— Влез, Джо. Бързо.
Джак и Беатрис се бяха сгушили пред телевизора. Анимационният филм беше приковал вниманието им и те не ми отделиха повече от секунда. В краката им се търкаляха празни кутии, а топлината на газовия котлон изсушаваше остатъци от храна. До креслото беше захвърлена празна бутилка от вино и кутия от китайска храна, но не бяха останали от празненство.
Дженифър бързо затвори вратата. Зад гърба си чух издрънчаване на верига и залостване на резе.
— За в бъдеще няма да са ти необходими ключалки, Джени — рекох и свалих шапката и палтото си. — Шанк вече няма да те посещава.
Тя уви ръце около тялото си.
— Трябва да се тревожа за по-лоши неща от Шанк — промълви.
Четиринайсетгодишната ми работа като агент срещу тероризма вече ме беше убедила в това. Ако ми беше нужно напомняне, трябваше само да погледна хлапетата. Едва на четири и шест, те имаха вид на безкрайно мъдри по тези въпроси.
— Здравейте, деца. Какво гледате? Анимационни филмчета?
— „Спондж Боб“ — отвърна Джак.
— Панталоните му са квадратни — добави Беатрис.
— Интересно — отбелязах и учудено повдигнах вежди. Тя беше твърде малка, за да знае кой е Скалата, но оцени усилието. Смехът й беше като тиха музика, сякаш отново стана бебе. Издръжливостта на децата винаги изумява циника в мен.
Майка й обаче не се успокои толкова лесно и махна ръката ми от рамото си с вял жест. Джени взе палтото и шапката ми, остави ги на страничната облегалка на канапето и после прекоси стаята. Седна на стол до издрасканата маса и придоби вид на осъден затворник.
— Престани да се тревожиш. Гарантирам, че Шанк ще търси другаде парите си.
Тя взе пакет цигари, сложен до препълнен с изпушени до половината фасове, доказателство за продължителните й страдания.
— Засега — подчерта тя. — Но какво ще стане, когато заминеш? Какво ще му попречи да дойде пак?
— Ще ми се обадиш по телефона.
Дженифър потисна кашлицата си и пъхна цигарата между устните си.
— Ами, ако не мога да ти платя, Джо? Пак ли ще дотичаш тук?
— Мислиш, че го направих за пари?
Имайки предвид смисъла, който тя придаваше на думите и особено на хората, може би първо трябваше да обмисля отговора си. Дженифър наклони глава и се втренчи в мен. Пръстите й се вкопчиха в ризата ми.
— По друг начин ли искаш да ти платя, Джо? — Погледът й се стрелна към децата, сякаш представляваха пречка. — Щом искаш. Но не тек… не пред децата.
Внимателно се отскубнах от нея.
— Джени, знаеш, че нямах предвид това.
Тя се извърна и повдигна с ръце гърдите си.
— Какво не е наред? Не съм ли достатъчно хубава за теб? Мислиш, че съм грозна. — Отражението й заплува в огледалото над камината. Патината изкриви образа и скри отвращението й към себе си. — Е, не мога да те обвиня, нали?
— Не си грозна, Джени. Помогнах ти, защото исках. — Махнах с ръка, посочвайки стаята. — Ти се нуждаеше от помощ. Всички се нуждаехте.
— Но ти не работиш безплатно, Джо. Казал си го на Джон. Защо не му помогна? Ако го беше сторил, той можеше още да е тук… — На миглите й затрепкаха сълзи. — Защо не ни помогна тогава? Ще ти кажа защо. Било е заради парите.
Не отговорих.
Тя запали цигарата, засмука я, сякаш беше спасително въже, и гневно се вторачи в мен.
— Не помогна на Джон, когато той имаше нужда. И аз като него не мога да ти платя.
Трябваше да кажа нещо и се настаних срещу нея.
— Джени, не разбираш какво се случи между мен и Джон. Нямах нищо общо с него, независимо дали можеше да ми плати или не.
Дженифър изсумтя и отново дръпна от цигарата.
— Не знам какво ти е казал — продължих аз, — но предполагам, че не е било истината.
Очите й ме пронизваха.
— Какви ги говориш, Джо?
Въздъхнах.
— Всичко е минало, Джени. Забрави го.
Тя сви рамене и изтръска цигарата. Пепелта не улучи пепелника.
— Както искаш.
Тишината надвисна между нас и се смеси със синкавия тютюнев дим.
Веднъж гледах как чапла пронизва с човка малка пъстърва в поток. Ръката на Дженифър правеше подобни пробождащи движения, за да угаси цигарата. И после като лакома чапла тя посегна към друга. Нежно сложих ръката си върху нейната. Дженифър ме погледна в очите. В очите й блесна надежда, но само за секунда. Тя измъкна ръката си и взе пакета. Запали и продължително дръпна от цигарата.
— Искам да намериш Джон — рече Дженифър в мъглата от пушек. — И да го доведеш вкъщи.
— Може да не е толкова лесно. Той вече не е в страната.
— Не. В Америка е.
— Обаждал ли ти се е?
Тя дръпна ръката си, но не от желание да се освободи от мен. Порови в джоба на панталоните си, извади плик и го притисна до гърдите си, а след миг го сложи пред мен. Погледнах я. Джени обаче наблюдаваше децата. Очите й се присвиха.
— Вие, двамата, вървете в стаята си. С чичо трябва да поговорим. Може да гледате телевизия там.
Преди те да успеят да възразят, тя скочи, хвана ги за лактите и ги заведе в стаята им. Върна се и затвори вратата.
— Не искам да слушат. Въпреки случилото се Джон все още е техен баща.
Опитах се да скрия реакцията си и се наведох към масата. Пликът беше обикновен, бял и датата на клеймото беше отпреди повече от две седмици, от Литъл Рок, Арканзас.
— Арканзас? — учудих се аз.
Дженифър ми отвърна с измъчено изражение:
— Откъде другаде?
От разкъсания край на плика се показаха два листа. На пръв поглед написаното приличаше на набързо надраскана бележка, която поставяш на видно място, когато трябва да излезеш, само че по-дълга. Прощално писмо. Почеркът обаче не беше на брат ми.
Погледнах Джени.
— Хайде, прочети го — рече тя.
Сторих го.
„Джени, вероятно нямам право да се свързвам с теб по този начин. Ти несъмнено ме мразиш, но се надявам, че ще прочетеш онова, което имам да ти кажа. Джон го няма и не знам какво да правя. Не ме разбирай погрешно, не ме е оставил, както стори с теб. Имам предвид, че изчезна. Може би не те интересува и смяташ, че заслужавам всичко, което ми се случва, и че Джон определено го заслужава, но не мисля, че си такъв човек. Джон е в беда. Беше нервен от два-три дни, преди да изчезне. И уплашен. Предполагам, че се е случило нещо ужасно. И затова ти пиша.“
Оставих първия лист и погледнах Джени. Беше се оттеглила в отсрещния ъгъл на стаята и гледаше безучастно в празното пространство. Сега писмото беше мой проблем.
Джон сподели, че има доведен брат в Англия. Казва се Хънтър. Знам, че не са се спогаждали, но веднъж Джон каза, че ако нещо му се случи, трябва да повикам Хънтър, защото ще знае какво да направи. Ето защо, умолявам те, стори го заради мен. Ако не заради мен, тогава го направи заради Джон. Изпрати брат му.
Бележката ми се стори странна.
— От кого е писмото? — попитах аз.
Дженифър се приближи, за да изгаси цигарата си, и ядосано отвърна.
— Кучката на Джон.
Повдигнах вежди в недоумение.
— Американка ли е?
— Не, англичанка.
— Как се казва?
— Луиз Блейк.
— Как са се запознали с Джон?
— Работеха в една и съща фирма. — Тя ме погледна изпитателно. — Изглежда, са се срещали от шест месеца, преди той да ме напусне. Всички знаеха освен аз.
— Аз не знаех.
Дженифър избърса уста с длан.
— Тогава ти си единственият. — Стана по-спокойна, докато си припомняше за изневярата. — Кучката открадна съпруга ми, Джо, а сега иска помощ да го намери. Какво да направя? Да й го заведа за ръката?
— Познаваш ли я?
— Не официално. Виждала съм я няколко пъти на работното място на Джон. — Джени се засмя. — Като се замисля, сигурно ще кажеш, че прилича на мен, но по-млада, без тлъстините на корема от износването на две деца. Джон ме е заменил с по-млада и не толкова съсипана двойница.
— Но въпреки това искаш да го намеря?
Тя въздъхна. Погледът й се стрелна към спалнята. Децата бяха тихи и се запитах дали не са долепили уши до вратата.
— Той им е баща, Джо. Трябва да прави повече, за да ги издържа.
Да. Тъжен факт. Но не можех да го опиша с думи.
— Вероятно кучката е права и Джон заслужава всичко, което му се случва. Децата ми обаче не трябва да страдат, нали? — Тя можеше да настоява, но нямаше да чуе укор от мен. — Е, какво мислиш? — попита след няколко секунди. — Можеш ли да направиш нещо?
— Ще сторя всичко възможно — обещах.
Нещо повече, говорех сериозно.