Нямаше време да почистим.
Трябваше да действаме бързо.
Най-важното беше да измъкнем Луиз от евентуален ответен удар след престрелката в дома й. Харви се залови със задачата. Изнизахме се от къщата, докато воят на сирените се засилваше.
Обадих се по телефона, за да се уверя, че полицейската акция ще бъде в наша полза. Уолтър има това въздействие. Такава е тежестта на директора на отдел в ЦРУ.
Срещнахме се в същото кафене. Луиз беше облечена като предишния път. Все още изглеждаше добре и макар да бе уморена и малко раздърпана, сега беше различна. Държеше се предпазливо. В очите й се таеше страх, сякаш някакъв неспокоен дух витаеше в паметта й.
Болеше я от побоя и беше уплашена до смърт от онова, на което бе станала свидетел. Съчувствах й, но не за това бяхме там. Мъжете, които я бяха изтезавали, имаха причина. Тя знаеше повече, отколкото признаваше.
Вече беше изпила чаша силно кафе и правеше знак за още, когато влязохме. Харви в ролята на по-възрастен придружител на млади госпожици седеше срещу нея в същото сепаре и изглеждаше проницателен и нащрек като Самюъл Л. Джаксън в „Шафт“.
За разлика от него аз се чувствах и вероятно приличах на човек, спал с дрехите и измил се в малък леген в тясна баня. Въпреки че се изкъпах и избръснах, тялото ми беше лепкаво и смачкано като ризата. Тресчиците в бузата ме сърбяха адски.
Седнах и веднага показах, че не съм в настроение да си губя времето.
— Какво имаш да ни кажеш, Луиз?
Тя сви рамене и протегна ръка към кафето. Сложих длан върху чашата и Луиз извърна лице към мен. В изражението й се четеше страх, но и малко гняв. Хубаво. Това беше идеалната комбинация.
— Не се ли сети нещо, което да ни помогне да намерим Джон?
— Не. Нямах време, като се има предвид, че ме държаха в плен цяла сутрин.
— Гледа ли новините?
Съдейки по нацупената й физиономия, разбрах, че ги е гледала.
— Говори ли с ФБР?
— Да. Бяха у дома половината нощ. Това е друга причина, поради която не можах да търся улики.
— Какво им каза?
— Каквото казах и на вас.
— Тоест нищо — иронично подхвърлих аз, но не се тревожех, че ще я обидя. Пък и според мен тя не беше от чувствителните.
— Не знам нищо.
— Глупости! — извиках аз и сервитьорката ме погледна обезпокоено. Вдигнах ръка в знак на извинение. Тя кимна и продължи да си върши работата. Знаеше, че не трябва да си пъха носа в чуждите работи. — Какво каза на мъжете, които бяха в дома ти?
— Нищо — рязко отвърна Луиз и надигна блузата си. Тялото й беше зачервено и подуто от многократни удари с жълтите страници.
— Защо мислиш, че те биха?
Тя имаше право.
Не им беше казала нищо. Това обаче не означаваше, че няма какво да каже.
Хванах ръцете й. Бяха леденостудени.
— Виж какво, Луиз, ще започнем отначало. И този път ще ми кажеш какво знаеш. Съгласна ли си? Помоли ме да дойда тук и да помогна на Джон. Пътувах хиляди километри. Най-малкото, което можеш да направиш, е да ми кажеш проклетата истина.
Тя измъкна ръцете си и наведе глава. Стори ми се, че забелязах сълза в ъгълчето на окото й, но може да съм сгрешил. Луиз отметна косата от лицето си, вероятно тайно избърсвайки сълзата, и сетне ме погледна предизвикателно.
— Джон не е убиец. — Гласът й беше като вятър, смразен от лъскави ледени кристали.
— Знам, но се е занимавал с нещо незаконно. И ти знаеш какво.
Тя поклати глава. Къдрица от косите падна над лицето й.
Изсумтях.
— Ако не ми кажеш, той ще отиде в затвора за по-дълго.
— Ако не и в газовата камера — добави Ринк, за да наблегне на думите ми.
— Джон не е убил никого. — Тя беше непреклонна, но предпочете да покаже чувствата си, като впи нокти в масата. — Той беше с мен, когато станаха някои от убийствата. Мога да се закълна в това!
— Само че ще трябва да го докажеш. Твърдението ти не струва нищо. Джон има ли алиби за времето, когато станаха другите убийства?
— Там е проблемът. — Луиз погледна сервитьорката, за да провери дали не подслушва, а после се наведе към мен и прошепна: — Ако кажа къде е бил, пак ще го вкарат в затвора.
Стрелнах очи към Харви и сетне към Ринк, търсейки подкрепа. Двамата седяха намръщени. Много ми помагаше да имам на разположение такива мъдри съветници. Заговорих с твърд тон:
— Кажи ми с какво се занимаваше Джон, Луиз. Ако ще му помагам, трябва да знам.
Тя прехапа устни. При други обстоятелства това би изглеждало страхотно секси, но не и сега. Приличаше на жена, ужасена от последиците на следващите си думи.
— Доставките.
— Аха — рекох аз.
Луиз разтърси буйните си коси.
— Не е каквото мислиш.
— Не е наркотици?
Тя придоби такъв вид, сякаш бяха хвърлили сол в лицето й.
— Не беше наркотици. Мислиш ли, че бих останала с него, ако дори се приближеше до онези фъшкии?
Свих рамене.
— Зависи колко го обичаш.
Луиз демонстративно взе кафето, изпи го и остави чашата на масата. Изчакваше, за да подреди мислите в главата си.
— Беше куриер.
— Какво разнасяше?
— Не толкова какво, колкото за кого. — Тя отново се огледа. — Вече ви казах, че ако полицията разбере, Джон здравата ще загази.
— Нека първо се тревожим как ще го намерим. После ще мислим за полицията.
Тя примирено кимна.
— Той открадна нещо голямо.
Примигах.
— Нещо голямо?
— Само това знам. Не каза какво.
Прокарах пръсти през косата и лицето си и подпрях лакти на масата.
— Шегуваш ли се? — попитах, макар да знаех, че тя говори сериозно. Джон беше станал много добър в укриването на тайни.
— Честна дума. Не искаше да каже и аз не настоях. Каквото и да беше, Джон каза, че ще го продаде и ще подобри живота на всички ни.
Изругах. Знаех къде ще ни отведе всичко това и вероятно кои са фалшивите агенти на ЦРУ.
— За кого работеше Джон? — повторих аз.
— За Зигмунд Петоски.
— Аха. А от кого получаваше стоката?
— Не знам със сигурност. Някакъв гангстер от север. Нещо като Хенри.
— Хендриксън?
— Да, точно така.
— Мъжете, които те биха сутринта, работят за Хендриксън, така ли?
— Джон бяга от тях — потвърди Луиз, наведе глава и започна да върти празната чаша между пръстите си.
— Искаха да знаят къде е Джон ли? Имам предвид — преди тази сутрин? — попитах аз.
Тя не отговори, а се облегна назад и надигна блузата си. Смъкна надолу колана на полата си. Над бикините й имаше три изгаряния от цигари.
— Бих ви показала и други, само че не ви познавам така добре като гинеколога си — рече.
Прехапах устни. Бях убеден в едно — щеше да има разчистване на сметки с двамата, които избягаха сутринта.
— Защо не ни каза, Луиз? Можехме да им попречим да те наранят отново.
Клепачите й потрепнаха.
— Опитвах се да предпазя Джон.
Погледнах Харви.
— Научи ли нещо за двамата, които ни се изплъзнаха?
— Нищо, Хънтър. Ако питаш мен, те са чули новините и са тръгнали към Мохаве, за да се опитат да открият следите на Джон. Предлагам и ти да направиш същото.
— И аз мисля така — обади се Ринк.
Да, и аз бях на същото мнение, но първо исках да изясня още някои неща.
— Луиз, какво свързваше Джон с Петоски?
Тя уви кичур коса около пръста си.
— Петоски му плащаше добри пари, за да обикаля страната. Не знам къде ходеше, но го нямаше по три дни всеки път. Връщаше се с микробуса, натоварен с кашони, и ги оставяше в склада на Петоски. Единствено това го свързваше с Петоски.
— Къде отиваха кашоните, след като ги оставеха там?
— Не знам. Джон не ми каза.
— И нямаш представа какво е имало в тях?
— Не.
— Разбра ли с какво се занимава Петоски, Харви? — попита Ринк.
— Не. Вероятно е само посредник и съдържанието на кашоните се изнася от страната.
— За къде? — попитах аз.
Лукас сви рамене.
— Не знам.
Имах подозрения, но засега ги премълчах.
— Какво мислиш? — попита ме Ринк. — Петоски, руската мафия? Или „Кралете на мамбото“, Куба? Смяташ ли, че има връзка с комунистите? Знаеш за какво намеквам.
— Възможно е, но в момента не се тревожа за това. Повече ме интересува как да намерим Джон, преди някой друг да го е открил.
Ринк въздъхна.
— Искаш ли да изчакам, преди да съобщя това?
— Да. Нямам абсолютно никакво желание правителството да се намесва още повече. Беше достатъчно неприятно, че се наложи да повикаме екип чистачи тази сутрин. Уолтър знае само, че сме отблъснали наемен убиец. Това е всичко.
Уолтър ни се беше притекъл на помощ в случая, но ако надушеше чуждестранно участие, Централното разузнавателно управление щеше да стовари върху нас цялата си тежест като лавина. В най-добрия случай движенията ни щяха да бъдат строго възпрепятствани, а в най-лошия щяхме да бъдем затворени в тясно тъмно място от страх да не изложим на риск операцията им. Подозренията ни не трябваше да се превръщат в нещо повече.
— Не се тревожи, Ринк. Ако съмненията ни се окажат верни, ще накараме Петоски да си плати, когато всичко свърши — заявих.
Докато си играехме на думи, Луиз ни наблюдаваше с нарастващ ужас. Паниката й се засили и аз я стрелнах с поглед, за да не й позволя да повиши тон. Тя обаче пак изтърси нещо, за щастие шепнейки като обезумяла:
— Искате да кажете, че мъжете в дома ми може да са били терористи?
— Не съм казал такова нещо — отвърнах.
— Можеше да ме убият.
— Разбира се. — Нямаше смисъл да я лъжа. Ако с побоя не бяха изтръгнали от нея каквото искаха, кой знае какво щяха да направят следващия път. Лицето й се набръчка от отчаяние.
Почувствах се неудобно. След всичко, което беше преживяла, не проявявах необходимото съчувствие. Вярно, тя лъжеше… отначало. Но какво не би направила една жена, за да предпази любимия си? Вероятно моментът беше подходящ да й вдъхна малко надежда:
— Сега, след като са надушили къде може да е Джон, гарантирам ти, че повече няма да ги видиш.
— Ами, ако не го намерят? Няма ли да се върнат?
— Няма — обещах, само че първо трябваше да ги спра.
Луиз отново изпадна в униние. Захапа кичур от косите си и започна да го дъвче.
— Е, поне имаме отправна точка — отбелязах. — Следобед ще заминем за Лос Анджелис и ще се опитаме да засечем следите на Джон оттам.
— Защо Лос Анджелис? — попита тя.
— Той очевидно се е отправил на запад. Колата му е била намерена изоставена само на няколко часа път от Лос Анджелис. Обзалагам се, че в момента е там.
— На Западното крайбрежие има големи играчи — обади се Ринк. — Мислиш ли, че Джон е отишъл там да търси купувач?
— Да — отговорих аз.
Щом Джон не беше убиецът на хората в мотела, изведнъж нещо стана очевидно за мен. Пътищата на истинския извършител и Джон се бяха пресекли. Може би брат ми вече беше мъртъв и заровен някъде в пустинята Мохаве. Вероятно убиецът беше взел онова, което Джон бе откраднал, и търсеше купувач. Това означаваше, че престъпникът е в района на Лос Анджелис и се опитва да се свърже с някой от големите играчи. Каквото и да се окажеше, онова „нещо голямо“ беше проклятие и той можеше да го притежава. Но ако бе убил Джон, тогава си беше създал страховит враг.