32

Джон Телфър кървеше. При други обстоятелства това би било хубаво, но не и сега, когато плановете на Каин не включваха кървене, което някой любопитен наблюдател можеше да види и да се досети какво е положението на Телфър. Всеки с капка мозък в главата незабавно щеше да свърже облян в кръв човек със случилите се преди малко събития в не толкова далечното пристанище.

— Трябва да направим нещо за раната ти — отбеляза Тувал.

Телфър, който лежеше на дъното на гумената лодка, направи гримаса. Каин седеше отзад и направляваше извънбордовия мотор с една ръка, а с другата държеше вече празния пистолет, насочен към Джон. Морето беше бурно и гумената лодка се клатеше, когато се издигаше върху всяка поредна вълна.

— Лошо ли ти е? — попита Тувал.

— Какво ти пука? — измърмори Телфър.

— Пука ми. Това не ти ли е достатъчно?

Лицето на Джон се изкриви в презрителна гримаса.

— Интересува те само как да вземеш парите.

— Не е вярно. Интересува ме и състоянието ти.

— Да, и още как.

Каин сви рамене.

— Мисли каквото искаш.

Той отново огледа хоризонта. Остров Каталина в далечината беше обвит в морска мъгла, фериботът пухтеше към пристанището. Във водата имаше и други плавателни съдове — две яхти, моторница и дузина чартърни корабчета, превозващи групи хора до любимите им места за риболов. За щастие никое не принадлежеше на Бреговата охрана или на полицията и не се намираше близо до тях, така че някой да забележи Телфър.

— Простреляха ли те? — попита Тувал.

Джон се намръщи и прокара ръка по гърдите си. Очакваше най-лошото и беше предпазлив. Накрая поклати глава.

— Мисля, че по-скоро беше рикошет. Отломката не проникна в тялото ми, а само ме одраска. Но адски ме боли.

Каин кимна. Изпита облекчение. Не искаше Телфър да умре в ръцете му, преди да е извършил онова, което бе планирал за него. Не желаеше обаче той да разбере. Не искаше мъжът да изпадне в истерия във водата. Ако се наложеше да го убие, щеше да привлече внимание. А Тувал не изпитваше удоволствие от мисълта да се надбягва с Бреговата охрана с тази мизерна лодка.

— Щом стигнем до брега, ще те прегледам — предложи той. — Знам, че са минали само два часа, но вече не би трябвало да кърви.

Джон повдигна рамене.

— Ще се оправя. Мисля, че раната се отвори, докато се качвах в лодката.

— Може би, но няма да навреди, ако я погледна.

Телфър въздъхна.

— Защо да си правиш труда?

— Защото е важно за мен.

Джон поклати глава.

— Изобщо не ти пука за мен. Знам, че нямаш намерение да спазиш уговорката ни.

— Мисли каквото искаш, но се запитай нещо. Ако смятах да те убия, защо да си правя труда да те спасявам, когато можех да те оставя на яхтата?

— Отговорът е лесен. Нужен съм ти бил да нося парите.

— Ами, когато беше във водата? Можех да те оставя да се удавиш. Щеше да ми бъде по-лесно да взема куфарчето, отколкото да те влача и да спася жалкия ти задник.

Телфър се замисли, но този път нямаше отговор.

— Какво по-точно възнамеряваш да правиш с мен?

— Да караме едно по едно. Първо ще стигнем до брега и ще почистим раната ти, а после ще реша какво ще стане.

— Ами това? — Той протегна ръка зад главата си и докосна куфарчето, което използваше като възглавница.

Каин се усмихна.

— Ще смъкна този товар от плещите ти. Ранен си. Няма да е честно да очаквам да го носиш.

— Едната ми ръка е здрава. Няма да бъде проблем.

Тувал се засмя.

— Харесвам чувството ти за хумор, Джон.

— Не се шегувам.

— Въпреки това си забавен.

На устните на Телфър затрептя усмивка. Въпреки обстоятелствата той беше доволен от себе си.

— Трябва да ме видиш, когато съм щастлив. Аз съм душата на компанията.

Каин поклати глава, сякаш видя забавните лудории на прощъпалник, и насочи лодката към брега. Там имаше златист пясък и къщи. Обвитата в мъгла кула зад тях закриваше южната част на Лос Анджелис, простираща се от Редондо Бийч към Лонг Бийч. Той избра наслуки една къща и се отправи към дървения кей, издаден навътре във вълните.

Лятната вила принадлежеше на немного богати хора, ако се съдеше по олющената боя на рамките на прозорците. Виждаше се само един очукан додж, паркиран под верандата в южната страна на къщата. Нямаше яхта на кея. Постройката имаше полузанемарен вид, сякаш се използваше рядко и се поддържаше още по-рядко. На плажа отпред нямаше детски люлки и разпръснати играчки, нито следа от скорошно използване на вграденото в камъка барбекю, което съдържаше само пепел и застояла миризма на изпечените там бургери. Ако в къщата имаше човек, щеше да бъде един или най-много двама.

Тувал сръчно докара гумената лодка до пристана, хвърли въжето като ласо, завърза го за стълба и прибягна до заплахата с пистолета, за да мотивира Джон.

— Ти носи куфарчето — заповяда той. — Ще го взема, когато влезем вътре.

— Ами, ако има хора?

— Тогава ще се възползваме от щедростта им, за да те оправим.

— И това ли е всичко?

— Какво друго?

Телфър се надигна, очевидно изпитвайки болка, и се вгледа в прозорците на вилата.

— Няма да ги нараниш, нали?

Каин придоби обиден вид.

— Мислех, че вече си започнал да ме опознаваш.

— Така е и точно там е проблемът.

— Чух това.

— Трябваше.

Изражението на Каин мигновено се промени.

— Предполагам, че всичко зависи от това, дали ще бъдат готови да ни окажат помощ или не. Не обичам егоистите. А ти, Джон?

— Мисля, че няма да имат голям избор, когато тикнеш пистолет в лицето им.

Тувал сви рамене.

— Ами ако има деца? — добави Телфър.

— Напоследък не съм убивал дете. — Както винаги забележката на Каин беше двусмислена.

Джон нищо не каза и се съсредоточи да тътри крака след врага си, за да прикрие отвращението си. Тувал го остави да върви пръв. Погледна празния пистолет, размисли върху полезността му като инструмент и реши, че стига никой да не знае, че няма патрони, си заслужава усилието да го носи.

Джон тътреше крака по кея, стиснал под мишница куфарчето. Каин се ухили. Мъжът приличаше на тромава майка, когато се вкопчи в перилата, за да се качи по стъпалата към предния двор на къщата. Лятната вила наподобяваше череп с тъмни очни ябълки вместо прозорци и озъбена челюст от белите колчета на оградата. Образът се понрави на Тувал, но засили лошите предчувствия на Джон. Той се обърна и погледна умолително Каин.

— Върви, Джон. Няма за какво да се тревожиш.

Телфър поклати глава и изправи рамене в стремеж да се противопостави на перспективата за още насилие. Тувал го бутна по гърба, но той не помръдна.

— Не трябва да убиваш никого.

— Не — съгласи се Каин. — Не трябва.

Джон пак отказа да тръгне.

Тувал изсумтя недоволно.

— Но може да започна тук и сега, ако не си размърдаш задника.

Лицето на Телфър пламна от гняв. Той бавно се обърна и погледна похитителя си. Каин се втренчи ядосано в него.

— Знаеш ли, колкото повече заплашваш някого, толкова по-малко въздейства заплахата — рече Джон.

Тувал отново изсумтя, но този път развеселено.

— Вече би трябвало да ти е ясно, че не отправям напразни заплахи, Джон.

— Съзнавам го много добре. Исках само да кажа, че трябва да внимаваш кого заплашваш. Рано или късно ще трябва да направиш нещо по въпроса.

— А сега кой отправя заплахи?

— Не е заплаха, а приятелски съвет.

Каин му намигна.

— Добре, Джон, разбрах. А сега, окажи ми честта да влезеш вътре на собствените си крака, преди да те завлека за ушите.

— Пак ли ме заплашваш?

Тувал повдигна рамене.

— Наречи ме предсказуем.

Телфър се закашля, изплю се и тръгна. Каин погледна надолу и видя тъмни петна върху дъските. Джон кървеше по-зле, отколкото Тувал предполагаше. Вероятно това беше причината за перченето му — последен опит да покаже, че има кураж. Каин тръгна по дирята и отново се вторачи в него. Може би взимането на Телфър беше излишно и Тувал трябваше да му сложи край сега. Мъртъв, Джон вече нямаше да бъде пречка. И щеше да бъде по-управляем, натъпкан в багажника на доджа, отколкото пред дулото на пистолета. Това обаче би означавало промяна в плановете, които си фантазираше от няколко часа. Убит без много шум или по-късно, на определено място с цялата пищност и церемониалност, които случаят изискваше? Изборът не беше прекалено труден. Тувал взе решение и тръгна след Телфър.

Въпреки че къщата изглеждаше занемарена, малката градина беше нещо различно. Бугенвилията в керамични саксии представляваше приятна граница покрай пътеката към къщата. Каин изкриви устни. Цветята някак разваляха цялостния пейзаж. Както и дрънченето на пиано, което се разнасяше зад мрежестата врата.

Той въздъхна тежко при мисълта за домашната атмосфера, забърза и се приближи до вратата точно когато Джон вдигаше ръка да почука. Приготви се да го спре, но стъпките по чакъла го сториха вместо него. Двамата се обърнаха и видяха, че от ъгъла на къщата идва някакъв мъж, а после едновременно забелязаха ротвайлера, който опъваше каишката в ръката му. Телфър погледна похитителя си и се подсмихна.

— Да ви помогна ли, господа? — попита мъжът, шейсетинагодишен, със слънчев загар и възпълничък. Явно се беше пенсионирал преждевременно и бе дошъл на кратка почивка. Каин беше готов да се обзаложи, че човекът предпочита да прекарва ваканциите си в каравана. Огромното куче продължаваше да се дърпа на каишката, изплезило език в очакване на два вкусни залъка.

Тувал скри пистолета в колана на панталоните си и силно стисна рамото на Джон, за да не му позволи да направи някакво издайническо движение.

— Да се надяваме, че ще можеш, братко. Приятелят ми е ранен. Ще ти бъда благодарен, ако се обадиш на 911.

— Да повикам ли линейка? — попита мъжът и изви врат покрай Каин, сякаш се опитваше да установи дали раните на Телфър са сериозни. Каин леко се отмести встрани. Кръвта на ризата на Джон му подейства като сигнален маяк. Мъжът отвори широко очи и се наклони напред, подпомаган от дърпането на тежкото куче. — Мили Боже! Вие кървите!

Тувал вдигна ръка.

— Не се тревожи, братко. Изглежда по-зле, отколкото е всъщност, но пак ще ти бъдем благодарни за помощта.

— Да, да. — Човекът се затича към тях. Ротвайлерът подскачаше до него и вече не се дърпаше на каишката. Каин го погледна за миг, а после се престори на уплашен и отстъпи встрани. Мъжът го видя и поклати глава: — Не се страхувайте от Попай. Изглежда страшен, но е добър. По-скоро ще ви оближе целите, отколкото да ви ухапе.

— Какво облекчение — рече Тувал, обърна се, повдигна вежди в недоумение и се усмихна накриво на Джон. Телфър се прокашля, но Каин вече коленичеше, за да поздрави кучето.

Докато ротвайлерът минаваше, Тувал пъхна ръка под намордника му и привидно невинно го потупа по широките гърди. Само след два крачки кучето падна и дори не излая стреснато, преди да умре. Стъписан, стопанинът му се вторачи в него, а после изумено погледна Каин, който се изправи.

— Не обичам кучета — обясни убиецът.

Човекът плъзна очи по ръката му и спря на пръстите. По ножа за чистене на риба имаше съвсем малко кръв, толкова бързо бе влязъл и излязъл от кучето.

— Те са конкуренция за костите ти — добави Каин.

Мъжът възкликна учудено и коленете му се огънаха.

Загрузка...