Взет поотделно, всеки от двамата мъже беше страховит противник. Заедно, Каин не мислеше, че ще ги победи. Единственият му шанс беше да ги раздели и да използва лоялността им един към друг срещу тях. Веднага разбра за тази им слабост. Те бяха безстрашни воини, но никой не искаше да умре или да загуби приятеля си. От друга страна, той не страдаше от такива угризения и беше готов да умре, за да постигне целта си. И в света нямаше човек, за когото да му пука. Премахнеше ли единия, другият щеше да направи пауза и тогава щеше да убие и него.
Такъв беше планът.
Но можеше ли да бъде сигурен?
Джо Хънтър и Джаред Рингтън надминаваха и най-коравите войници. Подготовката им… не, обучението им се беше погрижило за това. Може би бяха преминали нормалните психични и физиологични реакции към смъртта на приятел, които гарантираха, че ще спрат и най-непреклонния воин. Вероятно като самия Каин бяха стигнали до нивото на свръхпрофесионализма и можеха да се издигат над простосмъртните хора и да се реят над моретата от хаос, където „естественият“ ред на съществуването означаваше, че нищо не е такова, каквото изглежда. Тувал обитаваше това владение. Ами, ако двамата бяха постигнали същото ниво на съзнание и след всичките тези години най-после бе намерил достойни противници, съперници за титлата Принц на хаоса?
Той се подсмихна, но внимаваше да не вдига шум, за да не издаде скривалището си.
Никакъв шанс. Тувал-Каин беше единственият достоен да претендира за това отличие. Двамата мъже бяха претенденти за трона. И като повечето претенденти за царско величие, щяха да загубят главите си в резултат на абсурдното си преследване.