— Кенет Бианчи и Анджело Буони — промълви Каин.
Имената на серийните убийци не се запомняха лесно. Не бяха като Тед Бънди или Джон Гейси, Клоуна убиец. Не и докато отличителното им прозвище не станеше очевидно. Например Хилсайдския удушвач. Това име беше познато на всеки американски гражданин, излязъл от пубертета.
Братовчедите Бианчи и Буони тероризираха западните щати през седемдесетте години на миналия век. Изнасилваха и убиваха заедно и правосъдието ги застигна едва когато сластолюбието на Бианчи стана прекалено голямо. Без помощта на партньора си в престъпленията той оплеска отвличане и стана причина за залавянето на Хилсайдския удушвач.
Убийците рядко работеха в тандем. Каин обаче беше на мнение, че серийните убийци действат в комбина. Ето защо той се позабавлява с идеята, че е дошло време светът да стане свидетел на поредната всяваща ужас двойка.
Мисълта не му се понрави. Джон Телфър нямаше куража да натисне спусъка, когато му се бе предоставила удобна възможност. Той не беше убиец, а крадец, и заслужаваше да бъде наказан. Пък и главният въпрос беше защо беше нужно странният Джон Телфър да споделя славата на Тувал-Каин.
Не, идеята за партньорство беше изключена. Телфър трябваше да умре. Може би дори щеше да бъде шедьовърът на Каин, изявлението му към света, убийството, което щеше да го направи известен.
Налагаше се обаче да свърши едно-две неща, преди да си позволи удоволствието да одере кожата от крадливите ръце на англичанина. На първо място беше въпросът за онова, което Тувал намери в раницата му.
Развръзката от предишната нощ изненада дори него.
— Имам чувството, че знам какво е това — каза.
Телфър въздъхна.
— Плаки.
— Литографски плаки за печатане на фалшиви пари?
Джон отново въздъхна.
Тувал бавно се наведе и взе пачка банкноти. Докато Телфър го гледаше с очакване, той извади банкнота и я вдигна към лампата над главата си. Имаше воден знак.
— Не е зле, въпреки че ако се вгледаш внимателно, извивките по края са малко размазани. Няма да мине щателната проверка на някой агент от Министерството на финансите. — Каин се обърка за миг, докато разглеждаше банкнотата и я преобръщаше в ръката си. Пистолетът вече не беше насочен към Джон, който за част от секундата можеше да се възползва от възможността. Макар и със завързани ръце, той можеше да изтръгне оръжието и да размени ролите с похитителя си, но мигът отмина. Тувал отново се втренчи в него. — Откъде е хартията?
Телфър сви рамене.
— Не знам. Нямам нищо общо с печатането на парите. Аз съм само куриер.
Каин кимна.
— Очевидно най-трудното е да се намери хартията. Произвеждат я в завод в Масачузетс под охраната на Министерството на финансите на САЩ. Представлява смес от висококачествен памук и лен и е изключително трудно да се направи копие. И виж тези малки сини и червени знаци. Това са вплетени нишки от изкуствена коприна, за да бъде още по-трудно да се фалшифицира хартията. Повечето фалшиви банкноти ги нямат. О, почакай, сега го виждам. — Доближи банкнотата до очите си. — Защитните знаци всъщност не са втъкани в хартията, а са добавени при печатането. Въпреки това копието е много добро.
Джон го погледна така, сякаш беше луд. Но вероятно може би наистина беше такъв.
Каин се засмя.
— Имам набито око за детайлите, това е всичко.
— Говориш така, сякаш си врял и кипял в тази работа.
Тувал махна пренебрежително на ласкателството.
— Разбирам от тези неща. — Той се засмя стеснително — нещо, което изобщо не му беше присъщо. — Може да се каже, че съм образован. Съкровищница на полезна информация.
— Или работиш за хората, които ме преследват? — Желанието на Джон беше въпросът му да прозвучи като шега, но идеята явно бе обсебила мислите му.
Другият изкриви устни:
— Не. Работя сам.
По очите на Телфър личеше, че му вярва. Това обаче не правеше положението му по-малко опасно.
Тувал пусна банкнотата на масичката за кафе и протегна ръка към плаките.
— Не са оригиналите, нали?
— Предполагам, че не са — отвърна Джон, — но пак струват прилична сума пари, ако се продадат на подходящ човек.
Каин се подсмихна:
— Да ме подкупиш ли се опитваш?
— Ако това ще спаси живота ми, да.
Каин се ухили широко.
— Най-после! Сега си напълно искрен. Така повече ми харесваш. — Махна лепенката от пачката от четири плаки и вдигна едната. — Плаките не са истински. Направени са от копие, след като сто доларова банкнота е била сканирана на компютър. Затова извивките не са ясни. Но както ти каза, пак струват добри пари, ако се продадат на подходящ купувач.
Този път Телфър се засмя заедно с Каин.
— Какво ще кажеш да сключим сделка? Моят живот за плаките?
— Не — отговори той и остави плаката на масата. — Не е толкова просто. Защо да те пускам да си ходиш, когато мога да те убия и да взема плаките?
— Изглежда, знаеш много за процеса на печатане на фалшиви пари. Знаеш ли и кой е в играта с този бизнес? Кой е готов да купи плаките от теб?
Каин кимна.
— Е, трябва да призная, че… ме хвана тук.
— Вече съм уредил сделка. Утре трябва да се срещна с купувача.
Тувал изсумтя недоверчиво.
— Казвам ти истината. Защо да те лъжа?
— С кого ще се срещаш?
— Господи, повярвай ми. Опитвам се да спася живота си. Не може да очакваш, че ще ти кажа на кого смятам да продам плаките.
— Мога да изтръгна името, като ти прережа гърлото.
— Да, можеш, но това няма да ти помогне. Купувачът няма да търгува с друг освен с мен. Страхува се от непознати, изпратени под прикритие от ФБР. Ако не отида на срещата, няма да се покаже.
— Предавам се.
— Ето защо трябва да ме запазиш жив или сделката няма да се състои.
— За колко пари става дума?
— Двеста хиляди за това. И половин милион за плаките — добави Телфър след кратка пауза.
Каин повдигна вежди учудено.
— Седемстотин хиляди?
— По триста и петдесет хиляди за всеки.
Тувал поклати глава.
— Седемстотин хиляди за мен. Ти получаваш живота си.
Ъгълчетата на устата на Джон увиснаха.
— Това е сделката — продължи убиецът. — Всичко или нищо.
— Добре — след миг на размисъл се съгласи Джон. За пръв път изглеждаше по-отпуснат. — Договорихме се.
Каин се усмихна и подреди плаките.
— Да — потвърди, но в гласа му се долови обещанието на отровна змия.
Нощта беше дълга. И той размишлява дълго.
Не беше алчен. Разбира се, ако искаше нещо, взимаше си го. Присвояваше лични вещи на жертвите си, сякаш бяха военни трофеи. Досега не бе срещал затруднения да финансира начина си на живот, но трябваше да признае, че мисълта за внушителната сума от седемстотин хиляди долара прозвуча съблазнително за слуха му, особено когато произнасяше бавно думите.
Седемстотин. Хиляди. Долара.
Темата за парите безспорно го разсея. Замисли се дали да не вземе каквото вече беше на разположение и да приключи с въпроса, но му хрумна, че фалшивите пари може да доведат до падението му, и се отказа. Защо да рискува да се разкрие, като плати с фалшива банкнота в някой тъп „Макдоналдс“, когато можеше да има куп истински пари?
И не само това, но и мисълта да изиграе Телфър като залог подхранваше чувството му за грандиозност. Щеше да позволи на англичанина да докосне парите, да ги подържи и да помирише смрадта на богатството и после да ги грабне от него. Това щеше да бъде наказанието му за неприятностите, които крадецът му бе създал.
След това, разбира се, щеше да има приятно пътуване до пустинята за окончателното разчистване на сметките. Долината на Ювал щеше да се огласи от симфонията на сладко изтезание.
Да, темата за парите го разсея. Както и онова, което преди малко видя по телевизията в мотелската стая. Той не обичаше да гледа телевизия. Включи телевизора само за да заглуши разговора си с Телфър, за да не ги чуят гостите в съседните стаи.
Не се отвращаваше, когато виждаше делата си на екрана. Този път обаче имаше огромна разлика. Едва не се обади на проклетото ФБР да им изясни някои неща, особено за участието на Джон в съсичането на двамата битника, чийто фолксваген открадна. Защо Телфър трябваше да си припише славата за това, по дяволите?
— Да не ти хрумват велики идеи — заяви Каин. — И двамата знаем кой уби онези несретници, и не след дълго всички ще научат истината. Как може някой да си помисли, че ти си отговорен?
Той се извърна от телевизора и погледна завързания и увит мъж в креслото. Телфър нямаше абсолютно никаква представа за какво говори Тувал. Той спеше. Умората най-после бе надделяла над страха и безпокойството му. Каин повдигна вежди и се заслуша в дишането му. Не, Джон не се преструваше. Наистина спеше.
Тувал издаде гърлен звук, подобен на крясък на присмехулен бухал. Изключи телевизора, приближи се до креслото и сръга англичанина, за да го събуди. Сега беше ред на англичанина да издаде звук на бухал, този път стреснат и готов да излети.
— Успокой се — рече Каин. — Няма да те нараня.
Телфър сковано седна и се сви. Задачата не беше лесна, когато краката и ръцете му бяха завързани.
— Какво става?
— Време е да тръгваме.
Джон си пое няколко пъти дъх и го изпусна продължително и шумно, а сетне се наведе напред, почти до ръба, и кимна към завързаните си крайници.
— Смяташ да ме изнесеш оттук?
— Не — отвърна Тувал. — Ще ти позволя да вървиш. Но не забравяй, че ще държа пистолет. Ако извикаш или се опиташ да избягаш, ще те убия. Не ми пука колко хора има наоколо, ще го направя. Както се казва, истината ще излезе наяве.
Телфър го погледна озадачено. Нямаше представа за какво говори Каин. Тувал се усмихна. Нека се чуди. И да се страхува.
Той посочи краката на англичанина.
— След малко ще ги развържа. Ръцете ти ще останат завързани, докато дойде време да тръгнем.
— Добре.
— Ако искаш да използваш тоалетната, ще ти позволя.
— Много мило от твоя страна — измърмори Джон.
— Не искам да мислиш, че съм абсолютен негодник.
— И през ум не ми е минавало. — Телфър го погледна в очите. На устните на Каин се появи лека усмивка.
— Какво има в хладилника? Нещо студено за пиене?
— Нищо, освен ако обичаш мляко.
Тувал направи гримаса.
— Шоколадово ли е?
— Краве. Винаги можеш да пиеш вода от чешмата.
— Ще пропусна.
— Знаеш ли, мисля, че наистина трябва да отида до тоалетната.
— Дано да е само по малка нужда. Отказвам да ти бърша задника.
— Тогава може да ми развържеш ръцете — усмихна се Джон.
— Ръцете ти ще останат завързани, докато съм готов.
Телфър сви рамене.
— Ще ми смъкнеш ли ципа?
— Забрави — с дрезгав глас отвърна Каин. — Ще отидеш до тоалетната точно преди да излезем.
Джон му намигна и завъртя глава.
— Защо си толкова щастлив, по дяволите? — попита Тувал.
— Хубаво е да си жив.
— Да. Повтаряй си го и всичко ще бъде наред. — Каин погледна ръчния си часовник. — Е, време е да срежем въжетата. И без изпълнения в стил Брус Лий. Опиташ ли се да ритнеш, ще те прострелям в капачките на коленете.
Ако можеше, Телфър щеше да вдигне ръце.
— Нали сключихме сделка. Няма да се опитам да избягам. Обещах ти, че ще продам плаките, а ти обеща, че ще пощадиш живота ми. Доволен съм.
— Аз пък ще бъда доволен, когато се махнеш от главата ми.
— Може да ме пуснеш да си вървя още сега.
Тувал изсумтя. В Джон Телфър нямаше нищо обезоръжаващо, което да го привлича или да го накара да се усмихне. Може би убиването му беше малко крайно. Не, беше оправдано. Око за око. Телфър бе откраднал ловджийската му кама и я беше изхвърлил. Щеше да бъде подходящо да използва нож, за да го накаже.
Каин накара Джон да протегне крака и с мълниеносен замах, който би посрамил всеки гангстер, извади ножа за чистене на риба и описа малка дъга. Връвта от венецианските щори, която бе използвал, за да завърже глезените на Телфър, се скъса и краката му неволно се разтвориха. Преди Джон да съумее да овладее непокорните си крака, ножът отново беше затъкнат в колана на Каин. Убиецът се подсмихна. Шоуто беше не само за да освободи краката на пленника, но и да му покаже колко умело борави с острието. Телфър трябваше да размишлява върху това, докато пътуваха заедно.
— Е, как ще го направим? — попита Джон.
— Ще се качим в колата ми. Аз ще държа пистолета. Елементарно.
— Да си обуя ли обувките?
— Очевидно.
— Ами раницата?
— Аз ще я нося.
— А дрехите ми?
— Остави ги. — Каин отново се усмихна, но този път студено. — Ако искаш, после винаги може да се върнеш да си ги вземеш.
Телфър се дръпна назад и стисна устни.
— Ще ми подадеш ли обувките или сам да си ги взема?
— Заповядай. — Той му подхвърли обувките. Джон напъха вътре краката си, без да ги развързва. — Готов ли си?
Джон се усмихна едва-едва, за да потвърди.
Каин се приближи до него. Държеше пистолета в лявата си ръка, а с дясната отново извади ножа за чистене на риба. Този път движението беше бавно. Допря дулото до челото му и го предупреди:
— Спокойно.
Пленникът не помръдна, а само вдигна завързаните си китки. Тувал сряза шнура. Телфър спусна ръце, но продължи да извършва въртеливи движения с китките си, за да възстанови кръвообращението си. Каин отстъпи назад.
— Ще го направим тихо и спокойно. Излизаме от стаята и слизаме по задните стълби. Ти ще вървиш отпред. Щом стигнеш до партера, завия надясно и тръгни към паркинга. Когато отидеш там, ще ти кажа коя е моята кола. Разбра ли?
— Да — отвърна Джон.
— И не забравяй, че ако се опиташ да предупредиш някого…
— Ще ме застреляш.
— Да — подигравателно го имитира Каин.
Телфър отново отпусна тежестта си върху креслото, изтласка се и се изправи на крака. Докато ставаше, дясната му китка остана зад него, скрита за миг от погледа на убиеца.
Каин беше готов за опита му да избяга, но не и в този миг. Не и когато се предостави патова ситуация. Не и докато държеше оръжия. Той беше абсолютно неподготвен, когато Джон замахна и ловджийската кама на Тувал разсече въздуха пред очите му.
— Хей! — извика Каин и отстъпи крачка назад. Първата му реакция не беше да извади пистолета, а да грабне ножа за чистене на риба. Ако искаше, Джон можеше да скочи по-близо и да го наръга с едно движение. Но за изненада на Тувал той не го направи, а се усмихна, завъртя ножа и му подаде дръжката.
— Какви ги вършиш, по дяволите? — попита Каин.
— За тази кама ли се тревожеше?
Убиецът се втренчи в Телфър в продължение на цяла минута. Джон отвърна на погледа му. Накрая Каин леко поклати глава, сякаш излизаше от унес.
— Не си я изхвърлил. През цялото време е била в теб.
— Бях я пъхнал в края на креслото. Научих този номер в родината си. Никога не знаеш кога може да те посети гост, който не взима присърце интересите си. Досега не ми се е налагало да вадя нож, но винаги съм подготвен. За всеки случай.
— Можеше да ме убиеш и да избягаш. — Тувал изглеждаше леко впечатлен. — Защо не го направи?
— Не съм убиец.
Каин се вторачи в него.
— Да го наречем израз на доверие — добави Телфър.
Другият учудено повдигна вежди.
— Върнах ти камата — продължи Джон. — Искам само да удържиш на думата си.
Каин само кимна в отговор, бавно затъкна ножа за чистене на риба в колана си, предпазливо протегна ръка към дръжката на камата и я издърпа от пръстите му.
— Постъпих несправедливо с теб. Вероятно си по-опасен, отколкото мислех. Може би трябва да те убия още сега и да приключа с въпроса, а?
Джон сви рамене.
— Щом така искаш, не мога да направя нищо. Не и сега, след като ти върнах камата.
Тувал наклони глава на една страна и се ухили.
— Знаеш ли какво? Въпреки че си крадец, мисля, че започвам да те харесвам. Може би в края на краищата ще те оставя жив.
— Може би?
Сега беше ред на Каин да свие рамене.
— Нека не се опитваме да се заблуждаваме един друг, Джон. Двамата си приличаме в много отношения. Едно е очевидно — умеем да лъжем убедително. Ако ти кажа, че обещавам да не те убия, ще ми повярваш ли? Ето защо вероятно е най-добре да кажа „може би“. Тогава поне няма да бъдеш сигурен. Това не ти ли вдъхва малко надежда?
Телфър учудено поклати глава.
— Щом поставяш въпроса така, добре, съгласен съм. Може ли да те попитам нещо, преди да тръгнем?
Каин повдигна брадичка.
— Не може ли да го направим по-цивилизовано? Без постоянно насочен срещу мен пистолет?
— Като израз на доверие — съгласи се Тувал.
— Точно така.
— Тогава тръгвай, Джон. Знаеш пътя.
Телфър се обърна към вестибюла. Каин пъхна пистолета в джоба на панталоните си и го последва. Държеше камата като бебе в дланите си.
— Между другото, къде отиваме? — попита той.
— Марина дел Рей — отвърна през рамо Джон.
Тувал погледна списанието с хубавите яхти, разгърнато върху масичката за кафе, и се изсмя.
— Трябваше да се досетя.