Харви Лукас беше свършил добра работа в следенето на действията на Зигмунд Петоски. Както бе казал, веднага щом приключи с дневната си работа, имигрантът трето поколение се отправи към порутената сграда, която Ринк му беше показал. Потегли, придружен от три коли, движещи се като змия от пищния делови център към занемарения имот, и караше така, сякаш не го беше грижа, че може да го спрат полицейски патрули. С Ринк го следвахме от дискретно разстояние с нашата кола под наем.
Петоски мина на червен светофар, но ние спряхме. Не беше необходимо да се приближаваме до него, защото знаехме къде отива.
Светлините се отразиха в очите на Ринк.
— Готов ли си, Ринк?
Той подсмръкна.
— Отдавна ли не си вършил мокри поръчки? — попитах.
— Да, отдавна, но не се забравя, Хънтър.
Той се обърна към мен и за миг погледите ни се срещнаха. Само онези, които са отнемали човешки живот, биха разпознали обсебващите образи, проблясващи в паметта ни. Ринк беше прав. Колкото и да се опитваш да забравиш, спомените не те оставят.
Зелената светлина ни спести по-нататъшна агония.
Когато пристигнахме при старата постройка от червени тухли, Петоски и хората му се бяха наредили на паркинга вдясно. Освен първите три бяха дошли още две коли и един микробус.
Телохранителите не ни тревожеха. Щяхме да минем по друг маршрут и те нямаше да ни видят. Повече се притеснявах от минувачите, които се разхождаха в района. Бяхме непознати и щяха да ни заподозрат. Никой от нас, включително Харви, не знаеше дали бездомниците са враждебно настроени към Петоски или не. Шансовете ни да оскубем брадата на цар Зиги в замъка му щяха да се провалят, ако някои от тях хукнеха към него. Съмнявах се дали някой ще изтича да предупреди Петоски от лоялност, но обещанието за награда би било твърде голямо изкушение.
Дискретността наистина е по-ценна от смелостта и не позволявайте на никого да ви убеди в противното. Вместо да рискуваме да ни открият рано, ние паркирахме колата на пет-шестстотин метра от сградата, навлякохме дрипави дрехи, които бяхме купили от магазин втора употреба, и тръгнахме пеша. Зиг-зауерът ми беше затъкнат в колана на панталоните, а бойният нож — в ботуша. Ринк трябваше да скрие ловна пушка. Нямаше калъф и я носеше в голяма пътническа чанта. За да замаскира още по-добре пушката, той прерови контейнер за отпадъци и напъха в чантата няколко стари тенекиени кутии и купчина вестници и списания. Чантата му приличаше на бохча с боклуците на бездомен.
Вървенето ни отне десетина минути, но се нуждаехме от движението, за да се отърсим от паяжината на бездействието. Чувствахме се заредени с енергия и заехме позиция срещу сградата на Петоски в малка постройка без покрив зад телена ограда. Не бяха останали много прозорци и вътрешността беше царство на плъхове и навети от вятъра боклуци. Дори графитите бяха избелели от времето. Никой разумен бездомник не би живял там, особено когато наблизо имаше по-хубави и леснодостъпни жилища.
Промъкнахме се през дупка в оградата, минахме през обрасъл с плевели вътрешен двор и влязохме в сградата през вход без врата. Трябваше да си проправим път през купчини боклуци и се добрахме до изоставен кабинет, откъдето да наблюдаваме и да чакаме. Залезът приличаше на прясна рана на хоризонта.
Без да нарушава обстановката, Ринк изхвърли боклука от чантата си. Провери пушката и, изглежда, остана доволен. Зареди я и надникна през прозореца. Проследих погледа му и видях, че зад полупрозрачните мушами на горния етаж светят лампи. Макар и неясни, върху найлоновите завеси змиевидно се извиваха сенки, докато из стаите се разхождаха хора.
— Бих искал да знам какво става там, по дяволите — казах през рамо.
— Не чувам нищо — отвърна Ринк. — Предполагам, че той забърква някакви смеси.
По всяка вероятност Петоски имаше лаборатория там горе и произвеждаше крек, кокаин или метамфетамин. Трябваше да бъдем предпазливи, докато влизаме там, по две причини. Ако наистина беше лаборатория за наркотици, вътре можеше да има невинни хора, принудени да се занимават с тази нездравословна работа. Освен това пазачите, охраняващи производствената линия, щяха да бъдат въоръжени, а отрепките с оръжия и невинните свидетели са опасна комбинация.
— Не знам, Ринк. Може да е нещо друго.
Местоположението не ми се струваше подходящо.
Вярно, намирахме се в западнала част на града, но лабораториите за дрога не бяха на публично място като това. Хората не идваха с лимузини да извършат проверка на качеството дори ако на неколцина местни ченгета беше платено тайно да си затварят очите.
Не се съмнявах обаче, че онова, което става там, е незаконно. Щяхме да навлезем в опасна територия.
— Струва ми се, че ще бъде стандартна атака едно-две — рекох аз.
Ринк бавно кимна.
Когато в проникването във вражеска крепост участват само двама, винаги използваме стратегия, която наричаме маневра едно-две. Също като името в нея няма нищо особено. Единият върви след другия. Първият отвлича вниманието на врага и го премахва, а вторият се придвижва към следващата позиция. После ролите се разменят и така нататък, докато територията е завладяна и няма врагове, които да създават неприятности.
Разбира се, при подобна тактика има непредвидени проблеми. Много неща зависят от късмета и уменията на войника да неутрализира противника. Ако нещата се объркаха, мисията трябваше да бъде преустановена незабавно. Имал съм по-неприятни преживявания, докато се оттеглям, отколкото когато атакувам, и затова предпочитам не толкова официалното название „нахлуване и разбиване“.
В случая избрахме този подход, защото бяхме малко. Може би трябваше да позволя на Харви Лукас да дойде с нас. Когато мъжете са трима, това намалява шанса на противника да те доближи по фланговете.
— Откъде предлагаш да започнем? — попита Ринк. Изражението му беше каменно, но това беше фасада. В очите му горяха призрачни светлини и знаех, че е неспокоен.
Посочих отсрещния край на сградата, където патрулираха пазачите.
— Виждаш ли аварийните стълби? Предполагам, че има врати на всеки етаж. Ще влезем през някоя.
Ринк наклони брадичка в знак на съгласие.
Вратите на най-долното ниво сигурно бяха затворени плътно като портфейл на скъперник, но счупените прозорци щяха да ни предоставят лесен достъп.
Името на играта беше чакане. Слънцето залезе и сенките се вмъкнаха като нощни крадци. Светлините зад найлоновите завеси сякаш станаха по-ярки. Същински зомбита от нискобюджетен филм, клошарите изпълзяха от дневните си скривалища и тръгнаха да търсят насъщни неща, за да задоволят пороците си. Нещо необичайно, пристигнаха още коли. Не видяхме колко души дойдоха, но съдейки по лаенето, някой бе довел кучета.
— И ти ли чуваш същото като мен? — попита Ринк.
— Да, но не очакваше, че ще бъде лесно, нали?
— „Лесно“ не е дума в нашия речник, Хънтър.
Може би кучетата бяха допълнителна предпазна мярка, която Зиги взимаше след смрачаване. Силно се съмнявах, че преподава уроци на кучета. С Ринк се спогледахме. Независимо дали бяха големи или малки, кучетата винаги превръщаха в проблем тайното промъкване.
Изчакахме още половин час и напуснахме безстопанствената сграда. Ринк тръгна пръв, тътрейки крака по пустеещата земя, и се промъкна през дупката в телената мрежа. Походката му беше на човек с размътено от алкохол съзнание, който върви без определена посока. Когато се скри от погледа ми отстрани на постройката от червени тухли, дойде моят ред да го последвам.
Поех по същия път тромаво като Ринк и се присъединих към него в дълбокия кладенец от мрак отстрани на сградата. Вонята на повръщано и урина беше отвратителна. Добре дошъл у дома, Хънтър! Където и да ме отведеше работата ми, винаги беше едно и също. Радвах се само, че не виждах в какво стоя.
— Готов ли си, Хънтър? — прошепна Ринк. Беше извадил пушката от чантата и бе готов за действие.
Измъкнах зиг-зауера и го доближих до тялото си. — Да.
Изкачването на първите стъпала на ръждясалите аварийни стълби най-сетне постави началото на мисията ми да открия брат си. Проблемът не беше дали Джон е в сградата или не. Петоски беше там и той знаеше нещо за изчезването на Джон. На всяка цена трябваше да го разпитаме.
Стигнах до първата площадка и сложих ръка на вратата. Също като по-голямата част от постройката резето отдавна бе изчезнало по време на вандалските действия в сградата. Вратата се отвори от най-лекото бутване. Ринк веднага мина покрай мен и кръстоса мрака с пушката си.
— Чисто е — прошепна той и аз влязох.
Застанахме неподвижно, за да свикнем с обкръжаващата ни среда, и се заслушахме в естествените звуци на сградата. Далеч горе гласове образуваха дисхармоничен хор. Някой се смееше. След това се чуха кучетата. Вече ръмжаха и лаеха като луди.
— Кучешки борби — промълвих аз.
— Негодник — изсъска Ринк. В сумрака видях, че чертите на лицето му станаха безмилостни. — Ще му натъпча топките в устата.
— Да — съгласих се аз. За миг мислите ми прелетяха половината свят и си представих моите кучета Хектор и Парис. Идеята някой да ги принуди да се бият до смърт заради извратеното удоволствие на хора като Петоски беше достатъчна, за да отврати дори хладнокръвен убиец като мен.
„Отърси се от гнева, Хънтър — предупредих се. — Те са повече от нас. Не е хубаво да влизаш с неправилна психическа нагласа. Нахлуй разярен и ще бъдем мъртви, преди да стигнем до следващия етаж.“ Протегнах ръка в тъмнината и хванах рамото на Ринк.
— Спокойно.
— Спокоен съм — отвърна той. Знаех, че наистина е така. — Нагоре ли да продължа или навътре?
— Навътре.
Преценявайки Петоски по гадната му душа, той щеше да бъде като у дома си сред купищата боклуци на стълбите, но като имах предвид вкуса му към хубавите костюми и луксозните автомобили, беше малко вероятно да бъде намерен там. Стълбището сигурно се използваше само от отрепки, които прекарваха деня там.
Откровено казано, ако искахме само лесен достъп до горния етаж, стълбите щяха да бъдат идеалният начин. Думата „лесно“ обаче не беше в нашия речник, както се изрази Ринк. За да се уверим, че ще премахнем всички евентуални подкрепления, трябваше да минем по маршрут, където има хора.
Коридорът приличаше на декор от филм на ужасите. Паяжини се закачаха по лицата ни. Отгоре се силеше прах и полепваше по устните ни. Духовете на сградата зад затворените врати се кикотеха на смелостта ни. „Елате при нас в ада. Има място за още двама.“
Не стигнах бързо до отсрещния край на коридора.
Ринк чакаше във вестибюла. На пътя ни се изпречи врата, на която някога е имало стъкло с вградена телена мрежа, но сега беше закрита с мушама, закачена на изкривени гвоздеи. Отвътре се разнасяше приглушен разговор.
— Какво ще кажеш? — попита Ринк.
Нали бях умник, бързо прецених как стоят нещата, и му показах три пръста. Той ми вярваше, но все пак надникна през завесата, за да провери дали съм прав, а след това се отдалечихме на безопасно разстояние.
— Двама души на стълбището. Изглежда, трети седи на стол вляво от вратата, но видях само краката му.
— Въоръжен ли е?
— Не видях. — Ринк сви рамене. — Това не означава нищо. Пак можем да ги неутрализираме.
Да, нямаше значение дали са въоръжени или не. Можех цяла вечер да хапя устни, но това нямаше да промени възможностите ни за избор.
— Ще действаме така, сякаш са въоръжени.
— Добре. — Той вдигна пушката.
Въпреки че не го искахме и никой от нас не го смяташе за редно, трябваше да влезем с изключителна предубеденост, както е известно в терминологията на нашия занаят, или с прости думи — да стреляме, за да убиваме. Тези хора не бяха международни терористи, нито дори вражески войници, а само шайка бандити. Убиването им беше крайност при дадените обстоятелства. Както Ринк ми напомни снощи, вече нямахме разрешение да убиваме никого. Действията ни нямаше да бъдат оправдани, а щяха да бъдат предумишлено убийство.
— Не, Ринк, не можем да го направим. Ще бъдеш ли доволен, ако само се отбраняваме? — предложих.
Бремето се смъкна от плещите ни и бих се заклел, че станахме една глава по-високи.
— Добре. Ще стреляме само когато се налага. В останалите случаи ще бъде ръкопашен бой.
— Хубаво — отвърна той и отново долепи ухо в края на найлоновата завеса. Вдигнатият му палец показа, че няма промяна в обстановката.
— Влизаме!
Ринк дръпна настрана завесата и пристъпи в коридора. Следвах го отблизо.
Объркването е резултат от продължително бездействие, което неочаквано се оживява. Тримата мъже на стълбището бяха хванати да ловят мухи, бръкнали в кутия с бисквити и със смъкнати панталони, каквито и асоциации да предизвиква сцената във вас. Внезапната поява на двама въоръжени мъже беше посрещната със стъписване и мълчание. След това обаче те бързо преминаха към действие.
От плетения стол вляво скочи мъж. На коленете му имаше пушка с къса цев и той посегна към нея. Ринк насочи двуцевката си към другите двама. Решението за мен беше лесно. Замахнах встрани с лявата си ръка и го ударих по носа. Човекът се върна на мястото си и столът изскърца пронизително. Фактът, че не вдигна инстинктивно ръце към счупения си нос, означаваше, че е изгубил съзнание. Пушката му падна на пода и аз я ритнах надалеч.
След като им показахме какво можем, другите двама се вразумиха и не предизвикаха ловната пушка на Ринк. Застанаха като безмълвни статуи, докато им заповядахме да се приближат. Хукнах по стълбите и се отправих нагоре. Ринк каза нещо. Познавах го добре и сигурно беше смешно, но никой не се засмя. Тишината бе последвана от тупване и тътрене на крака и предположих, че е приложил в действие съвета ми за ръкопашен бой.
На втората площадка нямаше движение. Пристъпих на слабата светлина, проникваща от горния етаж, насочих зиг-зауера напред и се запромъквах. Привикналите ми със сумрака очи потърсиха следващия ред стъпала. Ринк се качваше след мен и реших, че е безопасно да продължа. Лоша преценка. Човек трябва да допуска всичко. Постъпих глупаво.
Може би бях позабравил някои неща. Трябваше да проверя коридора вляво. Докато вървях по стълбите, зад мен се отвори врата и се чу глас:
— Кой си ти, по дяволите?
— Ченгета в къщата — извика друг.
Имах отлична подготовка в ръкопашен бой по метода на капитан Феърбейрн. Пропуснах да спомена обаче, че бях обучен и във въоръжения му метод, известен като стрелба в цел. Също като ръкопашния бой този метод се основава на принципа на незабавно и инстинктивно действие. Прицелваш се и стреляш. Лесно.
Докато двамата мъже бяха стъписани от появата ми, можех да се завъртя и да ги застрелям с два куршума. Те щяха да лежат по гръб, а аз щях да бъда на следващата площадка.
Както наскоро се бях съгласил с Ринк, освен ако не се наложеше, мисията трябваше да бъде изпълнена без смъртоносна сила. Стрелбата беше изключена. Имайки предвид това, нямах друг избор, освен бавно да се обърна и да им дам възможност да ме видят. Естествено, нямах намерение да им давам предимство. Държах пистолета си скрит до тялото. Ако се стигнеше дотам, можех да стрелям от хълбок и да очистя и двамата за част от секундата.
Какво им остава на престъпниците? Мъжете бяха облечени в дълги якета и джинси и главите им бяха обръснати, каквато беше модата сред наемните биячи. Приличаха на американски братовчеди на дясната ръка на Шанк. Озадачени от появата ми, те бяха заварени неподготвени, което завързваше ръцете им също толкова ефективно, колкото умовете. Единият бе изкрещял „Ченгета“. Това ми даде още едно предимство. Вероятно не биха се поколебали да очистят конкурент, но очевидно не бяха готови да убият полицай. Направеха ли го, уговорките на Петоски с местната полиция отиваха на кино. Когато отмъщаваха за някого от своите, ченгетата щяха да ги пометат като синя лавина.
Маскировката ни не ги заблуди, но нямаше проблем. Те прозряха под дрипавите дрехи, но видяха нещо, което не беше вярно. Ето защо ги оставих да си мислят, че съм ченге. Това щеше да спаси живота им.
— Полиция — заявих. — Арестувани сте.
Знам, че твърдението ми беше неубедително, но те го очакваха. Втренчиха се в мен, а после се спогледаха и се ухилиха глуповато.
— Сигурно се шегуваш, по дяволите — рече единият.
— Не — отвърнах аз. — Говоря напълно сериозно.
Туидълди и Туидълдъм отново си размениха усмивки.
— Какво те прихваща, човече? — попита Туидълдъм. — Знаете, че не идвате тук.
— Искаш да кажеш, че представителят на закона не е добре дошъл във вашето прекрасно убежище? — Всякакви стари, изтъркани тъпотии бяха достатъчно добри да задържат вниманието им върху мен още секунда и нещо.
— Не, не си добре дошъл — рече Туидълди.
— Колко жалко — отговорих аз.
— Да, много жалко — повтори Ринк и халоса с приклада на пушката си мъжа най-близо до него. Човекът падна на колене и извика, а ръцете му инстинктивно се стрелнаха към източника на болката.
Другият двойник на Туидълди се завъртя към Ринк, отстъпи назад към отсрещната стена и бръкна в джоба си да извади скрито оръжие. Приятелят ми обаче ненапразно имаше черен пояс. Вдигна крак, ритна мъжа в корема, задържа го и после го притисна към ронещата се мазилка на стената.
— Качи се горе — каза ми. — Остави тези кретени на мен.
— Твои са — отговорих.
Бях на половината път към следващата площадка, когато започна престрелка. Не долу, както можеше да се очаква, а горе. Естествено е да се хвърлиш на земята, когато стрелят по теб. За мен е също така естествено да вдигна ръка и да отвърна на огъня.
Всяка надежда да спипам противника без стрелба се изпари. Трябваше да загърбя и всякакви угризения, че може да убия някого. Когато стрелят по теб, има само едно решение.
По стълбите отекнаха стъпки. Можеше да са само хората на Петоски, които търсеха укритие. Чуха се гласове. Настана суматоха. Някой изкрещя, че полицията е там, а друг изрева, че хората на Хендриксън са нахлули в сградата. Всъщност нямаше значение с кого мислеха, че си имат работа. Паниката превърна реакцията им в смъртоносна.
За да спечеля малко време, аз изпразних един пълнител към стълбището, последвах куршумите си със стремителна атака и заредих нов пълнител.
Ринк все още беше долу и пръхтеше като бик, докато довършваше двамата, които се бяха опитали да ме застрелят в гръб. Несъмнено изгаряше от нетърпение да приключи схватката и да ми се притече на помощ. Времето да го чакам не беше лукс, с който разполагах. Хукнах нагоре и стигнах до място, където имаше извивка в стъпалата. Нямам склонност към самоубийство, но това щях да извърша, ако бях подал глава зад ъгъла да погледна. За жалост трябваше да взема на прицел хората, които ме дебнеха в засада. Направих своя избор, подадох пистолета си зад ъгъла и бързо натиснах спусъка три пъти, достатъчно, за да принудя противниците да залегнат. Завъртях се в облака от кордит, търсейки движение.
Не видях никого. Изкачих на бегом останалите стъпала и побягнах в коридора вляво. Тичам редовно и от време на време ходя на фитнес, но въпреки това се задъхах. Обвинявам по-скоро прилива на адреналин, отколкото липсата на добра форма.
На стената до рамото ми имаше дупка от мой куршум. Влязох навътре в коридора и изстрелях още два куршума, но нищо не помръдна. От двете страни имаше врати и зад всяка можеше да се крие вражески стрелец.
— Ринк! Свърши ли там долу? Трябва ми пушката ти.
Той се появи на стълбите под мен. От лека драскотина под лявото му око се процеждаше кръв. С изключение на това изглеждаше невредим.
— Едното копеле реши, че ще ми свети маслото с месингов бокс. — Ринк избърса кръвта с опакото на дланта си. — Скоро избих тъпата идея от главата му.
— Ела тук и ми осигури прикритие — прошепнах аз. — Изглежда са се свили в стаята отдясно.
Той се качи по стъпалата, зареждайки пушката си. На приклада имаше кръв. Главорез с месингов бокс срещу Ринк, който размахва ловна пушка като бухалка. Никакъв шанс.
— Ще се опитам да мина покрай онази врата там. Ако ти се стори, че се отваря, покажи им ада.
— Остави на мен. — Той се приближи до стълбите, за да се прицели във вратата, която му показах.
Насочих пистолета напред и тръгнах на пръсти. Хората зад вратата сигурно разбраха, че се движа в коридора, но отвътре не се чуваше нищо. Трябваше да ги спрем, при това бързо. Опасявах се, че ще пристигнат подкрепления и ще ни преградят пътя отдолу. А можеше и Петоски да избяга по друг маршрут. Ако ни се изплъзнеше сега, вероятно щеше да бъде невъзможно да ни се предостави втори шанс да го спипаме.
Приближих се до вратата вдясно и кимнах на Ринк да ме последва. Той изтрополя по коридора като чудовището Франкенщайн. Вратата се взриви на трески. Беше надупчена дори отсрещната стена и куршумите проникнаха в стаята отзад.
Първата канонада утихна. Изправих се пред разбитата врата и изпразних пълнителя през дървото. Вътре се разкрещяха мъже и единият издаде поредица гърлени стенания. Бях улучил поне един. Оставаха трима. Може би.
Ринк вдигна крак, ритна вратата, отвори я, мигновено обсипа стаята с куршуми и се дръпна встрани. Нужни ми бяха две секунди, за да сложа нов пълнител. Сменихме позиции с хореографска прецизност и аз открих огън. Стрелях толкова бързо, колкото можех да натискам спусъка. След това влязох в стаята и се придвижих наляво, а пушката на Ринк избълва още един пълнител.
Въоръжените сблъсъци не приличат на балетните сражения във филмите на Джон Ву. Премятанията и скоковете, докато стреляш, са запазени за киното. Реалността не е толкова приятна… Допрях гръб до стената, вдигнах пистолета и го изпразних по всяка движеща се мишена. Крещях нещо, което беше неразбираемо дори за мен, животински рев на презрение, страх и невъздържана ярост.
Свърших патроните само за няколко секунди, но въпреки това се почувствах изразходван като гилзите, търкалящи се на пода в краката ми.
Ринк нахлу в стаята. Беше допрял приклада до рамото си и търсеше мишени. Въздухът се изпълни с пушек и непогрешимия парлив мирис на кръв. Мъж се бе свлякъл в ъгъла на помещението. Беше се хванал за главата и ридаеше от ужас. Друг се бе прострял върху масичка за кафе. В рамото му зееше дупка, голяма колкото юмрук. Мънкаше нещо, изпаднал в делириум от агония.
Бяхме се погрижили за двама от тях, но не видях къде са другите двама. Докато Ринк държеше на прицел треперещия от страх мъж, аз отново смених пълнителя на пистолета си. Ринк се приближи до отворения прозорец. От аварийната стълба отекваха звуци на бягство.
— Внимавай — предупредих аз Ринк и мъжа, който се дръпна назад от дулото на зиг-зауера ми.
Приятелят ми се усмихна накриво.
— Като плъхове в канал — отбеляза той. — Двама бягат, Хънтър.
— Остави ги.
Уплашеният мъж ме погледна през сълзи и размазани сополи. Подритнах го с ботуша си.
— Къде е Джон Телфър?
В старите романи на Едгар Алън По жертвите на терор често вият, сякаш оплакват мъртъвци. Не бях чувал такова нещо и нямах представа как звучи. Досега.
Ритнах го по-силно.
— Къде е Телфър? Няма да питам още веднъж.
Той сигурно прочете нещо в изражението ми. Може би колебанието ми да убивам хладнокръвно. Каквото и да беше, поведението му рязко се промени:
— Начукай си го, задник.
— Сега си смел, а? — Допрях дулото на пистолета в средата на челото му. — Мислиш, че няма да го направя ли? Пробвай.
Човекът отново започна да вие жаловито.
— Къде е Телфър?
— Не знам за кого говориш. Питай Петоски, не нас. За Бога… не ме убивай.
Махнах оръжието от главата му. Имаше ален кръг там, където горещият метал се беше впил в плътта му.
— Втори въпрос и правилата не са се променили. Къде Петоски?
Мъжът искаше да се съпротивлява. Вероятно беше остатък от смелост, но по-скоро страхът от шефа му връзваше езика. Пак допрях пистолета до челото му.
— Къде е Петоски?
Страх от куршум в черепа сега или може би по-късно от Петоски. Виждах го как преценява шансовете си. Уравнението беше лесно.
Той кимна нагоре и погледна към тавана.
— На горния етаж ли е? — попитах.
Човекът пак кимна.
— Колко души има с него?
— Откъде да знам, по дяволите?
— Изкажи предположение.
— Трима-четирима… Може и да са дузина!
— Въоръжени ли са?
— А ти как мислиш?
Въпросът ми наистина беше глупав.
— Да. Играта свърши — рекох аз и го ударих с ръкохватката на пистолета в слепоочието. Той се простря на осеяния с отломки под.
— Може би трябваше да го пречукаш — обади се Ринк.
Моят приятел ли каза това?
— Не мога да го направя, Ринк.
— Знам, че не е правилно, но би било по-логично. Не искаме да се качваме горе и да оставим един зад нас. Той е въоръжен.
— Имаш право, но аз не съм убиец, Ринк.
Погледът ми потърси мъжа с простреляното рамо.
— Ще оцелее. Неговият случай е друг. Опита се да ме убие, но няма да застрелям човек хладнокръвно — добавих.
Ринк ми намигна и суровото му лице омекна.
— Само проверявах, стари приятелю. Както казах снощи, вече нямаме разрешително да убиваме.
— Чух те.
Имахме още работа и твърдо вярвах, че тази нощ ще загинат още хора. Единствената ми надежда беше, че няма да бъде някой от нас.