13

— Господин Хънтър? — Луиз Блейк ме огледа от главата до петите. — Вие ли сте братът на Джон?

— Да.

— Приличате си.

Стиснахме си ръцете.

— Моля, седнете. Вече си позволих волността да поръчам кафе — рекох аз.

Тя се настани на стола, мигновено посегна към чашата и отпи. Не че се нуждаеше толкова много от кофеин, а по-скоро искаше да прави нещо с треперещите си ръце. Остави чашата и започна да си играе с дръжката. От масата се разнесе леко почукване, сякаш духове установяваха контакт по време на спиритически сеанс.

Можеше да се каже, че е малко нервна.

Не я бях виждал, но си спомнях, че Джон говореше с каква красавица работи. Предполагах, че я превъзнася под въздействието на изпитите бири. След като я видях обаче, трябваше да призная, че е хубава. Макар че бе уплашена и нервно чистеше въображаеми прашинки от дрехите си, тя имаше изящни кости и сочни устни на манекенка, но не по стандартите на списание „Вог“, а може би като момиче в каталог, поръчан по пощата, на път да стане звезда.

Порази ме нещо друго. Луиз Блейк наистина беше двойница на Джени, само че недокосната от раждане на деца и измяна на доверието. Разбрах какво в нея е привлякло Джон.

— Надявам се, че нямате нищо против, че се срещаме тук. — Тя скръсти ръце на гърдите си. По всяка вероятност това също беше опит да прикрие треперенето си. — Реших, че не е добра идея да дойдете в дома ми.

— Мястото е подходящо като всяко друго. — Пиех бавно силното кафе, но Луиз вече беше приключила с нейното и очевидно искаше още. Нуждаеше се от увереност, че е сред приятели. Представих й останалите.

Харви Лукас бе уредил срещата на уединено място. Беше го нарекъл неутрална територия. По-скоро минимално пространство. Седяхме в сепаре в занемарено кафене в края на редица магазини. Нямаше много клиенти в следобедния час и малцината присъстващи явно разбираха понятието усамотение. Сепаретата от двете ни страни бяха празни и това засилваше абсурдността на сцената на четиримата, притиснати един до друг край маса, предназначена за двама. Ние с Ринк седяхме от едната страна, а Луиз и Харви бяха срещу нас. Притисната в ъгъла до прозореца от внушителното тяло на Харви, тя приличаше на хванат натясно гризач, заплашен от пантера.

Когато си помислите за частен детектив, вероятно си представяте бял мъж на средна възраст в спортно сако в десен рибена кост и панталони с цвят на горчица, а може би и мека шапка, за да скрие оредялата си коса. Харви беше съвсем различен. Той беше висок метър деветдесет и пет, тежък сто и десет килограма, изтъкан от мускули и с глава с формата на куршум. Кожата му беше синкавочерна и отразяваше светлините на тавана.

Харви Лукас имаше вид на професионален боксьор и се беше издокарал с показността и усета на кинозвезда. Знаех, че е бивш военен рейнджър и сега връзката му с Ринк стана очевидна.

Харви се намеси в разговора с плътен баритон:

— От два дни около дома на госпожица Блейк се навъртат странни хора, затова реших да поговорим далеч от погледите им.

— Хора на Петоски? — заинтересувах се аз.

— Възможно е. Но ако питаш мен, изглеждаха твърде добре облечени, за да се забъркват със Зиги. Направих им няколко хубави снимки, ако искаш да ги видиш.

— Да, ще ги погледна, след като приключим тук — отговорих и се обърнах към Луиз Блейк: — Знаете ли кой наблюдава дома ви?

Тя поклати глава и червеникавите й коси закриха лицето й.

— Госпожица Блейк не съзнаваше, че наблюдават дома й, докато не й го казах — отново се обади Харви.

— Разбрах, че става нещо — вметна тя в опит да запази спокойствие. Очевидно беше костелив орех и забележката беше начинът й да го покаже. — Усетих го. Сякаш някой ме гледаше, където и да отида. Но не видях никого. Не че щях да ги позная. Нямам представа как изглежда Петоски.

— Какво мислиш, Харви? — попита Ринк.

Лукас завъртя глава и ъгълчетата на устата му увиснаха.

— Тази работа никак не ми харесва, Ринк.

Бях напълно съгласен с него.

— В писмото си до Дженифър Телфър вие пишете, че Джон е в беда — обърнах се отново към Луиз. — Казвал ли ви е нещо по-точно?

Тя поклати глава.

— Не ми казваше нищо. Това е проблемът. Повече ме безпокои начинът, по който се държеше.

— Какво имате предвид? Пишете, че се е страхувал.

— Да, беше нервен. Спреше ли някоя кола навън, той поглеждаше крадешком през щорите и други такива неща. Не можеше и да спи добре. Непрекъснато се мяташе и се въртеше, и подскачаше от всеки шум навън.

— Попитахте ли го какво не е наред?

— Разбира се, но той не ми каза. Само отвърна, че мисли за нещо.

— Не го ли притиснахте да разберете какво е?

— Не. Помислих, че е свързано със започването на новата работа. Може би му беше трудно да се справи, сякаш напрежението му се отразяваше.

— Джон е започнал нова работа?

— Така каза. Станал шофьор за местна фирма и извършвал доставки за клиенти. Отначало ми се стори малко притеснен.

— Защо ще се притеснява, че е шофьор?

— А вие не бихте ли се притеснявали? Да свършите като момче за доставки е падение, не мислите ли?

— А вие така ли го приехте, Луиз?

Погледът й ме прониза със силата на бормашина.

— Съвсем не! За каква ме мислите?

— Съжалявам, не исках да кажа това. Само се питах дали Джон е мислел, че ви е разочаровал, и затова е бил нервен във ваше присъствие.

Тя въздъхна шумно.

— Може и да си го е мислел, но не го е споменавал пред мен. Освен това беше нервен за всичко освен в мое присъствие.

— Казахте, че се държал така, сякаш е очаквал някого — напомних й.

Луиз отново поклати глава.

— Не само очакваше някого — отвърна, размахвайки пръст, — а по-скоро чакаше нещо да се случи.

— Или нещо да пристигне? — предположи Ринк.

— Да. — Краткотрайният гняв изчезна от очите й. — Джон каза, че ако нещо се случи с него, вие ще знаете какво да направите, господин Хънтър. Искам да знам така ли е?

Разклатих чашата си и се взрях във фигурите на пяната, сякаш беше вълшебен инструмент на ясновидец, но там видях по-малко, отколкото вече знаех. Не беше много. Накрая отместих поглед към лицето на Луиз. Оживлението ми й каза всичко.

— Не съм го виждал, нито чувал, откакто Джон напусна Англия. Надявах се, че вие ще ми кажете какво е правил, откакто е дошъл тук.

Тя повдигна рамене.

— Карахме я някак. Намерих си работа в козметичен салон. Джон сменяше работата си. Нищо интересно. Паркираше коли, подреждаше бои в склад, готвеше в заведение за бързо хранене. — Тя отброяваше на пръстите на ръката си. — И после, наскоро, стана шофьор.

— Но не знаете за кого?

— Не.

— В града ли разнасяше пратки?

Луиз пак сви рамене.

— Понякога отсъстваше по няколко дни, затова предположих, че изпълнява поръчки на по-дълги разстояния. Не знам къде е ходил. Обаждаше се от някой мотел, но не казваше къде е. Не питах, защото това не ме безпокоеше много.

— Не сте се притеснявали? Имахте ли проблеми с връзката си?

Тя ме прониза с поглед.

— Питате дали той се е срещал с друга?

— Срещаше ли се?

— Не.

— Откъде знаете?

— Повярвайте ми, жената усеща тези неща.

Замислих се за Джени. Тя нямаше представа, че съпругът й изневерява. От друга страна обаче, с постоянните тревоги за пари вероятно не е могла да забележи едва доловимите знаци, за които Луиз намекваше.

— Щом не е имало жена, тогава имаше ли нещо друго между вас?

Устните й потрепериха. Не знам дали беше от вълнение или от презрение. И после, за да смени темата, вдигна ръка и повика сервитьорката.

— Може ли още едно кафе?

Сервитьорката напълни чашата й и предложи и на нас, но всички отказахме. Луиз изчака, като потракваше с маникюра си по чашата, докато сервитьорката се върна зад тезгяха.

— Както ви е известно, Джон остави съпругата си заради мен. Не може да се каже, че това е идеалната ситуация. — Тя погледна подред трима ни, проверявайки дали някой ще покаже неодобрение. Приличахме на трите мъдри маймуни. Виждат, чуват и определено не мислят зло. — Ето защо не беше особено добра идея да поддържаме връзка с някого в Англия. Прекъснахме всички контакти. Семейството ми не знае къде съм. И Джон не каза на жена си. Много пъти съм изпитвала желание да вдигна телефона и да говоря с мама, но не го направих.

— Вие ли решихте така?

— Не. Джон винаги настояваше. Повтаряше, че е най-добре да останем анонимни още известно време. Само още шест месеца и нещо. Това щяло да даде на всички време да се примирят с онова, което сме направили, и да ни простят. — Луиз се засмя тъжно.

— Вярвате ли, че Джон се е безпокоял какво мислят близките ви в Англия за вас? — тихо попитах аз.

— Не съм пълна идиотка. — В очите й отново блесна гняв. — Често спорехме по този въпрос. Ако искате, вярвайте, но ние се обичаме. За нас не е важно какво мислят другите.

Предизвикателството й беше директно, като насочвана с лазер бойна глава. Прицелено право в мен. В края на краищата, аз бях единственият друг близък на семейството тук. Бях дошъл в Америка по молба на Дженифър заради писмото на Луиз. Тя искаше да знае на чия страна съм.

— Имате право. Няма значение — отвърнах.

Тя кимна и поне засега се успокои.

— Когато напуснахме Англия, знаех, че Джон крие нещо и бяга не само от съпругата и децата си. Той имаше някакви неприятности и трябваше да бяга. Това е в общи линии.

Свих рамене, за да се облегна на стената на сепарето, без да изблъскам Ринк на пътеката между масите.

— Хората, които са го преследвали, едва ли са дошли тук. Цената би превишила дълговете му — заявих аз.

Луиз ме изгледа стъписана от думите ми.

— Не знаех… — Очите й се изцъклиха. — Те… лоши ли са?

— Да. Лихвари. Прибират дълговете с части от тялото ти.

Тя се изненада толкова много, че сякаш я зашлевиха по лицето.

— Нямах представа. Мислех, че е натрупал обикновени дългове, каквито всеки има. — Поклати глава, после бавно излезе от стъписването и ме погледна в очите. — Дженифър ли имаше дългове? Джон каза, че не можел да контролира харченето й. Дори закрил кредитните й карти, но това не променило нещата. Накрая загубили всичко… и затова я оставил.

Предпочетох да замълча, но Ринк, който единствен знаеше истината от мен, изсумтя презрително. Луиз погледна него и после мен. Предизвикваше ни да изразим несъгласие с версията на Джон за събитията.

— Мъжете, които го преследваха — обадих се аз, за да отклоня разговора от лъжите на Джон, — са опасни, но не се тревожете. Те не са международна организация. Не действат извън Великобритания.

— Сигурен ли сте? — попита тя.

— Да. — За да успокоя страховете й от малко вероятни възможности, реших да разкрася истината. — Аз вече… „поговорих“ с тях, така да се каже. Те се отказаха от него. Знаят какви ще бъдат последиците, ако сторят нещо на Джон или на някого от семейството му.

— Семейството му — измърмори Луиз.

— Включително присъстващите — уверих я.

Тя ме погледна отново и аз отвърнах с изпълнено с обещание, открито лице. Носът й се сбърчи над изкривените устни. Вече не изглеждаше толкова хубава.

— Дори не знаехте коя съм. Как сте могли да сключите същото споразумение и за мен?

— Исканията ми не включваха преговори. Наранят ли Джон или някой негов близък, ще си платят.

На лицето й се изписа страх. Безпокойството й беше очевидно и преди, но сега се появи нещо ново — страх от човека, който бе прекосил океана, за да й помогне.

— Кой по-точно сте вие, господин Хънтър? — попита тя.

— Братът на Джон.

— Но кой… или какъв сте…

Вдигнах ръка да й направя знак да млъкне.

— Оставете нещата дотук. Най-добре е да не знаете. Трябва само да разберете, че съм братът на Джон. И тъй като имате връзка с него, и вие сте част от семейството. Дошъл съм да ви помогна.

Луиз вдигна чашата си и изпи кафето на един дъх.

— След като си тръгнете, за мен ще бъде ли безопасно да остана тук? — попита и остави празната чаша.

Хвърлих бърз поглед на Ринк, който сви рамене. Харви изви дебелия си врат и се втренчи в масата. Бавно поклатих глава.

— Може би е време да се обадите на майка си — посъветвах я. — Попитайте я дали може да се върнете у дома.

Очите й се напълниха със сълзи. Страхът, изглежда, има много изражения.

— Мислите, че Джон е мъртъв.

Не отговорих. И без това изречението не беше въпрос.

— Нали? — настоя Луиз.

Всмуканият през зъбите ми въздух не беше идеалният отговор. Като си го припомня, не биваше да го правя. Трябваше да обмисля действията си и да й спестя загрижеността си. Бедата беше там, че наистина се опасявах от най-лошото и Луиз го разбра интуитивно. Тя наведе глава и се разрида. Тримата едри мъже около нея се размърдаха неспокойно. Пресегнах се и махнах ръцете й от лицето.

— Съжалявам, Луиз. Знам, че не искаше да го чуеш.

Тя подсмръкна и поклати глава. Изправи рамене и оправи косите си. Явно това беше начинът й да възвърне спокойствие. Принудителната усмивка не свърши работа. Беше твърде нещастна.

— Не знам защо плача. И аз съм си го мислила. Джон изчезна отдавна. Щеше да ми се обади, ако е жив, нали?

В действителност тя питаше защо Джон би си направил труда да вдигне телефона, когато не се обаждаше дори на съпругата си. Беше я предупредил да не говори с родната си майка, за Бога! Ето защо фактът, че Джон не поддържаше връзка с нея, не означаваше, че е мъртъв.

— Надяваме се, че се крие някъде. Може наистина да е така. Вероятно не се обажда от страх да не ви изложи на риск. — Стиснах ръцете й. — Но трябва да бъдете готова да приемете най-лошото, Луиз.

— Знам — тихо отвърна тя и пак стиснах ръцете й.

— Ако е възможно, ще го намеря — добавих, очаквайки поглед от Ринк. — Ще го доведа по един или друг начин.

Нямаше какво повече да си кажем и Луиз се приготви да си тръгне. Тъй като беше джентълмен, Харви предложи да я закара до дома й, но тя отказа.

— Чувствам се адски скапано — съобщи той, след като Луиз излезе.

— Недей — утеши го Ринк.

— Струва ми се, че трябва да ви помогна повече, момчета.

— Не знаем с какво си имаме работа — обясних аз, — нито как ще се развият събитията. Затова може би е по-добре да оставиш нещата дотук.

Лукас поклати глава.

— Ти живееш тук, Харви — напомних му аз. — За мен и Ринк няма проблем. Можем да се отървем от местните типове, но не е нужно да оставаме след това. Не трябва да живеем с последиците, ако си създадем врагове. Но ти ще бъдеш тук.

— Оценявам думите ти, но пак се чувствам много неудобно, сякаш ви изоставям.

— Не очакваме да сложиш главата си на гилотината заради нас — отбеляза Ринк.

— Пък и вече направи много — подчертах аз. — Сега ни трябва само онова, за което помолихме.

— В колата е заедно със снимките, за които споменах — отвърна той.

„Онова“ беше ловната пушка дванайсети калибър за Ринк и полуавтоматичен зиг-зауер със стоманен корпус за мен. В добавка имаше два бойни ножа „Кабар“ и непроследим мобилен телефон. За да притиснем Зиги Петоски, трябваше да бъдем като нинджи, които нападат дворец на шогун. Самоиздигнал се или не, шогунът щеше да има лична армия от верни наемници. Както и да погледнехме на ситуацията, мисията щеше да бъде опасна.

След това отново се заловихме да обсъждаме Луиз Блейк. След срещата с нея нещо ме измъчваше и не ми даваше покой.

— Луиз не ни казва нещо — заявих аз.

— Да — съгласи се Ринк. — И аз долавях същите вибрации.

Харви само повдигна вежди в недоумение и сви широките си рамене.

— Не намеквам, че е замесена в изчезването на Джон, но има нещо, което не се връзва — добавих. — Твърди, че Джон бил нервен, но не настоявала да разбере какво го безпокои. Смятате ли, че това поведение е нормално?

— Не, но говорим за жена — пошегува се Ринк.

— Освен това заяви, че не знае за кого работи Джон. Малко ми е трудно да го повярвам. Дори ако работата ми е свръхсекретна, съпругата ми ще знае за кого работя, по дяволите.

— Предполагам, че не е вършел нещо странично — вметна Харви.

— Или е проявил лична инициатива — подхвърли Ринк.

— Лична престъпна инициатива — уточни Харви.

— Щом не е Петоски, тогава кой друг? — попитах аз.

— Избери си, когото искаш, Хънтър — възкликна Харви. — Може да е всеки.

— Така е — съгласих се аз. Ако беше замесен в престъпление, Джон можеше да работи за всеки от половин милион работодатели, разпръснати из целите Съединени щати. — Луиз не настояла да разбере каква е работата, но два пъти спомена, че Джон й казал да се свърже с мен, ако нещо му се случи. Хората не дават такива инструкции, освен ако не са сигурни, че наистина нещо ще им се случи.

— Освен това Джон очевидно е очаквал нещо лошо — наблегна Ринк, — като се има предвид бизнесът ти, Хънтър.

— Да, и това ме тревожи най-много.

Загрузка...