Беше странно, че Тувал-Каин продължава да обсебва мислите ми. Как психопат като Мартин Максуел бе успял да заблуди строгата процедура на подбор в Тайните служби? Как бе съумял да скрие истинската си същност на извратен убиец и да се представи за нормален?
И не само това, но и за съпругата и децата си той е бил олицетворение на семеен баща. Какво ли е минало през ума им, когато най-после бяха видели истинския му облик?
Какво си е представял отдавна изчезналият му брат, когато са се срещнали? Че ще наваксат за миналото, ще играят билярд заедно, ще изпият по няколко бири и ще станат близки приятели? Сигурно изобщо не е подозирал, че ще свърши като овъглен труп в непозната къща и духовете на съпругата и децата на Каин ще му правят компания.
— Пак го правиш — подхвърли Ринк.
Погледнах го. Той ме стрелкаше с очи, без да отклонява вниманието си от черния път.
— Какво?
— Онова изражение.
— Какво изражение?
— Изражението, което показва, че не се тревожиш какво ще стане. Придобиваш го на всяка мисия.
— Тревожа се, Ринк.
— Не ти личи — отвърна той и после смени темата: — Внимавай, Хънтър. Фаровете току-що угаснаха.
Взрях се в мрака отпред. Не видях фаровете на доджа. Отдавна ни се присмиваха и внезапното им изчезване донесе лоши предчувствия, все едно се отвори пропаст и дяволът се върна в ада и ни се изплъзна.
— Мислиш ли, че е спрял? Може би се готви да избяга. — Ринк отново ме погледна, а после се втренчи в пътя.
— Не. Кара без фарове. Иска да вземе преднина и да ни устрои засада.
— Тогава е време да поиграем на „Хвани ме“.
Джипът се стрелна напред, като подскачаше по по-високите бразди и профучаваше през по-малките дупки. В джантите се удряха и тракаха камъчета и чакъл.
Преследването започна сериозно.
Проверих зиг-зауера си. Беше пълен. В колана ми бяха затъкнати два резервни пълнителя. Протегнах ръка надолу и докоснах дръжката на сгъваемия боен нож, пъхнат в ботуша ми. Подозирах, че камата ще бъде избраното оръжие, когато най-после се изправех очи в очи с убиеца.
Звездите блещукаха на небосвода над нас. Насред дивата пустош небето изглеждаше безкрайно и звездите се открояваха ярко. Сенките бяха тъмни и пясъкът и чакълът леко блестяха. Не можех обаче да се наслаждавам на красивия нощен пустинен пейзаж и не му обърнах повече внимание. Как можех да мисля за красота, когато преследвах нещо толкова грозно и отблъскващо като Тувал-Каин?
Погледнах нощното небе поради друга причина. Докато използвахме техниката, осигурена от Уолтър, не се съмнявах, че и ние сме следени също толкова старателно. Не идваха с коли, а разполагаха с хеликоптери, вероятно дори самолети „Стелт“ високо в небето, за да наблюдават маршрута ни. Не си направих труда да се опитам да ги видя. Хеликоптерите летяха без светлини и е невъзможно да забележиш шпионски самолет, движещ се на голяма височина.
— Щом намерим Каин, ще го премахнем бързо.
— И аз така смятам — отвърна Ринк.
— Главорезите на Уолтър ще дойдат — добавих.
— Няма да се опитат да ни попречат.
— Знам. Ще дойдат да почистят и да се уверят, че всички следи са заличени. Не искам Джон да попадне в ръцете им. — Погледнах го изпитателно и той кимна. — Ще направят така, че Джон да изчезне. Може би дори и ние ще изчезнем.
— Само да се опитат, проклетите задници.
Отново насочих вниманието си към пътя отпред.
Равната земя отстъпваше пред възвишения. Сенките станаха още по-черни, сякаш огромна стена се издигна през пустинята.
— Имаш ли представа къде сме?
— Не — отвърна Ринк.
Включих джипиеса и се вгледах в слабо осветената карта на екрана. Мрежата от преплетени линии показваше, че теренът е станал по-планински. Пътят не беше отбелязан на картата, но това не ме изненада. Оставих устройството между предните седалки.
— Продължавай напред. Изглежда, сме се отправили към онези хълмове.
Ринк изпълни инструкциите ми, но след не повече от четиристотин метра аз ударих по таблото и му заповядах да спре. Извих врат, огледах какво има встрани от пътеката и отворих вратата да сляза. Ринк ме погледна учудено, но не му обясних нищо.
Хукнах обратно по пътя, после забавих крачка и спрях на двайсетина метра от нещо, което бях забелязал да се подава от изсъхнал храст.
Ослушах се.
Нищо не помръдваше. Чух само гърленото бръмчене на джипа зад мен и пулсирането на прииждащата кръв във вените ми, но не продължих по-нататък. Останах неподвижен и с периферното си зрение огледах сенките.
Прекият поглед често пропуска нещата, които можем да видим с периферното си зрение, защото и най-лекото движение се усилва десет пъти. Тази характерна особеност е присъща на хищниците, атавизъм от дните, когато човекът е бил преследван от месоядни зверове.
Най-после се убедих, че това не е част от засадата на Каин, и пристъпих напред. Бързият оглед показа, че прахът и чакълът встрани от пътя са разбутани. Още по-обезпокоителното беше, че съзрях влажна диря кръв там, където тяло беше влачено по земята. Не съм Шерлок Холмс, но предположих, че Джон се е опитал да избяга, но е бил заловен и принуден отново да се качи в доджа. Да, Каин го беше пленил отново, но не бе забелязал куфарчето, закачило се на храста покрай пътя.
Изтичах и грабнах куфарчето. Не се съмнявах, че е същото, в което Джон се беше вкопчил, когато бяхме във вилата на плажа. Може би беше паднало случайно в пустинята, но блестеше от лепкава кръв. Не загубих време да проверя съдържанието му и забелязах само, че е тежко. Пъхнах го под мишница и тръгнах обратно към джипа.
Седнах и Ринк отново потегли след Каин.
— И ти ли мислиш същото като мен?
— Пари — отговорих аз и отворих куфарчето на коленете си. Беше пълно с пачки банкноти.
Ринк тихо подсвирна.
— Фалшиви ли са?
Проверих.
— Не. Истински.
— Ето за какво било всичко.
Поклатих глава.
— Не мисля така. Никога не е било за пари. Каин иска само кръв.
— Кости — поправи ме Ринк.
Кимнах навъсено.
— Но за Джон е било въпрос на пари.
— Проклет алчен глупак.
Отново поклатих глава.
— Ако искаш, вярвай, но не смятам, че го е направил от алчност. Виждал го е като начин да оправи нещата.
— Да — неубедено се съгласи той.
Свих рамене. Познавах много добре Джон. Вярвах, че се е променил. Предишният Джон не би се жертвал заради старицата и не би рискувал да вземе мобилния телефон от джоба ми от страх, че Каин ще го види. Според мен брат ми бе направил завой в живота си в посока към нещо, което означаваше повече за него от следващата му фикс идея.
Той не се беше опитал да избяга, а бе скочил от доджа с намерението да ми остави парите там, където ще ги намеря. Парите не бяха за него, а за Луиз, Джени и децата. Пъхнах куфарчето под седалката и за момента изтласках прозрението в затънтено кътче на паметта си. По-късно щях да го обмисля, след като попречех на Каин.