47

Несъмнено сте чували старата история, че в мига на смъртта целият живот преминава пред очите ви. Не е вярно. Е, поне за мен не беше така. Предполагам, че животът ми е бил изпълнен с твърде много събития и нямаше време.

Малцина си позволяват лукса да си припомнят милиони неща, преди да изпаднат в забвение, особено когато смъртта настъпва мигновено. Вместо цялата панорама от случки през трийсет и деветте ми години в съзнанието ми пробягаха само две неща. Първо, лицето на бившата ми съпруга Даян. Представих си я в бъдещето. Стоеше над гроба ми, но не скърбеше, а на лицето й бяха изписани възмущение, укор и гняв, сякаш винаги е знаела, че ще свърша така.

Второ, и не по-малко мъчително, беше образът отпреди няколко минути.

— Не ме оставяй. Моля те, Джо! Не ме оставяй отново… — умоляваше ме Джон.

Двата образа преминаха пред очите ми за по-малко от един удар на сърцето, затова можех да видя за секунди важните епизоди от живота ми, но не разполагах с толкова много време. Ако исках да живея, трябваше да действам незабавно.

Пуснах дръжката на бойния си нож. Нямаше смисъл да се опитвам да го извадя. В това време Каин щеше да изреже достатъчно от кожата ми, за да си направи нови ботуши. Забих пръсти в очите му. Това не попречи на ножа му да разреже плътта ми и да опре в костта, но го отклони от сърцето ми и ни раздели. Кълна се, че усетих всеки студен сантиметър стомана, докато Тувал изваждаше острието от гърдите ми. Той политна назад. Очите му бяха присвити, сякаш се мъчеше да преглътне сълзите, напиращи в тях. Свлякох се на колене и се хванах за гърдите.

Каин продължи да отстъпва към стената. Раменете му събориха други отломки на земята. Той потърка очи и ме наруга с кратки, гърлени звуци. Не се изправих. Бях зашеметен от агония. Ножът му не ме беше убил, но в онзи миг не бяха сигурен, че болката няма да довърши работата вместо него.

Сцената продължи само няколко секунди. Извих се да видя къде е Каин и забелязах, че вече се приближава към мен. Беше заслепен, но не му трябваха очи, за да разбере, че съм в ръцете му. Той беше въоръжен, а аз не. Освен това бях сериозно ранен. Щеше да бъде въпрос на секунди да ме довърши.

В схватките обаче думата „щеше“ се нарежда до „трябваше“ и „можеше“. Разбрах го едва тогава. Убиецът не видя, че Ринк прекрачи прага зад него. От корема на приятеля ми течеше кръв. Имаше дълбоки разрези и на брадичката, и на ръката, и на лицето му беше засъхнала кръв от друга рана на челото, но в горещия му като пещ поглед пламтеше живот.

Каин се поколеба, сякаш нещо в изражението ми го предупреди. Спря, обърна се и видя Ринк.

— Хвърли проклетия нож — изрева Ринк, вдигна пистолет и се прицели в лицето му.

Тувал се изсмя.

— Намерил си пистолета ми? Чудех се къде ли съм го изпуснал.

— Хвърли ножа — повтори Ринк и пристъпи по-близо, без да го изпуска от прицел.

— Съжалявам. Не мога да го направя.

— Хвърли го или ще пръсна шибания ти череп.

— Изненадан съм, че си жив — отбеляза Каин, сякаш наистина го интересуваше. — Мислех, че съм те изкормил. — Той всмукна въздух през зъби, когато видя, че гърлото на приятеля ми е непокътнато. — Не разбрах, че си се предпазил с ръка. Предполагам, че това ще ме научи да не бързам, а?

— Не си играй с мен — предупреди го Ринк. — Знам какво се опитваш да направиш. Мислиш ли, че ще ме наръгаш с това джобно ножче, преди да те надупча?

Тувал погледна към мен. Лицето му разцъфна в злорада усмивка.

— Мисля, че ще мога да го направя, Рингтън.

И тримата знаехме, че в пистолета няма патрони.

— Застреляй го, Ринк — извиках аз.

Той натисна спусъка.

Ударникът изтрака в празния патронник.

Това обаче беше достатъчно. Залитайки, Каин тръгна към Ринк. В същия миг аз пристъпих към действие. Протегнах ръка към земята, сграбчих първото нещо, което пръстите ми откриха, и с всичка сила забих назъбения край на човешкото ребро в меката вдлъбнатината на гърлото му.

Резултатът беше светкавичен. Тувал потрепери. Запрепъва се към Ринк, който вече се нахвърляше върху него. Хванах лявата му ръка, а Ринк изви дясната и изби ножа от пръстите му. Каин се завъртя към мен. Очите му бяха широко отворени, сякаш бе изпаднал в религиозен екстаз. Устата му също беше широко отворена, но не издаваше звук, а само клокочене. Лицето ми беше каменно и безизразно, когато извадих бойния си нож от плътта му.

Можехме да го наръгаме многократно, да го разрежем и да го подложим на същите мъчения, които бе причинил на жертвите си, но не се поддадохме на първичните си инстинкти. Вместо това обаче направихме нещо неизмеримо по-жестоко. Оставихме го да изстрада позора на бавна и болезнена смърт. И на прозрението, че е погубен от собственото си себелюбие. Ако не се беше насладил да покаже трофеите, взети от жертвите си, Тувал щеше да ме остави без оръжие. Той обаче трябваше да страда в последните минути на живота си от мисълта, че е объркал нещата.

Каин падна на колене и се втренчи в лицата ни. Двамата с Ринк се ухилихме. Като по чудо убиецът намери сили да се усмихне. Не се бояхме от лудостта му. Той беше жалък и го съзнаваше.

Каин изхлипа и умолително протегна ръка към мен. Поклатих глава. Треперещите му пръсти докоснаха реброто, стърчащо от гърлото му. От дупката шуртеше кръв.

Погледът му беше красноречив.

— Да, Жътварю — рекох. — Каквото посееш, това ще пожънеш.

Тувал-Каин се засмя за последен път на иронията в думите ми.

Загрузка...