35

Шефът ви вече идва насам.

Напоследък Уолтър Хейс Конрад IV не пътуваше толкова често по оперативна работа. Като отговорник за агенти под прикритие, повечето от които затънали до ушите в мокри поръчки, той трябваше да запази анонимност и да се дистанцира от мръсните дела, извършени от правителството в името на националната сигурност. В случая обаче се налагаше да долети до това място, забутано на север от Лонг Бийч. Заповедите бяха да прикрие онова, което бързо прерастваше в огромно неудобство за него и сферата на сигурността като цяло.

Уолтър влезе в спалнята, където бях затворен от двайсет минути. Липсваха само фанфари, които да известят пристигането му.

Поздрави ме с усмивка със стиснати устни и незапалена пура в ръката и без предисловия освободи двамата командоси от екипа за спасяване на заложници, тъмничарите ми, изпаднали в неловко положение. Колкото и да беше странно, агентите на ФБР му се подчиниха.

— Уолтър — кимнах аз, станах от леглото и дръпнах измачканото одеяло, за да го оправя.

Той прехвърли пурата в другата си ръка, стисна я така, сякаш беше спасителен пояс, и ми предложи свободната си влажна длан. Стиснах я и го погледнах сериозно. Уолтър не каза нищо.

— Бързо дойде — отбелязах, — за по-малко от половин час след обаждането.

Уолтър изду дебелите си бузи в нещо като усмивка.

— Имам на разположение собствен самолет.

— Не думай! — рекох, но той не схвана шегата ми и не отговори. — Дори реактивен самолет не би могъл да те докара толкова бързо.

— Моят реактивен самолет е много бърз. — Този път Уолтър се усмихна искрено. — В Лос Анджелис съм от сутринта.

— Може ли да попитам защо?

— Не, разбира се.

Това беше игра. Той я обожаваше.

Използвах логическото си мислене, за да видя какви лъжи ще съчини.

— Възбудих интереса ти, когато говорихме по телефона. Накарах те да се замислиш, нали?

— Само догадки.

— Кажи ми, Уолтър, кой е Жътваря?

— Защо смяташ, че знам?

— Не си играй с мен. Не си долетял чак дотук напразно. Тук си, защото знаеш кой е той и си на мисия за задържане.

Той пъхна незапалената пура между зъбите си.

— Отказах пушенето преди осем месеца, но все още си нося пура за такива моменти.

— Имаш предвид моменти на празнуване?

— Не, говоря за напомняне колко пъти съм обърквал нещата. — За пръв път искрено му повярвах. — Има много истина в твърдението, че накрая миналото ти се отразява.

— Да — съгласих се аз. Думите му точно отразяваха чувствата ми. Той седна на леглото, което преди малко бях освободил, и стисна юмруци.

— Жътваря ме познава — рекох. — Познава и Ринк. Това ме навежда на мисълта, че е член на службите за сигурност.

Уолтър кимна, но не пророни нито дума.

— Някой от твоите хора ли е?

Той поклати глава:

— Не е от ЦРУ.

— От Тайните служби?

Уолтър размаха дебелия си пръст, доволен от най-добрия си ученик.

— Е, а ти как се замеси? — попитах. — Доколкото ми е известно, ЦРУ и Тайните служби са различни агенции.

— Както ти спомена, Хънтър, накара ме да се замисля и да свържа някои неща. Агенциите решиха да се намеся като СОА.

— Специален отговорен агент? Издигнал си се?

— Естествено — усмихна се той.

— И аз така реших. Е, какво се е случило? Какво превръща охранителя в убиец?

— Има ли разлика, Хънтър? Целта на охраната не е ли да убиваш или да бъдеш убит? Говорим за същината на въпроса, а не за етичните тъпотии, които виждаме във филмите.

— Разликата е огромна — напомних му. — Охранителите защитават свещеното право на живот, а не взимат извратени трофеи, с които да украсят стената в хола си.

— Не и в класическия смисъл — възрази той. — Трябва да разговаряш с някой дългогодишен агент и ще разбереш, че носи трофеи в душата си. Образно казано.

Поклатих глава на забележката му и седнах на леглото до него.

— Е, ще ми кажеш ли?

— Положението е деликатно, Хънтър — рече Уолтър и се размърда неспокойно на леглото, което в протест изскърца.

— Всичко е деликатно. Кое е по-различното този път?

— Съзнаваш ли какъв скандал ще избухне, ако се разчуе, че бивш агент от Тайните служби е отговорен за убийството на повече от двайсет души? — Той обърна голямата си глава към мен и аз видях болката, гнетяща го зад гладкото му чело. — Господи, Хънтър, ще стане десет пъти по-лошо от врявата около кампанията в Ирак. Ще окуражи противниците на правителството, които се молят да разрешим убийствата на невинни хора, за да оправдаем нападението. По дяволите, ако разберат, че Жътваря е действал свободно от четири години, сигурно ще повярват, че е било с благословията на правителството. Най-лудите ще се закълнат, че той все още работи за нас и премахва хора, които знаят истината за убийството на Джон Ф. Кенеди.

— Искаш да кажеш, че знаете за него от четири години? И нищо не е направено, за да заловите откачения кучи син? И аз се питам дали все още не работи за вас.

— Наскоро разбрахме за него. ФБР разследва няколко привидно несвързани убийства на различни места в страната. Задачата не е лесна, защото повечето трупове не са намерени. Хората са изчезнали безследно и се предполага, че са мъртви. На други им липсват части от тялото, както съобщиха в медиите. Освен метода на действие нищо друго не свързва убийствата.

— Какво? Няма ли криминална експертиза? Трудно ми е да го повярвам. — Отчаянието ме накара да скоча и да започна да крача в спалнята. Спрях до тоалетката, която не би представлявала анахронизъм през седемдесетте години на миналия век. Сложих ръце върху плота и се вгледах в отражението си в огледалото. Едва се познах. Нито пък се харесах. — Това са глупости, Уолтър.

Той ме погледна обезпокоено.

— Казвам ти истината, Хънтър.

Обърнах се и се втренчих в очите му.

— Уолтър, ти не би разпознал истината дори ако се промъкне зад гърба ти и те ухапе по задника.

— Говоря истината — настоя той.

Върнах се при леглото, седнах като отегчен тийнейджър и също свих юмруци като човека до мен.

— Как установихте самоличността на Жътваря, след като не сте намерили веществени доказателства? Да не би да е започнал да ви изпраща писма, предизвиквайки ви да го хванете?

Уолтър издаде гърлен звук.

— Няма нужда от ирония, пък и не съм казал, че няма веществени доказателства. Ти го каза.

Този път не се хванах на въдицата.

— Само че криминолозите съвсем наскоро се обърнаха към нас — продължи той. — ФБР нямаха достъп до базата данни за ДНК на Тайните служби. А ние имаме. Разкрихме самоличността на Жътваря само защото проследихме убийствата на двойката от мотела до пустинята.

— Убийствата, за които е обвинен брат ми?

— Да.

— Но ти знаеш, че не е Джон.

— Точно така, но това послужи на целта ни да оповестим тази версия.

— Послужило е на проклетата ви цел? Уолтър, знаеш, че те обичам, но понякога си гаден тъпак! — Втренченият ми поглед го предизвикваше да изрази несъгласие. В отговор той само сви рамене.

— Такава ми е работата.

Да, предполагам, че е вярно. Сега беше мой ред да повдигна рамене. Какво друго ми оставаше да направя?

— Дал си информация за Джон на медиите. Защо? За да изкараш истинския убиец? Мислел си, че самолюбието му ще надделее и ще се покаже, за да си върне славата? Или е било маневра да скриете самоличността на Жътваря?

— По малко и от двете.

— Господи, Уолтър. Не мога да изтръгна неуклончив отговор от теб дори когато си искрен.

— Добре, Хънтър. Нека започна отначало и ще ти обясня. Ще разбереш всичко, което знам, и може би ще ми повярваш. — Той изпъшка, стана и се отдалечи от мен, поднасяйки пурата към устните си, а после вдигна късия си дебел пръст като евангелистки проповедник, за да даде сигнал, че проповедта започва. — Запознат ли си с Битие от Библията?

— Чел съм го, но не е задължително да вярвам на написаното.

— Питам те само дали имаш представа за съдържанието.

— Спомням си, че имаше много хора със странни имена, които създаваха потомство след потомство. Всичко друго съм научил от филмите с Чарлтън Хестън и Виктор Мачуър.

— Чувал ли си историята за Каин и Авел?

— Че кой не я е чувал? — Това беше последната ми иронична забележка. Спомних си, че Джон наричаше Жътваря Каин.

— Не е нищо ново някое откачено копеле да приеме името Каин. Между другото психиката на убиеца често се нарича Каинов комплекс. Убийците почитат като бог великия прадядо на всички убийци и вярват, че извършват и продължават делата му на земята.

— И вашият психопат не е изключение?

— Не, не, не. Не Каин от Битие.

— Кой тогава?

— След малко ще стигна до това. Първо ще ти разкажа някои основни факти за нашия човек.

Направих му знак да продължи, но той не беше готов. Търсеше запалка в джобовете си. Не намери и ме погледна с очакване.

— Не мога да ти помогна — казах.

Уолтър раздразнено задъвка увитите тютюневи листа. Не за пръв път го виждах като Едуард Дж. Робинсън в един от гангстерските филми от трийсетте години на миналия век. Накрая той пъхна пурата в горния си джоб.

— Името му е Мартин Максуел.

— Не ми говори нищо.

— Не е използвал това име, когато е бил на активна служба. Наричал се е Дийн Кроу. Мислел е, че звучи по-мъжествено от Марти Максуел и повече подхожда на агент от Тайните служби на Съединените щати.

— Пълен кретен. Трябва обаче да призная, че си спомням нещо за него. Някакъв скандал, в който беше замесена съпруга на кандидат-президент, нали?

— Той беше уволнен, след като бе заварен да тършува в гардероба на дамата, търсейки „символ на уменията си“, както се изразил.

— Падал си е да души дамско бельо?

Уолтър поклати глава.

— Нищо толкова вулгарно. Само изрязал парче от блузата й.

Свъсих чело, като си спомних за липсващото парче плат от блузата на старицата, след като беше държана за заложница в съседната стая.

— Истината е, че дамата е била с блузата, когато това е станало — добави Уолтър тъкмо когато се готвех да споделя мислите си. — Мартин казал, че взел символа, за да й покаже колко е уязвима и колко много разчита на него по всяко време.

— Сбъркан лайнар.

— Да, луд за връзване.

— Но как е минал през ситото? Психическите тестове не са ли го разкрили, преди да бъде одобрен за агент?

— Някои психопати умело прикриват истинската си същност. Дотогава Мартин Максуел е бил уважаван телохранител на важни личности. Всички се изненадали, когато се оказало, че един от най-способните им хора е луд за връзване.

— И само са го уволнили? Защо не са го държали под око? Признаците, че е можело да стане неконтролируем, са били налице.

— Тайните служби са го следили, доколкото са могли, но макар и луд, той не е глупав. Знаел, че скоро ще бъде под наблюдение, и бил подготвен.

— Скрил се е?

— Нещо повече, Хънтър. Инсценирал смъртта си. Уж се самоубил от срам. Но убил и другите членове на семейството си. Съпругата си и двете си деца.

— Господи…

— Застрелял ги в леглата им, докато спели, а после насочил пистолета към себе си, сложил го под брадичката си и си пръснал черепа. Заложил възпламенително устройство, за да изгори всичките. Останали само овъглени трупове в изгорелите развалини на дома им. — Уолтър засрамено наведе глава, но предполагам, че не беше в памет на жената и децата на Максуел. — Не се усъмнили в самоличността им. И това било всичко. Объркали нещата, Хънтър.

— Да, и още как. Очевидно не са сравнили ДНК или вече са знаели, че негодникът е на свобода.

— Не разбирам много от наука. Били са доволни, че е бил Мартин Максуел. Половината му глава била взривена и нямало зъби за анализ, а пръстите му били изгорели до костта. По дяволите, Хънтър, когато всички улики са говорели, че фаворит е бил той, на кого би заложил парите си?

— Като се има предвид подготовката му и какво е знаел, аз бих се замислил над вероятността, че в смъртта му има нещо повече, отколкото изглежда на пръв поглед. На кого е бил четвъртият труп, щом не е бил на Мартин Максуел? Баща му? Брат?

— Според досието му Мартин е бил единствено дете. Родителите му умрели преди това. Майка му починала след усложнения при раждането, а бащата — от вродено сърдечно заболяване. Нека не забравяме, че дотогава Мартин не е извършвал никакви престъпления. Заключението било убийство и самоубийство. Решили, че Максуел е мъртъв и приключили разследването.

— Но очевидно е имал брат?

— Оказа се, че има извънбрачен брат на име Робърт Суон. Татко Максуел бил палаво момче на ергенския си гуляй и направил бебе на една стара своя любов. Това била най-строго пазената му тайна. Разбрахме го едва когато майката на брата забелязала, че е изчезнал, след като чековете с издръжката му престанали да идват. Тя е алкохоличка и живее сама на квартира в Бронкс. Синът, изглежда, й изпращал пари, когато можел. Добро момче. Грижел се за мама.

— Но Мартин открил, че има брат. Нали каза, че било тайна?

Уолтър изкриви лице в гримаса.

— Татко Максуел сигурно се е изповядал накрая. Може би е признал за прегрешението си на смъртното легло. Съпругата му вече била в отвъдния свят и предполагам, че е искал опрощение на греховете си, преди да отиде при нея. Съдейки по информацията, която събрахме, Каин намерил извънбрачния си брат, но продължил да пази в тайна самоличността му. Питам се дали през цялото време не е имал предвид брата за целта си.

Замислих се върху думите му и се зачудих колко ненормален трябва да си не само да убиеш семейството си, но и старателно да го планираш отдавна, преди да го извършиш.

— Щом Мартин е възнамерявал да убие майката на брат си, тогава възниква въпросът как, по дяволите, умрял човек е възкръснал от гроба — обади се Уолтър.

— Какво общо има с всичко това името Каин, освен че извратеният тип обича да си присвоява имена?

— Извънбрачният брат бил музикант — отвърна Уолтър, сякаш това обясняваше всичко. Погледнах го недоумяващо. — Битие. Както ти каза, всеки създава потомство след потомство.

— Все още не разбирам.

Той пак вдигна късия си дебел пръст. Втора проповед.

— Щом си чел Библията, знаеш, че има сляп старец на име Ламех.

— Трябва да съм го пропуснал.

— Ламех имал двама сина, Ювал и Тувал.

— Да, това си го спомням. Ювал и Тувал-Каин.

— Ювал изобретил музиката.

— А Тувал бил ковач на ножове и мечове — довърших аз. — По дяволите, сега виждам връзката. Братът музикант е синоним на Ювал, а Жътваря е Тувал-Каин.

— Нужни бяха много анализатори от ФБР, за да стигнат до този извод.

— Оттам ли произлиза увлечението по ножовете на Мартин?

— Да.

— А костите?

— Някои психолози са на мнение, че той взима костите на жертвите си за определена цел.

— Каква цел, освен че е ненормален скапаняк?

— Ако искаш, вярвай, но според психолозите Мартин изпитва угризения, че е убил брат си, и се опитва да изкупи вината си.

— Защо брат си, а не съпругата и децата си?

Уолтър сви рамене.

— Това е само теория.

— Предполагам, че има логика. След като си е внушил, че те са преродени Ювал и Тувал-Каин, редно е да се опита да изкупи вината си. Мислиш ли, че убийствата са символични, свързани с Библията?

— В Светото писание няма нищо, което да възхвалява добродетели с жертвоприношение на кости.

Останах озадачен.

— Тогава какво прави?

— Нямам представа. Може да се запасява с продукти за супа.

— Джон каза, че имали някаква уговорка и е готов да я изпълни докрай. И че ще се жертва заради старицата. Мислиш ли, че говореше буквално за саможертва?

— В Стария завет пише за саможертва. Може би това е нещо, което се е харесало на Максуел.

Мигновено скочих от леглото.

— Не можем да стоим повече тук. Къде е Ринк?

— Чака в съседната стая — отговори Уолтър и когато тръгнах към вратата, добави: — Хънтър.

Обърнах се. Челюстите ми бяха стиснати.

— Не можеш да ме спреш, Уолтър.

— Нямам намерение да те спирам. Дойдох да ти дам благословията си и да те помоля за услуга.

Пристъпих неспокойно от крак на крак.

— Услуга?

— Да. Когато убиеш кучия син, не казвай името му на никого.

Намръщих се и после бавно кимнах.

— Помогни ми, Уолтър. Дай ми необходимите средства и подкрепа да намеря копелето и ти обещавам, че Мартин Максуел или проклетият Каин ще бъде погребан безследно.

Лицето му разцъфна като презряла диня.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб, Хънтър.

Загрузка...