За последен път бях на моторна лодка през нощта и бях оставен на безлюден бряг в Индийския океан. Екипът ни се състоеше от осем души, изпратени да екстрадират заподозрени терористи, скрили се там след атака преди зазоряване срещу село, пълно с жени и деца.
Тогава не обърнах голямо внимание на околната обстановка. Мисията ни беше да нахлуем и да изчезнем, да разбием и да грабнем, и нямахме време да разглеждаме забележителностите.
Сега обаче, докато стоях на носа на моторната лодка, аз имах време да вкуся пръските на океана по лицето си, да помириша соления въздух и да усетя вятъра в косата си. Моторницата „Бейли“ пореше водата, издигаше се величествено на гребените на вълните и се снишаваше с браздите между тях. Стоях с разкрачени крака, за да пазя равновесие, но не се бях хванал за перилата.
— Ако затвориш очи и разпериш ръце, ще имаш чувството, че летиш — остроумно отбеляза Ринк.
Изсумтях, като си представих картината.
— Започни да пееш като Селин Дион и ще те изхвърля през борда — обещах му.
Той се ухили, застана до мен и подпря мускулестите си ръце на перилата.
— Защо мислиш, че са се отправили на юг?
— Имам такова чувство.
— Чувство? Какво по-точно? Нещо като шесто чувство? — Ринк не се шегуваше. Като повечето войници той знаеше, че там някъде има неосезаема сила. Животът на много бойци беше спасен от силен инстинкт, граничещ със свръхестественото, нещо, което те предупреждава за скрита опъната тел по земята или снайперист, дебнещ в засада. Някои твърдят, че това се дължи на свръхзаредеността с адреналин и зоркото тренирано око, но аз мисля, че има и друго — по-скоро пълзящото по плътта усещане, че те наблюдават невидими очи. Чувството ми в момента обаче нямаше нищо общо с тази или някоя друга сила, а с логическото мислене.
— Не, чувството, че ако бях на тяхно място, и аз щях да се отправя на юг.
— Ако са оцелели.
— Няма съмнение, Ринк. Мъжът с Джон си знае работата. Само човек с военна подготовка може да се качи на яхта, пълна с въоръжени хора, и накрая да я взриви.
— Освен ако няма другите важни качества — луд за връзване, повече кураж, отколкото разум, и да е най-големият късметлия в света. — Той повдигна вежди, подканвайки ме да изкажа несъгласие.
Свих рамене и се преместих до него на перилата. Вълните под нас се пенеха като искрящ фосфор на тъмносиния фон на океана.
— Може би притежава и трите — рекох. — И подготовка, и другите качества. Със сигурност е имал план за бягство.
— Да, има логика — съгласи се Ринк. — Отправя се към морето, за да избегне кордона от сини лампи, които се струпват на пристанището.
— Бреговата охрана има база на север. И аз бих постъпил така — добавих и приятелят ми кимна.
— Но кой е този човек? Мислиш ли, че е Жътваря, за когото тръбят медиите?
— Трябва да е той. — Това би обяснило защо отпечатъците на Джон се появиха във връзка с убийствата на двойката в мотела. По някакъв начин Джон се е забъркал в нещо, далеч надвишаващо способностите му да се измъкне. Единственото, което все още не мога да разбера, е каква роля играе в цялата история. Не мога да повярвам, че е доброволен участник в убийство.
Ринк пое въздух през зъби.
— Може би не го познаваш добре.
— Непрекъснато го повтаряш. Вероятно имаш право, Ринк, но докато не се докаже, че греша, предпочитам да го смятам за невинен.
— Да, но ако се е променил? Ако брат ти е придобил вкус към убийствата и е доброволен участник?
Не отговорих веднага и се втренчих в хоризонта. Разсъдъкът ми се замъгли като неясната точка, където се срещат небето и океанът. Обърнах се към Ринк и видях, че ме гледа изпитателно, както често прави. Примигах бавно.
— Ако случаят е такъв, мотивите ми да го намеря се променят.
Ринк кимна всезнаещо, вдигна ръка и я сложи на рамото ми.
— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.
Викът зад нас ме накара да се обърна. Присвих очи и се вгледах в капитана на лодката.
Той развълнувано сочеше към брега и показваше нещо на малко повече от петстотин метра. За мен не беше нищо повече от лодка, завързана за кея до дъсчената пешеходна пътека.
С Ринк отидохме в каютата на капитана, който се усмихваше.
— Гумената лодка ей там е от „Утринна звезда“ — обяви той и пресилено кимна.
— „Утринна звезда“ е една от яхтите, закотвени в пристанището, така ли? — попитах.
Капитанът щракна с пръсти и после насочи възлестия си показалец към мен.
— Бързо схващаш.
— Откъде си сигурен? — попита Ринк.
Капитанът учудено повдигна вежди.
— Цял живот работя на лодки. Знам коя на кого е. И не само това, но и ако погледнете рисунката на мотора, ще видите, че е петолъчна звезда, изгряваща над морето, а не слънцето.
Присвих очи и се загледах. Едва виждах извънбордовия мотор, още по-малко какво е нарисувано на него. Отместих очи към капитана, който пак се ухили.
— Доверявам се на по-острото ти зрение, но може ли да има обикновена причина за присъствието там на гумена лодка от „Утринна звезда“?
— Не се сещам — отвърна той.
— Да, предполагам. Можеш ли да приближиш лодката си дотам?
— Приливът е твърде нисък за моето момиче. Ще се приближа, колкото е възможно, но може би ще се наложи да газите във водата до брега.
— Добре. — Обърнах се към Ринк: — Готов ли си?
Той потупа издутината под мишницата си.
— Готов, изпълнен с желание и способен.
Отново насочих вниманието си към капитана и посочих вилата до кея:
— Знаеш ли на кого е?
Капитанът поклати глава.
— Добър съм с лодките, но нямам представа от къщите.
Свих рамене.
— А можеш ли да се свържеш с аварийните служби по радиопредавателя?
— Разбира се.
— Щом ни оставиш на брега, обади се за помощ и кажи на ченгетата да дойдат, колкото могат по-бързо.
Капитанът не беше наивен стар глупак и знаеше, че сме наели лодката му с определената цел да намерим човек, избягал от експлозията в Марина дел Рей. Не знаеше само кого търсим и защо.
— Неприятности ли очакваш, синко?
— Вероятно най-лошите — отвърнах аз.
— Тогава защо не изчакате ченгетата да дойдат, преди да слезете на брега? — попита той и за пръв път забелязах намек за нещо друго освен обичайната му жизнерадост.
— Може да има криза със заложници. Не мога да чакам ченгетата, а в това време да пострадат невинни. — Първата ми забележка беше отправена към стареца, а следващата към Ринк: — Ако хората, които търсим, вече са избягали, имам ужасното чувство, че ще трябва да почистваме. По-добре този път да оставим проблема на властите.
Ринк кимна с разбиране, а капитанът присви очи и се вгледа в бързо приближаващия се бряг. Не поиска обяснение и аз не му го дадох. Старецът насочи носа на лодката към кея и както бе предрекъл, на пет-шест метра от дъсчената пешеходна пътека усетихме вибрации от пясък под кила. Капитанът превключи на задна скорост и се върнахме в чисти води. Вдигнах палец и той кимна.
— Искате ли да ви чакам? — извика старецът от каютата.
Поклатих глава. Каквото и да станеше, мислех, че скоро няма да се кача на лодка.
— Най-добре е да се отдалечиш от брега. Не след дълго наоколо може да летят куршуми.
— Благодаря за предупреждението, синко, но не се тревожи. Два пъти съм бил във Виетнам, затова летящите куршуми не означават нищо за мен.
— Така е, но не искам смъртта ти да тежи на съвестта ми.
Капитанът изсумтя, но после намигна и докосна козирката на шапката си.
— Това е твоята мисия. Пази се. И кажи на грамадния си приятел също да внимава.
— Непременно — отговорих аз и погледнах към Ринк. Той стоеше на носа и гледаше дали на брега има някакво раздвижване. Раменете му потрепваха. Адреналинът търсеше отдушник. Тръгнах към него, пъхнах ръка под мишницата си и усетих окуражителната изпъкналост на новия ми зиг-зауер, който само преди час Шерил Баркър ми даде. Беше по-старият швейцарски модел Р 230, без ръчен предпазен бутон, за да може оръжието да бъде задействано по-бързо. Допирът до него донесе спомени от дните ми на практикуване на стрелба в цел.
Прекрачихме борда и едновременно скочихме до кръста във водата. Пясъкът мигновено напълни обувките ми и панталоните ми залепнаха. Забравих за неудобството, докато се приближавахме към гумената лодка.
— Кръв — отбеляза Ринк. Беше размазана по ръба на кея, сякаш нещо неподвижно и безжизнено бе влачено по пешеходната пътека. Надникнах в лодката. На дъното също имаше локва кръв. С Ринк се спогледахме. Всичката тази кръв не беше добър знак, че ще намерим Джон жив, но означаваше, че предчувствието ми се оказа вярно. Нямаше по-вероятно обяснение за наличието на гумената лодка там от това, че е докарала бегълци от взрива в Марина дел Рей.
Извадих пистолета си от кобура и го заредих. Ринк направи същото със своята пушка „Мозберг“. Тръгнахме по кея към плажа. Той вървеше вляво от мен. Пред нас имаше дървена къща с добре поддържана градина. До къщата беше паркиран прашен додж. Нямаше място за друго превозно средство, затова предположих, че Джон, ако все още беше жив, е в къщата. В известен смисъл това не беше добре и засили опасенията ми за вероятна ситуация със заложници, която не бих могъл да овладея.
Ринк вече беше пред мен и вървеше към къщата. Поех си дълбоко дъх и тръгнах по чакълената алея, водеща към вратата на вилата.
Капките кръв на прага потвърдиха страховете ми. Чух задавеното бръмчене на мотор, отместих поглед към лодката и видях, че капитанът се е вслушал в предупреждението ми. Запитах се дали вече е извикал подкрепление и огледах небето, търсейки хеликоптери, летящи към нас.
Нямаше нищо.
Само една моторница пореше вълните на около четиристотин метра на север. Дори от разстояние видях, че е частна лодка, затова не й обърнах повече внимание. Дори ако капитанът незабавно се беше обадил на властите, те все още бяха далеч. Това означаваше, че нямаме време за губене. Ако Джон беше вътре и особено в компанията на Жътваря, трябваше да предприема решителни действия, преди да пострадат невинни.
Ако имах възможност, щях да огледам мястото и да добия по-ясна представа срещу какво сме изправени. Заедно с Ринк щяхме да измислим план как да подходим, но както винаги Законът на Мърфи надделя. Можех само да се надявам, че хаосът ще бъде в наша полза, както бе ставало безброй пъти в миналото.
Нямах избор, освен да атакувам мрежестата врата, да вдигна крак, да я разбия и да връхлетя в бурята, която неминуемо щеше да последва.
И направих точно това.