4

Липсваха му желанието и страстта. Определено беше способен, но това не беше всичко. Имаше и дневен ред. Тувал-Каин щеше да убие отново. И отново. Щеше да престане едва когато работата му в Долината на Ювал приключеше.

В момента нямаше материал.

Не се надяваше особено да намери тук онова, от което се нуждаеше, но трябваше да си направи труда заради онези тъпаци.

— Знаеш ли какво? Ще гориш в ада!

Малко неща го дразнеха, но тези проклети прасета на колела бяха изключение. Моторни домове! Тази уродливост на инженерството загрозяваше пейзажа. Огромни стоманени куршуми, изстреляни от дяволско оръдие, за да причиняват нещастие и разруха там, където попаднат.

Без натрапчивото им присъствие престоят в оазиса край шосе № 1-10 в Южна Калифорния имаше своеобразна красота. Пътека обграждаше в полукръг артезиански кладенец и дърветата бяха изкусно наредени така, че да закриват пътя. Фикусите се очертаваха възхитително на изпълненото със звезди небе, но не и когато зад тях стоеше проклета каравана „Уинибаго“, четвъртита, неестествена и бълваща светлина от кабина с размерите на космическата совалка „Ентърпрайз“.

— Идва ми да повърна — рече Тувал-Каин.

Мейбъл и Джордж, или както и да се казваха, не оспориха твърдението. Джордж почти винаги мълчеше, но това и можеше да се очаква. Говоренето беше трудно, когато в трахеята ти има разрез, широк колкото палец.

Мейбъл беше по-приказлива, но думите й не можеха да променят мнението му. Беше се съсредоточила повече да пищи за нищо невъзприемащия си съпруг. И още нещо, тя не му казваше истинското име на Джордж. Наричаше го татко. Беше неприлично и гнусно, като някаква сбръчкана Лолита.

— Мили Боже! — възкликна Каин. — Престани, ако обичаш. Как очакваш да работя, като вдигаш шум?

Мейбъл се сви на пода в кухненската секция. Приличаше на смачкан пакет, пъхнат под сгъваемия плот, и наподобяваше чувала с боклук, който Джордж се готвеше да изхвърли в контейнера, когато Тувал го изненада.

— Татко, татко! Помогни ми, татко! — изпищя Мейбъл за стотен път.

— Татко не се интересува — подчерта Каин, — затова млъкни.

Джордж седеше на предната седалка, обграден от луксозна кожа и орехово дърво. Само че не беше в състояние да се порадва на удобствата. В момента възрастният мъж беше зает. Опитваше се да спре потока кръв, изливащ се върху пуловера му. Беше пребледнял като чаршаф и изражението му показваше, че губи битката.

— Татко…

Тувал махна ръцете на мъжа от раната и ги насочи към волана. Последното му преживяване на този свят беше да се вкопчи във волана, сякаш смяташе да вземе караваната със себе си през дверите небесни.

Ножът сряза сухожилия и хрущяли. Старецът пусна кормилото и ръцете му се отпуснаха на бедрата. Без палците приличаха на мъртва сепия.

Каин се придвижи към скривалището на жената, плъзна пръсти под чантата със сандвичи и ги пъхна в джоба си.

— Хората трябва да се научат да носят боклука си у дома, Мейбъл. — Ако имаше нещо, което го вбесяваше повече от караваните, това бяха безотговорността и вредните за околната среда боклуци, оставени от Джордж. — Той загрози живописната красота на пустинята с гнусната си каравана, а после изпусна съдържанието на корема си, преди да умре. Може би ако Джордж беше по-придирчив с боклука си, нямаше да ви навестя и да ви дам такъв ценен урок.

— Уби татко само защото няма кофи за боклук?

— Да. И заради нелепия му избор на превозно средство.

— Ти си ненормален! — изкрещя Мейбъл.

— Не, ядосан съм.

— Ти уби татко!

— Да.

Той се наведе и я издърпа изпод плота. Тя се изхлузи като месо на стрида от черупката. Тувал не обичаше стриди. Не харесваше нищо без кости.

Каин я чукна по главата с кокалчетата на пръстите си. За всеки случай. Звукът беше обнадеждаващ само донякъде.

— На колко години си, Мейбъл? Седемдесет? Осемдесет?

Очилата с тюркоазни рамки уголемяваха недоверчиво мигащите й очи. Объркването възтържествува и озадачеността надделя над ужаса. Устните й увиснаха. И после престана да пищи.

— Не бих те питал, но трябва да знам — добави Тувал.

— На осемдесет и три — със задавен глас отвърна тя.

— Доста си стара. — Каин я хвана за рамото и сръчно започна да го масажира. — Крехка си под всичкото това уплътнение. Обзалагам се, че страдаш от артрит, нали?

Мейбъл му показа обезформените си кокалчета.

— Така си и мислех. — Въздишката му прозвуча искрено разкаяно. — Ами остеопороза?

Предлагаше й надежда и тя не беше чак толкова обезумяла от страх, че да не забележи. Дори да си живял дълго, когато си изправен пред разчленяване на осемдесетгодишен човек, може да поискаш още.

— Да. Ако кихна, може да си счупя някое ребро.

— Това не предвещава нищо хубаво.

— Какво искаш от нас?

— Нищо.

— Отряза палците на татко…

— Да, Мейбъл. Предназначени са за нещо. Но ти не се страхувай. Нямаш нищо, което искам.

— Слава Богу! — изхлипа тя.

— Но само за дребните добрини — заключи Каин и прибра ножа в джоба си. Не се нуждаеше от нож, когато имаше работа с безгръбначни. Нужен му беше само токът на обувката му.

Десет минути по-късно той отново беше на път.

Джипът „Мерцедес“, който караше, беше хубав. Отпред се простираше шосе № 10, пъпна връв, теглеща го на запад, към плодородните ловни полета на Лос Анджелис.

От компактдиска на колата се разнасяше гласът на Били Джоуел. Стъклото беше смъкнато и топлият ветрец разрошваше русите му коси. Тувал-Каин беше щастлив човек. До него на предната седалка бяха инструментите на занаята му, скандално изложени на показ в пълно незачитане на закона и здравия разум. Дори да ги видеше някой, нямаше проблем. Ченгетата също умираха лесно.

Той протегна ръка и повдигна капака на раницата. Вътре имаше различни ножове, скалпели и други инструменти за рязане. Каин прокара пръст по десетината дръжки и спря за миг на ловджийска кама.

— Ах, миличка! — възкликна. Имаше приятни спомени.

Беше му я подарил кандидат за борец с ножове в Джаксънвил. Каква безсрамна южняшка щедрост. И какъв учтив човек.

— Първо ще трябва да ми я вземеш — предложи той.

— С удоволствие — съгласи се Тувал-Каин.

Острието беше широко и дълго трийсет сантиметра и когато се забиеше в плът, издаваше приятно хрущене. Категоричен фаворит за насаждане на страх в сърцата на жертвите. За жалост му липсваше изящност. Беше подходящо, ако единственото ти желание е кръвопролитие. Каин обаче беше творец и предпочиташе малко повече изтънченост в разрязването.

Ето, този нож му харесваше повече. Черна пластмасова дръжка, тънък и без орнаменти. Тувал го стисна леко и изпробва острието. Бледи лунни лъчи танцуваха по извития, съвсем обикновен, назъбен ръб. Красив в простотата си. Нож за чистене на риба. Беше се сдобил с него по време на набег на север в Нова Скотия. Оттогава острието беше използвано няколко пъти, но никога за нещо прозаично като пъстърва или сьомга.

Доволен от избора си, Каин извади ножа за чистене на риба, доближи го до очите си, за да го разгледа по-добре, и с палец провери остротата му.

— Пронизващ си като мен, а? — възхити му се той и го пъхна във вътрешния джоб на спортното си сако.

Гласът на Били Джоуел заглъхваше. Сега Кристи Бринкли изискваше цялото му внимание. Разпилените на предната седалка дискове го примамваха. Каин избра сборен албум на Роби Уилямс. Най-известната експортна стока на Стоук-он-Трент се стараеше да подражава на Синатра и се справяше добре. Тувал смени диска и започна да клати глава в ритъм с музиката, разнасяща се от тонколоните.

— Такава музика харесвам — промълви той, докато слушаше песента, подходящо озаглавена „Мак Камата“, и лениво описваше осмици във въздуха с дясната си ръка, сякаш дирижираше голям оркестър, но вместо палка си представяше, че държи нож и с всеки такт на музиката отрязва ивица месо от безлика жертва. — В танц се въртим, докато грешим — ухили се той и кимна към заглавието на албума.

От изток се зададе кола, първата, която виждаше, откакто се справи с Джордж и Мейбъл. Каин махна на шофьора, който не му отвърна.

„Какво трябва да направи човек, за да получи признание?“ — запита се Каин. Шофьорът щеше ли да му махне, ако знаеше, че е минал на десетина метра от най-продуктивния сериен убиец в САЩ в момента? Поправка — най-продуктивният в момента и неразкрит сериен убиец.

— Да, това е проблем.

Но всичко щеше да се промени.

Засега името на играта беше анонимност. Шофьорите можеха да го изпреварват по тази уединена отсечка от магистралата, без да изпитват страха, който скоро щеше да насади в тях. Преди да обяви присъствието пред нечистите маси, трябваше да реже още. И после името му щеше да живее вечно.

Загрузка...