Сега разбирате защо хукнах към Флорида.
Взех вечерен полет до Маями. По време на първия етап от Манчестър спах през по-голямата част на пътуването. Сънувах хора, които крещят от ужас. След като в Ню Йорк се прехвърлих на друг самолет, кошмарът отново ми се яви. Не можах да заспя, затова се втренчих през илюминатора. Сюрреалистичните образувания от облаци ме разсеяха за малко. Бяха се скупчили чак до Източното крайбрежие. Ринк не преувеличаваше. Във Флорида наистина бушуваха бури.
Терминалът с климатик ме подведе. Излязох на дъжда. Бях свикнал с валежите, но лепкавата влага ме блъсна в лицето като горещ парцал.
Измокрен от дъжда и облян в пот под дрехите, аз тръгнах към поршето на Джаред Рингтън и изкривих физиономията си в гримаса за поздрав към едрия мъж. Не го бях виждал от две години. Ринк натисна копче и страничното стъкло се спусна.
— За какво ти е толкова много багаж, Хънтър? — попита той и кимна към двете ми пътнически чанти. — Месец ли смяташ да останеш?
— Колкото е необходимо.
— Нямам нищо против.
— Ще ме поканиш ли да се кача или трябва да стоя на дъжда цяла нощ?
— Стига да не направиш петна върху тапицерията.
Огледах поршето и после мокрите си дрехи.
— Може би е по-добре да взема такси.
— И още как. Качвай се. Хвърли чантите си отзад… ако се поберат. Инак ще трябва да ги държиш на коленете си. Проблемът с тези красавци е, че нямат багажник.
— Нямат много място.
— Не съм си купил порше заради възможността му да побира много багаж.
— А да завърташ главите на младите госпожици, а? — Вмъкнах се в колата и притиснах втората чанта до гърдите си.
— Да, но откровено казано, не свалям толкова много мадами като със стария си пикап — засмя се Ринк. — Може би трябваше да си взема превозно средство с място за дюшек отзад.
— Вероятно момичетата, които се опитваш да сваляш, предпочитат някое добро момче вместо кандидат за частен детектив Магнум.
— Частният детектив Магнум? Това е много старомодно, Хънтър.
— Да, също като мустаците ти.
По-рано Ринк винаги беше гладко избръснат, а сега над устата му се мъдреше нещо като космата гъсеница. Той се погледна в огледалото за обратно виждане.
— Какво им е на мустаците ми?
— Приличаш на порнозвезда от седемдесетте години на миналия век.
Той се засмя невъзмутимо.
— Да, казвали са ми го. Но наистина притежавам качествата на порнозвезда от седемдесетте години.
— Мечтай си, Казанова. Не забравяй, че съм те виждал под душа.
— Е, да — съгласи се Ринк, — но забравяш какво причинява стресът от битките. Оная ти работа се свива от адреналина.
— На мен не ми влияе — заявих, докато поршето се отделяше от тротоара.
— Бедата е там, че на теб нищо не ти влияе като на нас, простосмъртните. Понякога съм се питал дали знаеш какво е страх.
— Не се тревожи. Много пъти съм се плашил до смърт.
— Не ти е личало.
— Страхувал съм се, Ринк, но не съм го показвал.
Включихме се в магистрала, която отиваше на запад.
— Обадих се тук-там — каза той, когато се отправихме към Тампа. — Говорих с един стар приятел от Литъл Рок. Ти не го познаваш. Харви Лукас. Бивш военен. Добър човек. Работих с него по време на „Пустинна буря“. Случайно го срещнах няколко години по-късно и оттогава поддържаме връзка. Той се поразрови.
— И какво откри?
— Не много. Проучва само от един ден.
— Все ще ми бъде от помощ.
— Ходил е при онази жена, Луиз.
— И?
— Не се държала дружелюбно. Заявила, че няма да говори с друг освен с теб.
Кимнах. В нежеланието й имаше логика.
— В писмото си пише, че Джон се държал странно и се страхувал от нещо. И тя била уплашена. Предполагам, че няма да сподели много пред непознат, който разпитва за Джон.
Не казала нищо дори след като Харви споменал името ти, но успял да уговори среща с нея. Утре следобед в три часа, щом тя приключи работа. Открил и още нещо. Брат ти, изглежда, е обичал хазарта.
Нима? Това беше меко казано.
— Мислиш ли, че е избягал заради хазарта?
— Възможно е, защото научих, че дължи голяма сума на местен лихвар на име Зигмунд Петоски. Няма да е лошо да проверим какво ще ни каже.
— Няма да е лошо — съгласих се аз.
— Познавам Петоски. Негодник, страдащ от мания за величие. Зиги обича да се мисли за Кръстника на новото време. Събрал е шайка отрепки около себе си да чупят глави, когато длъжниците се забавят да платят. Може би Джон е имал здравия разум да се измъкне с непокътнати крайници.
— С какво се занимава Петоски? Лихварство? Наркотици? Проституция?
— С всичко. Осигурил си е прикритие като бизнесмен. Търговия с недвижими имоти и автомобили втора употреба. Такива неща. Но повечето си пари докарва от хазарт и корупция.
— Корупция? — попитах аз.
— Да. Държи за топките няколко души от местната управа. И ченгетата не го закачат.
— Какво представлява?
— Абсолютен боклук. Но предполагам, че щом има банда зад гърба си, е достатъчно опасен. Поне за човек, който лесно се плаши.
— Да, като всеки друг боклук, срещу когото сме се изправяли — отбелязах.
Ринк, изглежда, често отгатва какво мисля.
— Имам оръжия и други неща в апартамента — рече.
Кимнах одобрително на проницателността му. И двамата знаехме, че когато се изправяш срещу такъв като Петоски или Шанк, трябва да му покажеш, че не се шегуваш. Шанк можеше да бъде сплашен с обещание за нещо неприятно, но в страна, където всяка втора баба с боядисана коса притежава оръжие, трябва да предложиш нещо още по-неприятно на масата за преговори.
— Харви знае ли къде е Петоски?
— Помолих го да разбере. Когато пристигнем в Арканзас, той ще може да ти каже дори къде ходи по нужда Петоски и в колко часа.
— Трябва ми само да знам къде ще бъде утре по това време.
— Остави това на мен. Ще се обадя на Харви, щом отидем у дома.
— Добре.
След като приключихме деловия разговор, Ринк се обърна към мен. В краищата на мустаците му тип Том Селек трептеше неволна усмивка.
— Хубаво е, че си тук, Хънтър.
— И аз се радвам.