20

Много неща ме тревожеха в цялата история. Мисълта за Луиз Блейк продължаваше да ме гложди като червей, който гризе кората на мозъка ми. Жената знаеше много, но не ми казваше. Предполагах, че сдържаността й е свързана с удара под пояса, който ни беше нанесъл Зигмунд Петоски. Фактът, че ЦРУ са замесени, ме разтърси до мозъка на костите.

— Трябва да се обадя на едно-две места — рекох.

Харви Лукас разшири гостоприемството си като истински джентълмен от Юга и аз щях да се възползвам.

Телефонът беше на бюрото в отсрещната страна на стаята.

Трудно ми беше да определя какво означава изражението на Харви и спрях на половината разстояние. За да съберем мислите си след нанесения ни удар, ние се върнахме в кабинета му — взет под наем апартамент в индустриален комплекс в другата част на града. Харви изглеждаше доволен, че ни вижда, сякаш в края на краищата, го смятахме за достоен съюзник. Щом обаче споменах за ЦРУ, въодушевлението му секна. Сложих ръка на слушалката и зачаках Харви да възрази. Той наклони брадичка.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против? — попитах.

— Давай. — Той раздвижи врат, отново се обърна към компютърния екран и прекалено съсредоточено се вторачи в него.

— Щом приключиш, и аз искам да се обадя — заяви Ринк. Стоеше зад Харви и видях, че протегна ръка и стисна рамото на приятеля си. Ринк никога не се държеше снизходително и жестът му по-скоро беше окуражителен. — Можеш ли да ми намериш номера на Дружество за защита на животните в Арканзас, Харви? Трябва да им съобщя за незаконни боеве с кучета на тяхна територия.

Лукас кимна и се залови със задачата.

— Ако предпочиташ да не използвам телефона ти, ще намеря някоя будка — добавих.

Харви ме погледна.

— Използвай го, Хънтър. Щом от ЦРУ са замесени, може да се обзаложиш, че вече знаят за участието ми. — Примирено се завъртя на стола. Нервите го правеха по-словоохотлив от обикновено. — Няма значение дали вършиш работата си оттук или от друго място.

— Ще те засекат за по-малко време, отколкото ти трябва да набереш номера. Ако имаш да казваш нещо, което не искаш да чуят, съветвам те да се откажеш от всякакви телефонни разговори.

— Да — съгласих се аз, но не се притесних. Истината беше, че няма значение какво ще чуят в ЦРУ, тъй като се готвех да се обадя на един от шефовете им.

Номерът, който не бях използвал повече от четири години, изскочи от паметта ми и пръстите ми го набраха машинално. Чух пиукането на междущатската връзка, докато сигналът минаваше през служебни доставчици по света и после се препредаваше през няколко сателита. В невзрачен офис в Лангли, Вирджиния, най-после иззвъня телефон.

Електронният телефонен секретар прие обаждането, съобщи ми възможностите за избор и ме помоли да набера номер от дванайсет цифри. Отново ги въведох по памет. Линията прекъсна за част от секундата. В този неизмеримо кратък период от време се включиха записващите устройства. Нямаше значение. След това се чу леко бръмчене и връзката бе възстановена. Само след три позвънявания отговориха на обаждането ми.

— Дано си заслужава — недоволно измърмори мъжки глас.

— Зависи от гледната ти точка — отвърнах аз със същия тон.

— Гледната ми точка винаги е от дъното на дълбоко тъмно място, но ти го знаеш.

Смехът ми беше безрадостен.

— Трябва да излизаш повече. Да почувстваш слънчевата светлина. Прекарваш твърде много време в малката си дупка. Не е полезно за здравето ти.

— Ясно ми е. — По линията се разнесе едва доловима промяна в белия шум, докато бутоните щракаха. — Вече можеш да говориш, Хънтър. Линията е обезопасена.

— Искам услуга.

— Къде останаха любезностите? Пристъпваш направо към деловата част, въпреки че не сме се чували отдавна.

— Боя се, че няма място за любезности. В случая може би действаме от срещуположните страни на оградата.

Чу се изскърцване на кожа. Уолтър Хейс Конрад IV се размърда неспокойно на стола. Съдейки по нервното движение на тялото му, разбрах, че съм засегнал неприятна за него тема.

— Срещуположните страни на оградата? Мислех, че вече не си в играта, Хънтър.

— Не съм в твоята игра.

— Нали се оттегли?

— Да, но още не съм се отказал.

— Тогава говорим за частна поръчка.

— Беше частна, докато не научих, че някои от твоите момчета може да са замесени.

— Така ли? — Уолтър отново се размърда неспокойно и си го представих как посяга да включи касетофона.

— Дай ми минута, преди да направиш разговора официален — изпреварих го аз.

— Казах ти, че линията не се подслушва, Хънтър.

— Нека остане така засега, а?

— Знаеш, че не мога да ти го обещая, Хънтър. Ако информацията ти засяга някоя от операциите ни, не мога да не я запиша.

Подсмръкнах.

— Искам само да потвърдиш дали ЦРУ е замесено.

— Зависи.

— Не искам подробности. Само „да“ или „не“ ще свърши работа.

— Тогава отговорът е „не“.

— Това ли беше терминът за приемливо опровержение?

— Не, в отговора няма нищо приемливо.

— Прав си, като се има предвид, че дори не съм ти казал за какво става дума.

— Не е необходимо. Не съм чул да споменават името ти, Хънтър.

— Каква изненада.

— Питаме се какво правиш на наша територия. — Уолтър никога не предлагаше информация безвъзмездно.

— Знаеш, че съм в страната?

— Разбира се. Кое разузнаване не следи чуждите агенти, които пристигат тук?

— Аз не съм чужд агент, Уолтър. Само се оттеглих. Забрави ли?

— Няма разлика.

Не беше изненадващо, че присъствието ми в Съединените щати е задействало предупредителни сигнали. Не бих се учудил, ако Уолтър вече се беше обадил на бившите ми шефове в Ароусейк, за да провери дали не се водя на работа в британското правителство или — в най-лошия сценарий — в разплащателните ведомости на някой друг.

— Не се тревожи, Уолтър. Не съм се предал на тъмната половина.

Той се засмя така, сякаш се задави с горчив хап.

— Е, каква е сделката? Знам, че си се свързал с Джаред Рингтън. Повярвай ми, Хънтър, не сме ровили повече. Не представлява интерес.

— В момента Ринк е с мен и те поздравява.

— Убеден съм — пренебрежително каза Уолтър. Всичко беше част от играта.

— Трудно ми е да повярвам, че не се питаш какво кроя.

— Откровено казано, изобщо не ни интересува. Дошъл си на гости на стар приятел. Готови сме да оставим нещата дотук, стига нищо друго да не привлече вниманието ни.

— Оценявам го, Уолтър. Но сега, след като привлякох вниманието ти, как ще постъпиш?

Той засмука въздух през зъби. Звукът не беше приятен.

— Зависи какво ще ми кажеш за работата.

— Онази, в която не сте замесени ли?

— Едно и също е.

— И аз така си помислих — отговорих, цитирайки Ринк. — От думите ти приемам, че нямате никого в Литъл Рок, Арканзас.

— Сигурно имаме агенти там, Хънтър, но не и операции, в които си замесен ти.

— Сигурен ли си?

— Как може да се съмняваш в мен?

— Отново ми отвръщаш с приемливо опровержение.

— Вече ти казах, че в това няма нищо приемливо. Нямам никого в твоя случай.

— Хубаво, това ми е достатъчно. — Млъкнах за миг, обмисляйки следващите си думи. Беше рисковано да спомена по каква работа съм дошъл, но вероятно вече беше късно. Обаждането ми до Уолтър гарантираше, че отсега нататък ЦРУ ще ме наблюдават. — Ами брат ми Джон Телфър?

Уолтър Хейс Конрад IV не отговори.

— По мълчанието ти съдя, че името означава нещо за теб.

Той дишаше в слушалката. Дали съвестта го гризеше?

— Означава, Хънтър, но не по причината, която мислиш.

— Мисля, че си изпратил хора да го следят.

— Не. Изобщо не става дума за такова нещо.

Почувствах болка между веждите и се намръщих.

Страхувах се да попитам.

— Тогава какво?

— Разбирам, че напоследък не си гледал телевизия.

— Нямам време за телевизия.

— Намери. Ако се интересуваш от Джон Телфър, по-добре се запознай със Си Ен Ен. В момента Телфър е водещата им новина.

Отместих уста от телефонната слушалка.

— Имаш ли телевизор, Харви?

— Имам у дома. Защо?

— Ами компютърът ти? Можеш ли да гледаш Си Ен Ен?

— Новинарският канал? Разбира се.

— Направи ми услуга и го включи, моля те!

Лукас повдигна учудено вежди. Ринк ме наблюдаваше в очакване. Свих рамене и отново насочих вниманието си към Уолтър.

— След малко ще видя.

— Може да си обясниш някои неща.

— Какво се е случило?

— Виж и сам прецени.

— Добре. Но твърдиш, че няма нищо общо с теб?

— Колкото и пъти да отричам, ти пак ще имаш резерви, Хънтър.

— Старите навици умират трудно.

— Съмняваш се в искреността ми, но това не е проблем. Не ти се сърдя. Ако бях на твое място, и аз щях да се държа по същия начин. Ще го повторя заради официалния протокол, а после всичко зависи от теб… — Той започна да диша бавно и равномерно. Паузата не беше в негова полза. Предстоеше лоша новина. — ЦРУ не се занимава с теб, нито с брат ти, но не мога да говоря от името на останалия цивилизован свят, особено ФБР.

— ФБР?

— Гледай новините и ще видиш какво имам предвид.

— Благодаря ти за помощта, Уолтър.

— Няма проблем. Радвам се, че отново поговорих с теб, Хънтър.

— Аз също. — Млъкнах и се замислих. — Уолтър, ти беше откровен с мен, затова трябва да ти кажа нещо.

— Продължавай.

— Преди час и нещо свърших една работа. Човекът, с когото се разправях, каза, че са го посетили твоите момчета и са разпитвали за Джон.

— Не сме били ние.

— Хубаво, но мисля, че може би ще искате да разберете кой се разхожда насам-натам и се представя за правителствен агент. Може да имате главоболия, ако нещо се обърка.

— Ясно. Това си искал да провериш.

— Да. В случай, че се наложи да се защитавам.

— Не са били моите хора, Хънтър… Пази се.

Пази се. Казваше ми го директорът на отдел „Тайни операции“. С други думи, Уолтър току-що ми беше дал официално разрешение да отвръщам със смъртоносна сила, ако възникне ситуация, известна в занаята като изпълнително решение.

— Благодаря, Уолтър.

Той не си падаше много по остроумните шеги и в слушалката се чу тихото бръмчене на прекъсната линия.

Нещо се появи на компютърния екран на Харви. Оставих телефона на вилката.

— По дяволите! — Само това ми дойде на ума.

Също така останал без думи, Ринк изруга на висок глас. След миг към нас се присъедини и Харви.

На монитора имаше заглавия, които не проумявах.

ФБР ЗАТВАРЯ КРЪГА ОКОЛО СЕРИЕН УБИЕЦ

ЖЪТВАРЯ НАЙ-ПОСЛЕ РАЗПОЗНАТ

Под заглавията имаше снимка на брат ми.

Загрузка...