Жътваря

10

В Англия вече бяха настъпили ранните часове на съботното утро. В Тампа, Флорида, още беше петък вечерта, а в слънчевата западна част на континента беше късен следобед. Главата ме заболяваше само като си помислех за това.

Мисълта ме порази като абсурдно, странно усещане на откъснатост от останалия свят.

Домът на Ринк се намираше на склона на хълм, гледащ към плитка долина. От другата страна на пътя видях семейства в задните им дворове, седнали на шезлонги със студени напитки в ръце. Някои се къпеха в частните си плувни басейни. Съвсем различен свят от онзи, който познавах в родината си. Ринк очевидно имаше доходна работа, за да си позволи такова жилище.

Пред къщата се разнесе ръмжене на двигател. Ринк известяваше завръщането си. Станах от стола, отидох във всекидневната и го посрещнах, докато влизаше с ръце, пълни с пакети храна за вкъщи.

— Да ядем — обяви той.

— Добре.

Храната не беше много хубава, но беше по-задоволителна от изкуствената помия, която стюардесите ми предложиха по време на полета. Дъвчех, без да усещам вкуса на друго освен на обилното количество „Милър Лайт“, което пиех. Нахранихме се и се отпуснахме пред широкоекранния телевизор. Ринк сложи касета и ми подаде още една бира.

След това започнахме да обсъждаме делови въпроси.

— Харви се обади — каза той. — Ще дойде на срещата с Луиз Блейк. А после иска поверителен разговор с нас.

— Има логика — отвърнах и отпих глътка бира.

— Научил е къде Петоски върти нощния си бизнес. Ще ни заведе там, ако той ни трябва.

Предстоеше нещо, което може би нямаше да ми хареса, но кимнах окуражително. По-добре беше да свършим тази работа.

— Ще ни заведе, но с това участието му приключвало. Не иска да настрои Петоски срещу себе си, ако играта загрубее.

— Хубаво. Няма начин играта да не загрубее.

Сега беше ред на Ринк да кимне.

— И аз така мисля.

— Смятам да нанесем удара силно и бързо. Това е единственият начин да постигнем резултати.

— С теб съм.

— Никога не съм се съмнявал в теб.

— Добре.

— А сега, млъкни и си пий бирата.

И това беше всичко. Планирането щеше да стане по-късно, когато пристигнехме пред вратата на Петоски и имахме по-ясна представа срещу какво сме изправени. Не съм бил таен агент и не използвах коварство и хитрини, за да откривам лошите типове. Заедно с Ринк и още неколцина подбрани хора, аз бях изпратеното оръжие, след като планирането приключеше и оставаше само да сритаме задници. Биваше ме в това. Бях постигнал резултати.

Ето защо не бяхме измислили нищо интересно за посещението си при Петоски. Или той щеше да ни съдейства, или щяхме да го накараме да съжалява. Край на историята.

Ринк посочи телевизора с бирата си.

— Смятам да опитам този изключителен бой. — На екрана двама ентусиазирани атлети се бъхтеха здравата в осмоъгълна клетка. За разлика от професионалната борба схватката беше истинска. Ударите бяха целенасочени до точката, когато хората припадат и заклещването на ръцете и краката понякога завършва с фрактури.

— Убеден съм, че ще се справиш, стига да не забравяш, че това е само спорт — рекох.

— Всичко е въпрос на контрол. Знам кога трябва да убия и кога не.

Поклатих глава.

— Ами когато играта загрубее? Когато някое от онези чудовища те притисне до клетката и те пребива до смърт? Няма ли да му извадиш око или да му откъснеш ухо със зъбите си?

Ринк сви рамене.

— Хапането е за такива като Тайсън. Това беше само идея, нещо, което да ме поддържа във форма.

— Залови се тогава. Не си престарял.

— Престарял? — Той изглеждаше възмутен. Стори му се странно, като знаеше, че е достатъчно жизнен и пъргав, за да го сравняват със залязла порнозвезда.

— Наближаваш четирийсетте.

— Не съм толкова стар. За Бога, проклетият шампион по вдигане на тежести лека категория е на четирийсет и пет и още показва на младите лъвове какво означава истински боец.

Трябваше да се съглася. Шампионът сериозно затрудняваше човек, по-нисък трийсетина сантиметра и двайсетина години по-млад от него.

Аз съм реалист. Не можех да се меря с такива атлети. Не и на тяхната арена. Но дойдеха ли на моя територия, бях сигурен, че човекът, останал на крака, няма да бъде спортистът. Бях компетентен на бойното поле, а там те нямаха шанс. Не можеш да отидеш на война и после да се пречупиш, когато противникът започне да надделява. Провалиш ли се на моя територия, мъртъв си.

Същото се отнасяше и за Ринк. Той се беше подготвял колкото мен и беше също толкова опасен в схватка. За разлика от мен обаче имаше черен пояс, който доказваше способностите му. Още преди да стане рейнджър, беше междущатски шампион по карате три поредни години.

Първият път, когато работехме заедно, не беше по време на тайна операция. Не бяхме дежурни, но Ринк ме научи на ценен урок.

Познавах едрия американец, но само като мълчаливия новобранец, който се оживяваше единствено в акция. Още не се бяхме сприятелили и аз бях озадачен като всички останали защо американецът със странен акцент е привлечен в нашия екип.

Близо до базата ни в Ароусейк имаше рибарско градче. Барът на пристанището беше любимо място на войниците през свободното им време. Ринк стоеше до бара и държеше халба тъмна бира, но, изглежда, не й се наслаждаваше. Огледах заведението и разбрах защо.

Там бяха тримата морски пехотинци от английската флота, доведени за обща тренировъчна операция. Търканията започнаха от самото начало. Въпреки шума на тълпата чух единият да нарича Ринк „отхвърлен кандидат“.

Видях, че Ринк остави чашата си на бара и тръгна към изхода.

Тримата командоси станаха.

Не дължах нищо на Ринк, но поради някаква причина скочих и аз. В бара настъпи тишина, която предшестваше насилие. Ринк зави към страничната врата и тримата морски пехотинци го последваха. Никой не се опита да се намеси. Никой не искаше да го призоват като свидетел.

Тримата проследиха Ринк до задния двор. До едната стена бяха натрупани варели, а до другата — метални кофи. В отсрещния край имаше отворена порта и Ринк се насочи към нея.

— Хей, дръпнати очи — извика единият командос. — Къде си мислиш, че ще избягаш, да ти го начукам?

Той не отговори.

Тримата се засмяха и тръгнаха след него. Ринк затвори вратата и се обърна.

Морските пехотинци спряха.

Затворих вратата на кръчмата и я подпрях с крак.

Единият се обърна и ме погледна.

— Ти нямаш нищо общо.

— Трима срещу един — подчертах. — Мисля, че имам.

Забелязах, че Ринк погледна към мен.

— Мога да се справя — рече.

— Само ще ти пазя гърба, приятелю.

Ринк кимна благодарно, а после отново се обърна към командосите:

— Е, кой ще бъде пръв?

— Зарежи това! — озъби се единият.

Морските пехотинци не бяха мърлячи. Никой от специалните части не е такъв. Онзи, който говори с мен, остана по-назад, а другите двама нападнаха Ринк.

Първият получи ритник в брадичката и се строполи в краката на приятеля си. Вторият не се даде лесно. Финтира, за да заблуди противника, но после се завъртя и стрелна странично крак към коляното на Ринк. Ринк се олюля и на лицето му се изписа болка. Мъжът се приближи и заби юмрук в корема му. Ринк се преви на две. Командосът пристъпи напред, готов да го довърши.

Ринк обаче не се беше предал, а се преструваше. Когато мъжът замахна, той вдигна лакът и го заби в гърлото му.

В същото време третият спря и грабна празна бутилка, оставена върху едната кофа.

Без да се замисля, скочих след него.

Пехотинецът се обърна и се прицели в главата ми с бутилката. Очаквах го и се наведох. Рамото ми се удари в гърдите му и продължих да го бутам назад, тласкайки го с бясна скорост по двора. Блъснахме се във варелите, бутилката падна от ръката му и се строши. Командосът замахна и уцели лявата ми буза. Фраснах го, той политна назад и падна пред Ринк. Ринк го сграбчи, завъртя го и го удари с глава в лицето. Мъжът се свлече на колене, но не изпадна в безсъзнание, както ми се искаше. Приближих се с намерението да стъпя върху гърдите му.

Ринк вдигна ръка.

— Свършено е с него — каза. — Край.

Погледнах пехотинеца и видях, че зашеметено примигва.

Ринк се оказа прав.

И сега пак имаше право.

— Извинявай, Ринк. Състезавал си се много години. Разбира се, че можеш да владееш инстинкта си на убиец. Аз не мога. Не се подчинявам на професионална етика като в теб.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Хънтър? Прекалено си хладнокръвен за всичко. Ти се възбуждаш от насилието.

— Мислех, че ме познаваш по-добре.

— Я се стегни. Ето, пий още бира. — Той ми подаде нова кутия.

Въпреки думите ми способността ми да причинявам болка на другите винаги е била канализирана, умение, придобито за строго определени цели. Алкохолът и вероятно умората от пътуването ме направиха сантиментален.

— Спомняш ли си обучението ни, Ринк? Не знам за теб, но това беше най-трудното нещо, което съм правил.

— Да, включително предизвикателството срещу петдесет души, с които трябваше да се състезавам, за да получа черен пояс по карате „Киокушин“.

За разлика от редовните войници нашето обучение не беше съсредоточено само върху оръжията и технологиите, но и върху използването на тялото за постигане на желаните резултати. През 1940 година капитан Уилям Юърт Феърбейрн беше направил революция в тактиката на невъоръжените британски военни. Говореше се, че имал шестстотин шейсет и шест жестоки стълкновения, от които оцелял, като използвал познанията си по ръкопашен бой. В никакъв случай не бил мърляч, когато се стигнело до юмручна схватка, и затова беше идеалното вдъхновение за твърдоглави войници като нас. През следващите години други бойци бяха добавили идеи към списъка с уменията на Феърбейрн и с усилени тренировки завещанието им беше предадено на нас. Всъщност можеше да се каже, че сме преки потомци на онези майстори в боя с голи ръце. Не мога да се похваля с шестстотин шейсет и шест схватки в ръкопашния бой, но броят им също е трицифрен. Небелязаното ми лице е свидетелство за уменията ми, колкото и черният пояс на Ринк за неговите способности.

— Не става въпрос само да довършиш противника — отбеляза Ринк и кимна към екрана, — а да го направиш със стил. Трябва да има развлекателна стойност, защото иначе организаторите няма да могат да докарат зрители. Онова, което ти правиш, Хънтър, не е приятна гледка.

— Страхуваш ли се да не изгубиш настървението си? — попитах аз.

Той се замисли за миг, а сетне ме погледна загадъчно с притворени очи и увиснали устни.

— Хънтър — бавно изрече, — вече не сме в армията. Нямаме разрешително да убиваме. Още ли не си го проумял?

Не беше необходимо да разсъждавам дълго.

— Да — отвърнах аз, но темата беше болезнена.