
Петоски повдигна вежди в недоумение и посочи с пръст гърдите си.
— Да — потвърдих аз. — Искам да си поприказваме.
Тъй като имаше източно име, човек би очаквал, че Петоски ще говори с приповдигнатия акцент на злодей от филм за Джеймс Бонд, но щеше да сгреши. Също като Ринк и Петоски беше противоречие на произхода си. Той говореше като колежанин от „Бръшляновата лига“, завършил с отличие.
— Правиш адска грешка, шибан тъпако — заяви Зиги.
Признавам, че първите му думи не бяха каквито човек би очаквал от някой с такива образователни стандарти. От друга страна обаче, трябваше само да си припомня обобщението на Ринк за детството на Петоски, за да си представя откъде идва мръсният му език.
— Не — поправих го аз. — Ти правиш грешка.
— Кой си ти, по дяволите, че идваш тук и стреляш в моята сграда? Личният ми приятел кметът сигурно ще има какво да каже по въпроса!
— Не ми пука какво ще каже кметът.
— Ще те уволни заради това — рече Петоски и се обърна към Ринк: — И теб, откачалко. Запомни ми думите.
— Ти правиш грешка — повторих аз и тръгнах към него. — Ние не сме полицаи, Зиги, и твоят приятел кметът може лично да ме целуне отзад.
— Не сте полицаи? — учуди се той.
— Не.
— Тогава сте хора на Хендриксън. Трябваше да се досетя…
Поклатих глава и думите му заглъхнаха.
— Кои сте тогава, по дяволите?
— Искаме отговори, при това бързо.
Зигмунд наведе глава и бавно разтърси главата си с подстрижка за двеста долара. Нещо му хрумна и той насочи поглед към мен. Лицето му се намръщи.
— Става дума за Джон Телфър, нали?
Наистина бях там заради Джон, но очаквах, че ще трябва да изтръгвам информация от Петоски като ръждиви гвоздеи от чвореста дъска.
— Виж — продължи той, — вече казах на приятелите ти. Не знам къде е Телфър. Защо не ми вярвате? Кучият син ми дължи значителна сума, но изчезна. Мислиш ли, че ако знаех къде е, нямаше да съм го довел тук досега? Господи, колко пъти трябва да повтарям едно и също?
Не отговорих.
Петоски не се преструваше. Думите му прозвучаха правдоподобно. Наистина не знаеше къде е Джон. Следователно нямаше смисъл да го разпитваме повече за местонахождението на брат ми. Време беше да сменя тактиката. Твърдението му ме прониза като острие, завъртяно в стомаха.
— Каза, че вече си говорил с приятелите ми?
— Два пъти! — Изпълнен със справедлив гняв, Петоски протегна ръце и посочи стаята. — А сега това.
— Добре, Зиги. Започвай да пееш.
— Няма да направя такова нещо.
— Ще го направиш, освен ако не искаш отново да започна да стрелям — обади се Ринк и за да подчертае думите си, се прицели в групата мъже на арената за бой с кучета.
Справедливият гняв подхождаше на Петоски като костюм на мъртвец. Той скръсти ръце на гърдите си и предизвика Ринк с презрителна усмивка, а после се обърна към мен. Усмивката му помръкна, когато забих зиг-зауера си в трапчинката на брадичката му.
— Кажи ми кои бяха приятелите, за които спомена?
— Би трябвало да знаеш.
— Задоволи любопитството ми.
— Приятелите ти от правителството, кой друг.
Трудно ми беше да запазя каменно изражение и въздействието на думите му сигурно се отрази на лицето ми. Петоски обаче изтълкува погрешно посланието. Може би това беше начинът да си позволя да отместя пистолета от брадичката му.
— Видя ли? Знаех си — обяви той. Двамата му другари кимнаха заедно с него. Единият отвори уста да каже нещо, но аз го стрелнах с предупредителен поглед и не посмя.
— Твърдиш, че агенти на ЦРУ са те разпитвали за Джон Телфър? — обърнах се аз към Петоски.
— Не чуваш ли какво ти говоря? Дойдоха два пъти в офиса ми. Настояваха да знаят къде е Джон Телфър. Иска ми се да не бях виждал проклетата му физиономия!
— Казаха ли, че са от ЦРУ?
— Не беше необходимо. Надушвам таен агент от един километър.
— Тогава само предполагаш? — обнадеждено попитах.
Той поклати глава.
— Не се представиха, ако имаш предвид това. Единият показа значка първия път, когато дойдоха, но втория път не си направи труда. Както и ти не го стори сега.
Пак не отговорих. По силата на тайния си занаят агентите на ЦРУ нямаха навика да показват значки или да се представят. Петоски сигурно се беше объркал и бе прочел погрешно инициалите на значката. Можеше да се случи лесно, макар да се съмнявах, че Агенцията за закрила на детето ще прибегне до такива крайности, за да открие изчезнал човек.
Зиги реши, че мълчанието ми се дължи на чувство за вина.
— Върни се и кажи на шефовете си, че са сбъркали адреса. Казвам за трети път, не знам къде е Джон Телфър. Разбра ли?
Кимнах леко в отговор и наклоних брадичка.
Положението оставаше същото, макар че се беше променило необратимо. Бяхме загубили важно предимство и ако не започнехме отново да стреляме, ситуацията беше неспасяема.
Ринк сякаш пак прочете мислите ми и тръгна към мен. Ловната му пушка все още заплашваше мъжете на арената. Никой не помръдваше. Правеха го не толкова от страх, че ще бъдат застреляни, колкото от мисълта, че сме от ЦРУ. Това беше по-лошо, отколкото да тръгнат срещу полицията, и не бяха готови да рискуват да си навлекат гнева на правителството. Нямаше да предприемат нищо, тъй като ни смятаха за правителствени агенти.
Петоски самодоволно изграчи:
— Голяма бъркотия, а, агенти?
Да, наистина беше бъркотия но не поради причината, която той мислеше. С Ринк отстъпихме назад към дупката в стената.
— Жалко — рече Петоски. — Бихте ли използвали вратата?
— Ще излезем така, както дойдохме — отвърнах аз, докато продължавахме бавно да отстъпваме назад.
— Направете ми една услуга — извика Зиги, когато се провряхме през отвора и се върнахме в изоставения кабинет. — Когато намерите Телфър, кажете му, че си искам двата бона. Плюс трийсет процента лихва. И да не се появява в никое от заведенията ми. Не е добре дошъл. Да ми изпрати парите с пощенски запис.
Ако беше оставил нещата дотам, не знам докъде щеше да ни доведе издирването. Но като мнозина самодоволни кретени, Петоски обичаше прекалено да слуша гласа си.
— И му кажете да напълни резервоара на колата ми, преди да я зареже.
Прекрачих отново дупката. Какво огромно значение имаха за сценария няколко секунди. Коравите момчета на ринга вече си проправяха път покрай едното куче в усилие да излязат. За да спечелят благоразположението на шефа си, те предложиха да ни погнат. Петоски и другите двама в костюми се бяха приближили до тях. Зиги не изглеждаше доволен.
Зиг-зауерът ми изтрещя рязка заповед и разби крушката за осветление над главите им.
Играли ли сте като деца на статуи? Заставате с гръб към приближаваща се към вас група, обръщате се рязко и другите трябва да замръзнат по местата си, сякаш ги поглежда горгона. Всеки, който помръдне, изгаря. Главорезите направиха същото.
Пистолетът ми вече беше безполезна заплаха, но въпреки това го насочих към тях.
— Телфър е взел една от колите ти?
— Да — озъби се Петоски. — Ако беше намерил време да прочетеш докладите на приятелите си, щеше да го знаеш.
— Трябва да съм го пропуснал. За каква кола говорим?
— За Бога! Прочети проклетия доклад.
Направих три крачки. Гневът ми се засилваше с всяка една от тях.
Петоски отвори широко очи. Вероятността правителствен агент да има куража да го застреля пред толкова много свидетели изглеждаше голяма. Той вдигна ръце да се предпази от мен. Жестът беше безсмислен, като се имаше предвид безполезността на плътта срещу високоскоростните куршуми.
Може би трябваше да го застрелям. Светът несъмнено щеше да бъде по-добро място с една отрепка по-малко.
— Кажи ми за каква шибана кола говорим.
— Понтиак. — Зиги погледна приятелите си за морална подкрепа. Те правеха всичко възможно да не привлекат вниманието ми.
— Напиши регистрационния номер — заповядах.
— Нямам писалка — с разтреперан глас отвърна той.
— Ето. — Единият костюмиран мъж извади скъпа позлатена писалка от джоба на сакото си. Зиги се огледа, търсейки лист. Костюмираният отново му се притече на помощ и откъсна страница от също така скъпо джобно тефтерче. Петоски надраска номера. Грабнах листа от ръката му.
— Благодаря.
— Пак заповядай — отговори той, но не му повярвах.
Гневът ми се отрази в раздразнителния му злобен поглед. Бяхме като вълци съперници, срещнали се на горска пътека. Отстъпихме назад. Не искахме да ни видят, че отстъпваме, но и двамата проумяхме, че е по-благоразумно да го направим.
Ринк беше до рамото ми и издаде гърлен звук да внимаваме, нещо като „Много се застояхме, Хънтър“.
Не можех да не се съглася. Определено беше време да си тръгнем, ако можеше да се съди по шума на подкрепленията по далечното стълбище.
Престорихме се на хладнокръвни, докато се провирахме през дупката в стената, и сетне побягнахме с всички сили.