5

Върнах се у дома. Къщата беше тъмна. В това нямаше нищо ново. Беше така, откакто се разделихме, с Даян.

Воксхолът не беше регистриран на моето име и с удоволствие го оставих на мястото му. След като се уверих, че проблемът Шанк е решен завинаги, отидох с такси до гаража, където заключвах аудито си, и спрях на улица с дървета от двете страни. Кучетата ми Хектор и Парис бяха в къщата и видях силуетите им, докато притискаха муцуни до остъклените врати за вътрешния двор. Сигурно съм представлявал неясна сянка в още по-тъмната нощ, защото Хектор, по-голямото от двете ми германски овчарски кучета, излая веднъж, а сетне и двете се оживиха.

Съзнавах, че безпокоя съседите, но нямаше смисъл да се опитвам да пазя тишина. Хектор и Парис вдигаха достатъчно шум, за да събудят целия квартал. Отворих вратата към вътрешния двор и мигновено бях нападнат от тях. Поиграхме си малко и после кучетата се подчиниха на заповедта ми и седнаха.

Както винаги оставих ключовете на колата и портфейла си в шкафа с телевизора — навик, на който бившата ми съпруга се мръщеше. Това беше само едно от нещата, които я дразнеха, преди да се разделим. Вероятно най-малкото.

Понякога ми се иска Даян да е тук, за да ме поправя. Веднага щом се уволних от армията, прозвуча камбанният звън за края на нашия брак. Може би тя ме разбираше така, както аз не можех, физически се примирих, но психически?

— Женените мъже не може непрекъснато да се поставят в застрашаващи живота ситуации — заяви Даян в нощта, когато ме напусна.

— Искаш да стоя у дома и да умра от скука? — попитах аз.

— Не, Джо. — Тя тъжно поклати глава. — Не искам да те погреба.

Даян искаше човек, с когото да остарее. Разбирах я, но не можех да й го обещая. Прекалено импулсивен съм. Обещанието ми към Джени не ми даваше покой и исках да започна с няколко телефонни обаждания.

Часовникът на стената сигурно не беше верен, но реших, че не е толкова късно. Хектор и Парис изприпкаха в задния двор. Последвах ги и извадих мобилния си телефон. Бяха изминали вече четири години, но номерът на Даян все още беше на режим бързо избиране.

— Ало?

— Здравей, Саймън — отвърнах аз, прикривайки ревността си. — Може ли да говоря с Даян?

Надеждният, работещ на безопасно място съпруг на Даян изсумтя и измърмори нещо неразбираемо, но й даде телефона.

— Какво искаш, Джо?

— Заминавам.

Гласът й мигновено потрепери:

— Защо ми го казваш?

— Мислех, че може да искаш да ме изпратиш на летището.

Тя въздъхна.

— Правила съм го твърде много пъти.

Сега беше мой ред да въздъхна:

— Ще вземеш ли кучетата за няколко дни?

— Саймън има алергия.

— По дяволите! Не е ли хубаво, че нямаме деца?

Мълчанието й беше красноречиво.

— Съжалявам, Даян. Не трябваше да го казвам.

— Не трябваше, Джо.

Чух, че Саймън прошепна нещо.

— Саймън каза, че ще ги вземем, но ще стоят в бараката.

Кучетата ми весело подскачаха из градината, играеха и се боричкаха в рододендроните.

— Стига да се разхождат, всичко ще бъде наред — отвърнах аз.

— Добре.

— Ще ги докарам сутринта.

— Не — побърза да възрази Даян. — Аз ще дойда със Саймън — заяви тя и затвори.

Прибрах кучетата, върнах се вътре, седнах на креслото и набрах номер в Тампа, Флорида.

— Хей, Хънтър, какво става?

Джаред Рингтън — Ринк говореше провлечено със силен южняшки акцент и винаги ми напомняше за китариста, кандидат за женитба във филма „Следотърсачите“ с Джон Уейн. Той говореше носово и напевно като кънтри певец от Запада, странна аномалия, дължаща се на факта, че майка му беше японка, а баща му — шотландец.

— Зает ли си с нещо?

— Затънал съм до ушите в смрад — отвърна той.

— Ще приема, че го казваш метафорично.

— Аха. Трябва да довърша една малка работа насаме с моя клиент и после съм на твое разположение.

— Каква е сделката? Нещо вълнуващо?

— Нищо изумително. Един човек ми плати да следя съпругата му. Заподозрял нещо, когато тя започнала да работи до късно. Решил, че кръшка.

— Може би иска да печели повече пари — предположих.

— Да, може да се каже, че се стреми към повишение — засмя се той. — Снощи я заснех да прави свирка на шефа си на задната седалка на лимузината му.

— Трябва да предадеш доказателството и сетне приключваш, така ли?

— Горе-долу. Все едно. Какво става? Не ми звъниш само да побъбрим. Това не е Джо Хънтър, когото познавам и обичам.

— Имам работа за теб… ако се интересуваш.

— Аха. — Може би се съгласи, но по-скоро чакаше още информация.

— Дълга история.

— Казвай.

Настъпи такава тишина, сякаш се намирах в мавзолей. Навикът ме накара да хвърля поглед през рамо, за да се уверя, че съм сам.

— Ще дойда там — рекох аз.

— Къде? Във Флорида?

— Да. Мисля да се отбия при теб за ден-два, но трябва да отида в Литъл Рок, Арканзас.

По линията се разнесе шум, а после се чу тих смях, примесен с оживление.

— Старата ми ловна територия.

— Именно затова ми трябваш.

— Мислиш, че съм екскурзовод? Купи си карта. — Провлеченият му говор преливаше от добродушна ирония. За мен беше пълна загадка защо някой не би харесвал Ринк. Какво в един саркастичен темерут не би му се понравило?

— Познанията за мястото ще ми спечелят битката наполовина.

— От осем години не съм се връщал у дома, Хънтър. Не знам колко актуални са познанията ми за мястото.

— Колко може да се е променил Арканзас за осем години? Там не е центърът на американската култура.

— Да, но хората там не са прости селяндури с пикапи. — Ринк прозвуча точно като прост селяндур с пикап. — Културни са, колкото навсякъде другаде. Знаят коя е Парис Хилтън и че Париж е столицата на Франция.

— Ще ти се отрази добре, ако се върнеш там.

Ринк се засмя.

— Е, за какво става дума?

— Изчезнал човек — отвърнах аз.

— И това е всичко? Мислех, че ще бъде нещо вълнуващо.

— Има и още. Изчезналият е брат ми.

— Джон?

— Да. Най-после се появи, но отново изчезна. — Стиснах по-здраво телефонната слушалка. — Разтревожен съм, Ринк.

— Знаеш какви са мъжете. Вероятно се е напил, подбрал е две проститутки и се е скрил в някой мотел. Дай му един-два дни и ще се прибере у дома с подвита между краката опашка.

— Може би — съгласих се аз. — Пък и няма да му е за пръв път.

— Нали се скарахте? Защо го търсиш сега?

— В беда е.

— Винаги е бил.

— И не го правя за себе си — излъгах аз. — Снаха ми ме помоли да го намеря и обещах, че ще го сторя.

— И аз така си помислих.

Даян, изглежда, не беше единствената, която можеше да чете мислите ми от разстояние.

— Не издържа ли децата си? — попита Ринк.

— Прави го от години, но не става дума за това. Да, и децата са замесени, но нещата са по-сериозни.

— Разкажи ми.

Стори ми се, че заработи двигател на кола, но звукът беше леко заглушен от хилядите километри между нас.

— Шофираш ли, Ринк?

— Тъкмо потеглям. Но ти продължавай да говориш. Предстои ми двайсет минути каране. Не обръщай внимание, ако започна да ругая, но магистралата е оживена дори в този час.

Ринк маневрираше с поршето си в трафика на Флорида. Срещата ми с Шанк и главорезите му беше поредната бойна история за нас. Творческата употреба на предпазния колан като примка ми спечели похвала, както и фактът, че двама грамадни тъпака щяха да ходят с патерици известно време.

Стигнах до писмото от приятелката на Джон, молбата на Дженифър и обещанието ми да помогна.

— Винаги си бил мекушав, Хънтър. Не можеш да отказваш на дама в беда.

— Тя ми е и снаха — напомних му аз.

— Никаква не ти е. Дори да я виждаше за пръв път, пак щеше да дойдеш тук.

— Говориш като Даян.

— Госпожата ти беше права за много неща.

— Този път дори Даян би ме разбрала. Става дума за брат ми.

— Няма да споря, Хънтър.

Макар че не копнеех за конфликти и сблъсъци, за да живея, не можех да обърна гръб на брат си. Освен това последния път, когато разговаряхме, заплаших, че ще го фрасна в лицето.

— Липсва ти, а?

— Като дупка в главата.

Моментът беше подходящ да разведря разговора.

— Е, как е в слънчевия щат?

— Това твърдение е противоречиво. В момента вали проливен дъжд. Трети пореден ден. Не го показват в телевизионните реклами „Елате в слънчева Флорида“, нали?

— Времето не ми пречи, Ринк. Но ще ми уредиш ли необходимите неща?

Споменаването на ключова дума, като например пистолет, по телефона не е добра идея, особено след единайсети септември 2001 година. Ако сложим настрана теориите на конспирациите, всевъзможни загадъчни правителствени агенции, известни само с инициалите си, подслушват телефоните точно за такива думи. Знам го, защото и аз съм го правил. Нямах желание да кацна във Флорида и да ми връчат еднопосочен билет за Гуантанамо Бей.

— Остави това на мен — каза Ринк. — Искаш ли да ти взема двудневен пропуск за „Юнивърсъл Студиос“?

— Да. За съжаление няма да имам много време за разглеждане на забележителности и не ми се реди на опашки. — „Юнивърсъл“ също беше кодова дума и означаваше целия пакет — паспорт, номер на социална осигуровка, шофьорска книжка, кредитни карти и служебни документи.

— Може и да се позабавляваме, Хънтър.

— Бедна ти е фантазията.

Загрузка...