Тувал-Каин беше в стихията си. Караше лъскава кола и мечтаеше за още кръвопролития.
Шосе № 10 беше едно от любимите му места в САЩ, защото се простираше от Санта Моника на запад чак до Джаксънвил на изток. Междущатска пътна артерия, на която се намираха три от най-големите градове в Съединените щати. Хюстън, Финикс и Лос Анджелис бяха териториите, където той търсеше жертви. Но повече от големите градове като ловно поле го привличаше магистралата — популярен път за стопаджии. По цялата й дължина нямаше големи промени в нивелацията и дори през зимата беше, общо взето, топло. Освен това предлагаше целогодишен запас от бродещи насам-натам агънца, всичките лесна плячка за хищник, който знае как и кога да нанесе удара.
Джордж и Мейбъл — или каквито и да бяха истинските им имена — бяха добър пример какво може да постигне предприемчив човек като Тувал-Каин. Е, да, придоби само два палеца за колекцията си, но утехата беше опожарената каравана, която остави.
Той прекара известно време в големите туристически центрове по пътя и вкуси атмосферата във всеки един, а сетне продължи по-нататък. Наслади се изцяло на бликащия от жизненост Ню Орлиънс, европейското великолепие на Лафайет, историята на Сан Антонио, където уби турист пред стените на Аламо, като използва ловджийската кама в чест на полковник Джеймс Бауи, който също бе срещнал смъртта си там. Каин опита културата, музиката и югозападната атмосфера на Тюсон, докато преследваше група студенти на територията на местния университет. Движейки се на запад към Санта Моника, той лесно взе трофеи от тълпите, които се блъскаха за място на световноизвестния пристан.
Настоящата му цел беше Лос Анджелис. Градът подхождаше най-добре на начина му на живот. Там можеше да практикува занаята си, без да се опасява от последици. При многобройните гангстерски престрелки и престъпления предишните му две жертви в Лос Анджелис предизвикаха само леко недоумение.
Крайно време беше да се завърне. Възнамеряваше да извърши поредица жестокости, които щяха да принудят дори предубедените очи на полицията в Лос Анджелис да му обърнат внимание. Постигнеше ли го, щеше да циментира основите на славата си.
Това обаче не означаваше, че не може да си позволи малко развлечения по пътя.
Пристигането му в Лос Анджелис няколко часа по-късно от планираното нямаше да бъде посветено на дреболии. Не и за човек, чието име бе предопределено да пребъде във вечността.
Каин включи мигача и учтиво демонстрира намерението си да спре на широката отбивка, въпреки че зад него нямаше коли. Учтивостта беше добродетел, която той вярваше, че притежава. Човекът, махащ за помощ край пътя, никога не би предположил, че такъв любезен шофьор може да бъде толкова опасен.
— Днес е щастливият ти ден — рече Каин, докато гледаше в страничното огледало как мъжът тича към джипа му. Бързоходецът разпръскваше облачета прахоляк, докато търчеше към капана на Уили Койота.
Тувал забеляза вероятността от неприятности. Макар измъчен и уморен от опитите да запали угасналия двигател, човекът беше сравнително млад и в добра физическа форма. Можеше да окаже съпротива, ако не го подхванеше внимателно. Каин реши, че е най-добре да не издава каква е играта, и бързо скри ножовете под предната седалка. Слезе от колата и долови мириса на силиций на пустинята.
Младият мъж сигурно съзнаваше, че малцина биха спрели да помогнат или да качат стопаджии, и се стараеше да покаже, че е безобиден. Походката му беше момчешка и дружелюбна. Престорена като усмивката на Тувал-Каин.
— Закъсахте ли? — попита Каин.
— Да. Проклетата кола се повреди и не иска да потегли. — Човекът избърса изцапаната си с моторно масло длан в панталоните си и това му придаде вид на непохватен човек, но за Тувал жестът беше преднамерен. Протегнатата му ръка не беше по-правдоподобна. Ами акцентът?
— Хей, англичанин ли сте? — попита Каин. — На почивка ли сте?
Закъсалият шофьор поклати глава.
— Не е почивка, повярвайте. — Потрепването на устните му го издаде. Неволна пауза, преди да разкаже историята си. — Нещата не вървят така, както ги бях предвидил.
Тувал се втренчи в очите му. Зад привидната невинност проблясваше измамност. Непознатият криеше нещо, но нямаше проблем. Всеки криеше нещо.
— Повредила се е на неподходящо място — отбеляза Тувал. Нощният пейзаж на Мохаве привлече вниманието им. — Тук е доста пусто.
Обграждаха ги пясък и чакъл и тук-там оскъдна растителност, която не предлагаше нито сянка, нито защита от природните стихии.
Прикриването на престъпление можеше да се окаже трудно там.
— Където и да се повреди, все е лошо — каза мъжът, — но сте прав за проклетата пустиня. Само се радвам, че е нощ и не е горещо.
— Да, тук става напечено, когато слънцето грее. Много е трудно да извървиш каквото и да е разстояние, повярвайте.
— Вярвам ви — рече човекът и кимна към джипа. — Обзалагам се, че онзи красавец е надежден.
— Не ме е разочаровал, откакто го имам — съгласи се Каин. Фактът, че го притежаваше едва от осемнайсет часа, беше чисто теоретичен. — Искате ли да прегледам колата ви? Знам някои неща за двигателите.
С вдигнат към изпълненото със звезди небе преден капак изоставеното превозно средство приличаше на гущер, който се опитва да погълне далечната луна.
— Няма да запали. Мисля, че цилиндърът се е сдухал.
— Да видим. — Тувал мина покрай мъжа и раменете им се докоснаха за миг. Под джинсовата риза на човека се криеше сила. Той беше сравнително млад, в добра физическа форма и очевидно силен. Можеше да създаде неприятности. Каин пъхна ръка във вътрешния джоб на спортното си сако и погали дръжката на ножа за чистене на риба.
— Не е необходимо — рече мъжът. — По-добре да ме качите.
Тувал се обърна бавно. Искане ли беше това? Трябваше ли да изпълни желанието му?
— Нека първо да хвърля един поглед. Ако не я подкарам, ще ви кача.
— Само ще си загубите времето. — Човекът премести ръце на кръста си и посочи с брадичка повредената кола. — Таратайката няма да отиде никъде.
— Нека да видя — повтори Каин.
— Както искате… но няма да запали — упорстваше странникът. Коварни думи, които прикриваха също така коварни действия. Почесването по крака не беше така несъзнателно, както изглеждаше.
— Настоявам — отвърна Тувал.
Практиката води до съвършенство. Каин бе упражнявал тази маневра хиляди пъти. Той извади ножа от джоба си, долепи острието до дланта си, бързо пристъпи напред…
И се озова пред дулото на полуавтоматичен пистолет, насочен право към лицето му.
От гърлото му се изтръгна нежелан кратък смях. Не беше от шок или страх, а от самосъжаление. Изглежда, трябваше да се упражнява още. И не на последно място, прибирането на ножа в калъфа. Той незабелязано пусна острието във външния джоб на сакото си.
— Не, аз настоявам — рече англичанинът.
Тувал поклати глава в престорен укор.
— Не мога да повярвам, че извадихте оръжие срещу мен, след като единственото ми желание е да ви помогна.
— Оценявам загрижеността ви, господине, но не се нуждая от помощта ви. Трябва ми само джипа ви. — Непознатият махна с пистолета, подканяйки Каин на разходка в пустинята.
Тувал огледа терена и видя сухо дере със стръмни стени. Дъното беше отрупано с камъни и повехнал пелин. Оказваше се, че има къде да се скрие престъпление.
— Ще ме застреляте ли?
Закъсалият шофьор засмука въздух през зъби.
— Ще ме хвърлите в онази дупка да ме намерят койотите? — Каин сви рамене. И той беше правил същото с много хора.
— Ще ви застрелям само ако се наложи.
Нима? ГОЛЯМА ГРЕШКА. Първото правило едно беше да не показваш слабост пред врага.
— Вие не сте убиец.
— Ако трябва, ще стана — отвърна англичанинът. Гласът му леко потрепери. От страх или от нетърпение? И двете можеха да накарат нервния човек да натисне спусъка. — Слезте в ямата и застанете на колене. Предупреждавам ви, господине, че ако не се подчините, ще използвам оръжието.
Тувал покорно вдигна ръце.
— Я стига. Не можете да сторите такова нещо на един добър самарянин.
— Мога и ще го направя. — Човекът отново махна с пистолета. — По-живо. Слезте в дупката.
— Не съм облечен подходящо за катерене.
— Скачайте, по дяволите!
Каин тръгна към сухото дере.
— Ще ми позволите ли да взема нещо от колата си? Ще ме оставите насред дивата пустош, затова нека си взема поне вода.
— В ямата.
— Нарича се дере.
— Добре, слезте в проклетото дере. Ако не го сторите, ще ви пръсна черепа и после ще ви хвърля там.
Тувал отново поклати глава. В заплахата липсваше настойчивост.
— Успокойте се. Слизам.
Мъжът го наблюдаваше. Каин се спусна в дерето, обърна се и го погледна. Лицето на англичанина изглеждаше призрачно сиво на звездната светлина, сребристо петно, лесна мишена за стрелец.
— Обърнете се, застанете на колене и сложете ръце на тила си.
— Защо е това аматьорско театралничене? — попита Тувал. — Ще вземете колата ми. Няма начин да се изкатеря и да ви попреча, затова защо искате да коленича?
— Защото така казвам — озъби се мъжът.
— Ще съсипя хубавите си панталони — напевно и мелодично като хорист каза Каин, обърна се и коленичи в чакъла като на скамейка в църква.
— Стойте там и не мърдайте.
Тътренето на крака отбеляза движенията на странника. Тувал предположи, че взима нещо от изоставената си кола, и чу непогрешимия трясък от затваряне на преден капак, а после стъпки, които се върнаха до ръба на дерето. Погледна през рамо и видя силуета на мъжа, очертан на фона на звездите. В ръката си държеше раница. Бръкна вътре, извади нещо и го хвърли долу.
Предположението на Каин се потвърди. Човекът определено не беше убиец. Върху камъните на три метра от него падна бутилка, пълна три четвърти с вода.
— Не казвайте, че не съм ви благодарен за помощта — извика англичанинът и се обърна.
— Чакайте.
— Какво?
— Да направим размяна.
— Не искам нищо от вас.
— Сигурен ли сте?
— Да.
— Ами ключовете от джипа ми?
Това привлече вниманието му.
— Хвърлете ми ги.
— Не.
— Хвърлете ги или ще ви застрелям.
— Не. Ще направим размяна.
— Хвърлете ми проклетите ключове или ще ви пръсна черепа.
— Направите ли го, няма да намерите ключовете. Скрих ги, когато ви видях. Вярно, не са много далеч, но ще ви отнеме известно време, докато ги откриете. Сигурен ли сте, че искате да загубите ценно време да ги търсите, вместо да изпълните една молба? Знаете, че можете да ме убиете, но какво ще стане, ако някой се появи, докато търсите ключовете? Готов ли сте да убиете още хора? Може дори да се окаже някое ченге.
Англичанинът изруга грубо.
Каин изсумтя развеселено.
— Една молба — повтори.
— Добре, но първо ми дайте ключовете.
— Не. Първо ще донесете нещо от колата ми.
Мъжът отново изруга.
— Какво толкова важно има там, по дяволите?
— Погледнете под предната седалка. Ще намерите раница с инструменти. Донесете ми я, моля ви.
— Хубаво, но след това ще ми дадете ключовете. И без да се мотаете.
— Дадено. — Тувал отмести едната си ръка от главата и вдигна палец.
Какво друго можеше да направи странникът, освен да се съгласи?
— Не мърдайте. Ще отида да взема проклетата ви раница с инструменти. Но ако сте мръднали дори сантиметър, когато се върна, ще ви убия.
— Дадено. — Този път Каин вдигна и двата си палеца, а сетне коленичи в камъните като разкайващ се монах, без да обръща внимание на острите им ръбове, и успокои нервите си, като си затананика „Мак Камата“.
— Педераст. — Гласът на англичанина наруши унеса му. — Ключовете са в джипа.
Без да поглежда, Тувал сви рамене.
— Твърдо съм решил да не ви давам проклетата раница.
— Няма да ви послужи за нищо — подчерта Каин. — Оставете я.
— Надникнах в раницата ви, господине. Дано не възразявате, но исках да проверя дали вътре няма пистолет. Не исках да ме подгоните по шосето и да стреляте по мен.
— Е, сега знаете, че там няма пистолет. Оставете я, моля ви.
— Ами всичките тези ножове?
— Те са моята страст.
— Не изглеждат скъпи. Едва ли представляват интерес за един колекционер.
— Използвам ги в работата си, това е всичко. Прав сте. Не са скъпи, затова няма смисъл да ги крадете.
— Тогава защо са важни, щом не са скъпи? Бяхте готов да рискувате да получите куршум заради няколко стари ножа?
— Да речем, че имат сантиментална стойност. Притежавам ги отдавна. Съдържат много спомени. — Тувал се обърна, надзърна през рамо и погледна мъжа в очите. — Изпълнете желанието ми, моля.
Човекът пусна раницата с инструментите на земята и я ритна в сухото дере.
— Не излизайте оттам, докато не чуете, че потеглям. Ще ви наблюдавам.
Каин намигна.
— Ясно.
— Хубаво.
Тувал изчака, докато двигателят на джипа забръмча и после шумът заглъхна в далечината. Нямаше смисъл да бърза. Надпреварата с мерцедеса не предлагаше добри шансове.
Първо взе шишето с вода, която се беше стоплила. След това грабна раницата. Не беше необходимо да проверява съдържанието. По тежестта разбра, че нещо липсва.
— Гаден крадец! — Каин отвори раницата. Ловджийската кама беше изчезнала.
Това промени всичко. Той буквално се изстреля от дерето. Стигна догоре на лакти и колене, измъкна се и побягна по пътя. Стоповете на джипа светеха като точици в мрака.
— Пак ще се срещнем, крадецо. — Обещанието беше справедливо като гнева му. — И тогава ще платиш скъпо.