Жътваря

23

— Кучи син.

Каин въздъхна, когато дулото на пистолета се опря в челото му. Дори културните убийци си позволяваха по някоя ругатня от време на време.

— Правилно — рече крадецът и излезе от дрешника. Натискът на оръжието принуди Тувал да отстъпи назад. — А сега хвърли ножа или ще те застрелям на място.

Каин пусна ножа. Тупването върху килима отекна като смачканото му самочувствие, което падна в калта.

— Ритни го — заповяда крадецът.

Тувал погледна увитите си в найлонови пликчета крака.

— Може да се порежа.

— Изобщо не ми пука. Ритни го. Веднага.

Той се подчини.

— Доволен ли си?

Крадецът изсумтя.

— Седни на леглото.

Нямаше смисъл да спори.

— Седни на ръцете си — нареди крадецът.

— Защо? Ти имаш пистолет. Мислиш ли, че съм толкова луд, че да те нападна?

— Направи го.

Каин въздъхна дълбоко. Можеше ли да бъде по-лошо? Разбира се. Крадецът можеше да го застреля. Англичанинът не беше убиец, но от нервност току-виж натиснал спусъка. Пъхна ръце под бедрата си.

— Измъкнеш ли си ръцете, ще те застрелям.

— Така да бъде.

— Мислиш, че няма да го сторя ли?

Каин сви рамене.

— Трябва да ти призная заслуженото. Хвана ме натясно.

— Хубаво. Не го забравяй. А сега… кажи ми кой си ти, по дяволите?

— Може да ме наречеш загрижен член на обществото.

— Дрън-дрън.

— Честна дума. Аз съм член на обществото, който се опитва да поправи неправдите.

— За какъв се мислиш, по дяволите? Издокарал си се като Батман.

Тувал наклони глава на една страна.

— Не харесваш костюма ми?

— Приличаш на изгонен от конгрес на пчелари. Какъв ти е проблемът? Работодателите ти нямат ли пари да ти купят скиорска маска или свестни ръкавици?

Каин се намръщи. Работодатели? Това пък какво беше?

— За кого работиш? — продължи крадецът.

— За никого.

— Глупости! Задниците като теб винаги се събират в шайка. Същински проклети хиени.

— Уверявам те — бавно изрече Тувал, — сам съм, не се тревожи. Може да престанеш да размахваш пистолета, ако искаш. Няма да те нападна. Само си искам онова, което ми принадлежи по право, а после ще си тръгна и ще те оставя на мира.

Крадецът презрително изсумтя.

— За идиот ли ме мислиш?

— Не. Уважавам те. Ти ме постави натясно. Всъщност… — Каин се засмя весело — устрои ми същата засада, каквато аз планирах за теб.

Англичанинът го погледна пренебрежително. В очите му проблесна самонадеяност. Гордееше се с постижението си и беше доволен от признанието. Самонадеяността и суетата бяха слабости, от които Тувал можеше да се възползва.

— Прекалено добър си към такива като мен. Не трябваше да се промъквам тук.

— Не се дръж снизходително — предупреди го крадецът.

— Не се държа снизходително, а само показвам високата си оценка за способностите ти.

— Зарежи тъпотиите. Кажи ми защо си тук.

— За да си взема нещо, което ми принадлежи.

— Имаш предвид нещо, което принадлежи на Хендриксън.

— Нямам представа за кого говориш. Мисля, че ме бъркаш с някого.

— Не те бъркам, лъжецо.

— Бъркаш ме. И ако ми позволиш да махна качулката си, ще се увериш.

Крадецът се замисли и сетне поклати глава.

— Не, не искам да мърдаш.

— Тогава ти я махни. Ще си обясниш всичко.

Англичанинът мисли още миг, а след това насочи пистолета към главата на Каин и дръпна качулката. Видът му беше доказателство, че лицето на Тувал го озадачи.

— Ти си откаченият от пустинята?

— Позна от първия път.

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Вече ти казах.

— Опитваш се да си вземеш нещо, което ти принадлежи. Да, каза го, но това са…

— Глупости?

— Да, глупости.

Каин се усмихна. Странно, крадецът беше съгласен с него.

— Искаш си джипа, така ли? Вземи го, нямам нищо против. И без това гумата му е срязана.

— Колата не ме безпокои. Искам нещо лично мое.

— Ако търсиш отмъщение, откажи се. Не забравяй, че държа пистолет.

— Не искам и отмъщение.

— А тогава какво? — На лицето на англичанина се изписа загриженост, но само за секунда. — Аха, сетих се. Искаш си камата.

Тувал се усмихна.

— Е, губиш си времето, защото я изхвърлих. Всичките ти усилия са напразни.

Каин поклати глава.

— Не ти вярвам.

— Ако искаш, вярвай.

— Защо ще изхвърляш такава хубава кама?

Крадецът сви рамене. Сигурно беше лош играч на покер, защото лъжата беше изписана на лицето му, ясно като реклама за качествени коли втора употреба.

— Защо ми е да я задържа? Имам пистолет. Не ми трябва кама.

— Щом е така, защо я взе?

— Защото исках. Пък и не е необходимо да ти обяснявам. Ти трябва да започнеш да отговаряш на въпросите ми.

— Нямам какво повече да ти кажа. Ти открадна камата ми, проследих те и си я искам. Край на историята.

— Не мога да ти помогна.

Тувал сви рамене.

— Можеш поне да ми кажеш къде я изхвърли, за да отида и да я потърся.

— Защо си толкова сигурен, че ще излезеш жив оттук?

— Я стига. И двамата знаем, че няма да ме застреляш. Ако беше убиец, щеше да ме оставиш мъртъв в Мохаве.

— Наистина те оставих там да умреш — неубедително отвърна крадецът. — Мислех, че мекушав задник като теб няма да оцелее повече от няколко часа.

Каин се засмя.

— Край главна магистрала?

— Е, добре, направих грешка.

— Направи повече от една. Не се ли запита как те открих толкова лесно?

Искрата в очите му показа, че англичанинът е заинтригуван и може би дори малко обезпокоен.

Тувал се облегна назад и се подпря на стената. Имаше две причини за незабележимото движение. Опитваше се да приспи бдителността на крадеца, като изглеждаше отпуснат и в същото време незабележимо освобождаваше ръцете си.

— Очевидно бягаш от някого. Може би от онзи Хендриксън, за когото спомена. Страхуваш се от него, нали?

Крадецът изсумтя, придавайки си вид на безразличен.

— Когато се опитваш да се изгубиш, има няколко неща, които не правиш. Първо, не използваш банкомати, нито кредитните си карти.

— Знам.

— Вярвам ти. Второ, не използваш измислени имена, подобни на истинското ти име. Например, ако се казваш Дейвид Джонстън, не се наричай Джон Дейвидсън. Твърде лесно се открива.

— Да, знам и това — троснато отвърна крадецът.

— Трето, не пиши нищо, което ще издаде скривалището ти. — Каин млъкна в очакване прозрението да осени англичанина. — Или ако го направиш, погрижи се да го унищожиш.

Мъжът кимна.

— Записах телефонния номер на тази лайняна дупка.

— Аха.

— Но как го намери? Изхвърлих проклетото листче през стъклото на колата.

— Вятърът трябва да го е духнал обратно вътре. — Тувал сви рамене и леко измъкна ръцете си. — Хей, не бъди толкова разочарован. Всички правим грешки. И аз допуснах грешка, като те подцених, нали?

— Да, но не мисли, че аз ще те подценя. Знам какво се опитваш да направиш. Искаш да мисля, че взимаш присърце интересите ми. Надушвам преструвките ти, затова най-добре се откажи.

Каин отново вдигна рамене. Не се чудеше какво да прави за разлика от крадеца. Изхлузи едната си ръка от найлоновата торбичка. Дланта му беше хлъзгава от пот и той я избърса в чаршафа отдолу.

— Само се опитвам да помогна.

— Дрън-дрън. Защо ще ми помагаш?

— Защото искам. — Тувал поклати глава. — И още един урок за теб, приятелю мой. Никога не отказвай помощ, защото може да те спаси.

— И аз ще ти кажа две неща. Първо, не съм ти приятел, и второ, не ми трябват уроци от теб.

— Прав си, но само донякъде — съгласи се Каин. — Не ти трябват уроци от мен. Ти си човекът с пистолета, а аз направих грешка. Може обаче да се замислиш за това.

— И още как. За какъв ме взимаш?

— Човек, който се нуждае от помощ.

— Нито се нуждая, нито искам помощта ти.

— Жалко, защото от мястото, където седя, ми изглежда, че се нуждаеш от помощ.

— Пак започваш да се държиш снизходително.

— Приеми го, както желаеш. Искам само да помогна.

— Не се нуждая от помощта ти.

— Съжалявам, но съм на друго мнение.

— По-добре се моли за живота си.

— Не. Защо да си правя труда? Вече установихме, че няма да ме убиеш.

Крадецът вдигна пистолета и го насочи прави към лицето му.

— Може би не хладнокръвно. Но кой знае какво може да направя при самоотбрана?

Каин се усмихна.

— Вече ти казах, че няма да предприема нищо срещу теб, затова няма да имаш възможност да провериш теорията си.

Сцената сякаш продължи цяла вечност, но накрая дулото на пистолета трепна и се отмести от лицето на Тувал.

— Е, какво имаме тогава? Патова ситуация? — попита крадецът.

— По-скоро импас.

— Не е ли едно и също?

— Зависи от гледната точка. Патово положение е, когато двама противници са в безизходица, следващ ход е невъзможен и не печели никой. Ако обаче се възприемем като партньори с общ проблем, може да го решим заедно.

— Единственият проблем, за който се сещам, е как да се отърва от теб.

— Не можеш да извикаш полицията, нали? Вярно, ще кажеш, че съм влязъл без покана в стаята ти, но какво ще стане, когато обясня, че съм те проследил дотук, защото си откраднал колата ми? Две злини не правят едно добро, приятелю мой.

Англичанинът се замисли за миг.

— Мога да те завържа, да те оставя тук и после да се обадя анонимно на ченгетата.

— Пак ще те разпитват. Ще установят самоличност та ти за нула време. Предполагам, че отпечатъците ти са из цялата стая. Да не говорим за джипа. Напомням ти, че колата няма да отиде никъде скоро. И преди да решиш да избършеш всичко, може ли да ти напомня за рецепцията долу? Сигурен ли си, че не си оставил отпечатъци там, когато си се регистрирал?

Крадецът се намръщи.

— Мислиш, че полицията ме преследва, но аз не бягам от ченгетата.

— Ще бягаш, ако им кажа, че си ме отвлякъл.

Англичанинът се втренчи в него и Каин се усмихна.

— Импас — рече.

— Не, патова ситуация.

— Виж, може да продължаваме така цяла вечер. Признавам, че и двамата сгрешихме в мнението си един за друг. Ако си готов да го забравиш, и аз ще направя същото.

— Не ти вярвам.

— Но аз мога да ти вярвам, нали?

Сега беше ред на крадеца да се усмихне. Честният продавач на качествени коли втора употреба имаше нов главен мениджър по продажбите.

Каин затвори очи.

— Ако ти кажа нещо, ще трябва да ми повярваш. И аз не искам полицията да се намесва.

Англичанинът поклати глава.

— Не искам да знам нищо за теб.

Каин бавно отвори очи.

— По-рано искаше.

— Това беше, когато мислех, че си от хората на Хендриксън.

— А сега мислиш, че не съм? Е, това е начало.

— Нещо обаче ме безпокои. Не си дошъл тук да търсиш открадната си ловджийска кама. Каква е истинската причина?

— Казвам ти истината. Искам си камата.

— За какво ти е, по дяволите?

— Има сантиментална стойност.

— Глупости.

— Мисли, каквото искаш, но това е истината.

— Проследи ме стотици километри и се вмъкна в стаята ми като психопат от евтин филм на ужасите само за да си вземеш камата?

— Да.

— И това ли е всичко?

— Ако искаш цялата истина, да, смятах да те накарам да си платиш, че ми създаде неприятности.

Крадецът погледна хвърления на пода нож за чистене на риба, засмя се и недоверчиво поклати глава.

— Но сега искаш да ми помогнеш?

— Да — отвърна Каин. — Ако искаш, вярвай, но те харесвам.

— Харесваш ме? Говориш глупости и не ти вярвам.

— Разбира се, ако ще ти помагам, ще има условия.

— Да ти върна камата, за да ме наръгаш при първия удобен случай?

— Точно така — с обезоръжаваща усмивка потвърди Тувал. — И още нещо. Ако опазя тайната ти, и ти ще направиш същото за мен.

— Ти не знаеш тайната ми.

— Но това е част от споразумението, единственият начин, по който може да работим заедно. Ще ми кажеш защо бягаш и аз ще направя същото. Наречи го предимство на всеки срещу другия. Трябва да действаме заедно, за да запазим тайните си. Така няма да си позволим да се предадем един друг.

— Не, няма да участвам. Това е само номер, за да избягаш. Ще ме убиеш при първата възможност.

— Не, и преди да ти кажа тайната си.

— Е, каква е голямата тайна, която криеш?

— Първо трябва да сключим сделка.

— Не. Искам да знам за какво говориш.

— Добре, но ми покажи малко доверие и свали оръжието.

— Не.

— Поне го насочи към пода. Не искам да гръмне неволно.

— Не се тревожи, не можеш да ми кажеш нищо, което да ме изненада толкова много.

— Искаш ли да се обзаложим?

Крадецът сви рамене, но нещо в изражението на Каин го накара да спусне пистолета.

— Хайде, казвай.

— Добре — съгласи се Тувал. — Барабани, моля!

— Просто говори.

— Хубаво, но е малко драматично. Можеш поне да ми позволиш моя голям миг.

И после англичанинът направи грешката. Въздъхна и погледна към тавана, сякаш търсеше духовни напътствия. Това беше моментът, който Каин чакаше. Скочи светкавично от леглото, хвана ръката с пистолета на крадеца, стисна го за гърлото и уви крак около глезените му. Простря го на пода и се наведе над него, а после насочи оръжието към гърдите му.

— Голямата тайна е, че съм убиец — победоносно заяви, — и за разлика от теб съм готов да го докажа.