36

Отново бях на път.

Още докато се носехме в осигурения ни от правителството джип, знаех, че пътуването ще завърши с кръвопролитие. Окуражаваше ме само мисълта, че няма да бъда единственият, който ще го извърши. Жътваря също щеше да пролее много кръв. Съдейки по мрачното изражение на Ринк, в главата му явно се въртяха същите мисли. Тъпакът Каин си беше създал двама неумолими врагове в наше лице и можех да го съжалявам, но само донякъде.

Ринк шофираше, а аз държах устройството за глобално позициониране, което Уолтър ми даде. Червената стрелка на екрана мигаше върху многопластова карта на района на залива на Лос Анджелис. Курсорът периодично се придвижваше и показваше, че Каин не само е в движение, но и все още не е разбрал, че Джон има мобилен телефон.

Може би беше само въпрос на време да разкрие двуличието на Джон или своеобразното проследяващо устройство да остане спомен, когато брат ми бъде погребан в някой контейнер за отпадъци или удавен на дъното на река.

Фактът, че Каин използва заблуждаваща тактика, за да се отърве от преследвачи, работеше в наша полза. Той предполагаше, че ще бъде преследван с по-традиционни методи, и караше по периферни улици и алеи из разпрострелия се на всички страни град. Въпреки че Каин имаше повече от час преднина, ние успяхме да намалим времето, следвайки пряк маршрут. Стана очевидно и още нещо. Макар че често се връщаше или караше успоредно на набелязаната цел, той явно се отправяше към магистрала № 10, главната пътна артерия, водеща извън Лос Анджелис.

Отначало се движехме по шосе № 405. Минахме покрай Редондо Бийч, насочихме се към международното летище, завихме на изток по № 105 и после отново подкарахме по № 110 с надеждата да засечем Каин там, където двата главни маршрута се сливаха близо до Конгресния център на Лос Анджелис. Беше очевидно, че няма да е лесно, когато Тувал зави на североизток и заобиколи центъра на града по северната периферия, а ние продължихме на изток към магистрала № 5 и попаднахме в задръстване.

Видях, че стрелката на навигатора подскочи по картата, тръгна по магистрала № 10 и продължи покрай Роузбоул. В същия миг Ринк изруга и натисна клаксона, опитвайки се да си проправи път в натовареното улично движение.

След двайсетина минути пред нас започнаха да се разкриват свободни пространства и Ринк настъпи газта, без да обръща внимание на ограничението за скоростта. Смени няколко пъти лентите, измъкна се на празно платно и джипът се стрелна напред.

Продължихме по магистрала № 5, движихме се известно време на север, а после отново се включихме в магистрала № 10 и се втурнахме да преследваме набелязаната мишена, която вече имаше трийсетина минути преднина.

— Все още имаме шанс да успеем. Нещастникът е сигурен, че не го следим. Не кара с много повече от деветдесет и пет километра в час. — Погледнах одометъра. Джипът се движеше със сто и деветдесет. — Ако поддържаш тази скорост, ще ги настигнем за нула време.

— Естествено, че ще я поддържам. Ако проклетите неделни шофьори се махнат от пътя ми, по дяволите. — За да придаде тежест на обещанието си, Ринк задържа ръката си на клаксона и принуди превозните средства отпред да свърнат встрани и да ни позволят да минем.

Пътуването беше вълнуващо. Ако не бяха опасенията, че ще пристигнем твърде късно да спасим Джон, мисля, че щях да крещя въодушевено като хлапе на влакче на ужасите, но седях намръщен и мълчах, вперил поглед в екрана на джипиеса. Не беше необходимо да съм много наблюдателен. Каин вече бе излязъл от града и се насочваше към необятната шир на вътрешността на Америка.

Дори с лудешката скорост, едва след час съзряхме доджа, откраднат от къщата в Лонг Бийч. Изкушавахме се да продължим да караме бясно, да настигнем колата и да я изблъскаме от шосето. Макар да не исках да вярвам, че Джон вече е мъртъв, можехме поне да сложим край на царуването на Жътваря. Разбира се, спирането му там щеше да доведе до по-нататъшни усложнения.

Какъв беше изводът? Щеше да бъде по-разумно, ако го следваме от безопасно разстояние и да действаме, когато няма вероятност някой невинен човек да попадне в кръстосания огън.

Каин не беше глупак. Той беше откачен убиец, но и проницателен. Освен това беше обучен като правителствен телохранител и се подразбираше, че е опитен шофьор, наясно е с всички мерки срещу преследване и има бързи реакции. Подкарахме след него и оставихме помежду ни петстотин метра и най-малко четири превозни средства, въпреки че упражнението се оказа безсмислено.

— Той знае, че сме тук — отбеляза Ринк.

Погледнах го. Той отново четеше мислите ми.

— Знае, че сме тук, и си играе с нас — добави приятелят ми.

Кимнах.

— Вероятно.

— В къщата той сякаш те предизвикваше да го намериш. Това ме кара да мисля защо е прекарал толкова много време в града — да те накара да го откриеш.

Замислих се и осъзнах, че има право.

— Да, Каин пое голям риск, минавайки през центъра на Лос Анджелис, когато съзнава, че вероятно е обявен за издирване. Лесно можеше да смени колата. Изглежда, иска да го проследим.

— Да се приближа ли още? Да притиснем ли сбърканото копеле?

— Не. Спазвай това разстояние. Да видим къде е намислил да ни заведе.

— Смятам, че е някъде далеч. Той търси открита конфронтация с нас и не желае никой да се намесва.

— Щом иска конфронтация, това ще получи.

Спогледахме се.

— Каин превърна нещата в лични, нали? — попита Ринк.

— Да, когато взе Джон за заложник.

— Може би, но аз имам предвид него и теб. Когато разбра кой си, видях изражението му. Беше развълнуван, сякаш бе намерил достоен съперник. Мислиш ли, че иска да умре? Чувал съм, че някои психопати изпитват желание да изгорят в пламъка на славата. Очевидно най-новото явление е самоубийство, извършено от ченге. Смяташ ли, че иска да го убиеш?

— Независимо дали го иска или не, това ще се случи — обещах.

— Да — изръмжа Ринк, — но бъди предпазлив. Дори да има желание да умре, Каин вероятно възнамерява да те вземе със себе си. Ако се стреми да затвърди славата си, ти си най-подходящият кандидат в списъка му. И аз, разбира се.

Той се шегуваше дори в подобни моменти.

— Разбира се.

— Говоря сериозно. Копелето търси слава.

Поклатих глава.

— Мислиш ли, че някой ще иска да знае истината за него?

Ринк присви очи.

— Не и ако зависи от Уолтър.

— Той направи уговорката, че ще ни позволи да убием Жътваря, но да не споменаваме пред никого името му. Каква е вероятността моето име да попадне в новините, ако негодникът успее да ме очисти?

— Предполагам, неголяма. Ами близките ти в Англия? Не мислиш ли, че ще искат отговори и няма да вдигнат олелия, ако с теб се случи нещо?

— Даян знае с какво е свързана професията ми. Ще й се обадят от кабинета на Уолтър и ще й кажат да си държи устата затворена. Тя иска спокоен живот и ще се съгласи.

Ринк изсумтя.

— А аз мислех, че разбираш бившата си съпруга.

Присвих очи и се втренчих в него, а той ме погледна така, сякаш бях пълен идиот.

— Вече не си в играта, Хънтър. Колко пъти трябва да ти го напомням? Имаш майка и баща. И Дженифър. Не ти ли е минавало през ума, че Даян ще вдигне врява до Бога, ако с теб се случи нещо? Смяташ ли, че ще й пука за обясненията на Уолтър какво неудобство е била самоличността на Жътваря за американското правителство?

Въздъхнах. Той отново беше прав. Естествено, че Даян щеше да настоява за отговори. Нямаше да бъда справедлив към нея, ако предположех друго. Кимнах в знак на съгласие.

— И не само това — продължи Ринк. — Аз също ще повдигна въпроса. Не дължа абсолютно нищо на Уолтър. Не съм обещавал да крия самоличността на черната му овца.

— Ти не си, но аз обещах от името на двама ни. Участието ти в това пътуване означава, че си съгласен със споразумението. Не трябва да изменяш на думата ми.

Той изкриви лице в недоволна гримаса, но отстъпи.

Карахме още час и четвърт и докато километрите летяха, в джипа цареше мълчание.

— Познато ли ти изглежда? — ненадейно попита Ринк.

Погледнах към мястото за почивка от другата страна на пътя вляво от нас. Там имаше ресторант и зона за отдих, а зад тях редици едноетажни бунгала. Поклатих глава.

— Там са били убити мъжът и жената, които качили Джон в колата си.

— Искаш да кажеш, които са качили Мартин Максуел или Тувал-Каин — напомних му аз. — Сега е очевидно какво се е случило.

— Според теб Жътваря някак се е сдобил с колата на Джон, онази, която е откраднал от Петоски, и свидетелите са видели него, а не Джон?

— Да, точно така.

— Как тогава Джон и Жътваря са се свързали отново? Звучи малко вероятно, нали?

— Нещо се е случило между тях и е убедило Каин да го намери.

Ринк сви рамене.

— Кой знае? Може да са действали заедно, преди това нещо да се случи.

— Не вярвам. Срещнали са се случайно. Мисля, че Джон е станал неволна марионетка в ръцете на Жътваря. Доказателствата са налице. Спомни си, че Джон спаси старицата и ни осигури средство да проследим Каин. Не съм му показвал мобилния телефон в джоба си. Джон сам го намери. Решението да го вземе беше негово. Мислиш ли, че би го направил, ако работеше с Жътваря?

— Не. И не би се предложил за заложник. Само играя ролята на адвокат на дявола, Хънтър. Предполагам, че никога няма да разберем истинската история.

— Единственият начин да узнаем е да спасим Джон. Ако постигна целта си, Каин няма да живее, за да даде обяснения.

Стигнахме до началото на пустинята Мохаве. Вечерното небе имаше сюрреалистичен вид. Слънцето зад нас трептеше над Тихия океан в последен опит да задържи деня и обагряше небето в перлен блясък. Късолистните юки покрай пътя хвърляха удължени сенки като пръсти, сочещи обвинително към предстоящия сблъсък.

Пред нас имаше четири превозни средства. Каин примига с фарове, за да се увери, че ще го следваме в нощния мрак над пустинята.

Докато шофираше, Ринк пиеше минерална вода, осигурена от правителството, и ми предложи едно шише. Жалко, че бутилката не съдържаше нещо по-силно. Въпреки това я приех и благодарно отпих глътка.

Трябваше да съм по-жаден и по-гладен. Не бяхме хапвали нищо от сутринта. Продължителното освобождаване на адреналин обаче се грижеше през устата ми да не минава нищо, което стомахът ми да задържи. Подозирах, че след няколко километра ще изхвърля всичко по-силно от минералната вода.

Стъмни се и Ринк настъпи газта. Една от колите пред нас зави по страничен път и той запълни празното пространство.

След два часа Каин ни поведе във весел танц, а после, сякаш се притесни, че може да го изпуснем, когато излезе от главния път, включи мигачите, намали и се приближи до разклона.

Изпревариха го две коли, преди да стигне до отклонението. Той свърна надясно, другата кола продължи на изток. Видях, че Каин удари спирачки няколко пъти, уверявайки се, че няма да го изпуснем от поглед.

— Внимателен кучи син — измърмори Ринк.

Каин прекоси магистралата и се отправи на север.

Намали на моста, видя, че излязохме на разклона, и настъпи газта.

— Вече сме близо и мисля, че иска време да се подготви — предположих.

Проследяващото устройство дремеше от няколко часа. Стоеше в дланите ми без друга причина, освен да ми попречи да човъркам пистолета си. Късметът или може би предвидливостта ме накара да погледна екрана. Курсорът, показващ последното местоположение на мобилния телефон, бе спрял да се движи. Каин бе разкрил измамата ни. Може би бе разбрал, че Джон го носи веднага щом бяха излезли от къщата в Лонг Бийч, а може би много по-късно. Все едно. Беше намалил скоростта не за да ни разиграва, а да изхвърли телефона.

Очевидно ни искаше наблизо. Още по-очевидно беше желанието му да спечели малко време, преди да пристигнем на предварително определеното място за среща.

— Дай газ, Ринк.

— Виждам стоповете му. Няма да го изпусна.

— Той няма да ти позволи да го изпуснеш. Ще се погрижи да разберем точно къде е, но ще бъде подготвен за пристигането ни, а аз не искам да му дам това предимство.

Загрузка...