40

— Напомни ми да не инвестирам във ваканционна вила за почивка тук — обади се Ринк. — Може да е трудно да я дам под наем през зимата.

— Ще бъде трудно през всеки сезон.

Пустинята Мохаве заема повече от петдесет и седем хиляди квадратни километра и граничи с Калифорния и части от Аризона, Юга и Невада. Не исках дори да гадая къде се намираме в момента. Само се радвах, че имаме превоз. Ако трябваше да вървим там през деня, не бих заложил много на шансовете ни да оцелеем.

Мохаве не беше пустиня в истинския смисъл на думата. Не се състоеше от километрични дюни като Сахара, където бях преди няколко години. Но от един поглед към попарения пейзаж разбрах, че е също така суха.

Изкачвахме се все по-високо в хълмовете. Нощното небе бе разкъсано на хоризонта от странни очертания, които знаех, че са късолистни юки. Във въображението ми те наподобяваха безформени великани, които ни махаха да посрещнем участта си. Пътят вече беше само спомен и Ринк следваше едва забележимите дири, оставени от доджа на Каин върху земята.

Денем в района беше горещо, а посред нощ температурата спадаше драстично ниско, когато насъбралата се през деня жега се излъчваше от скалите и чакъла и затопляше въздуха. Но въпреки че отоплението в джипа беше пуснато почти на максималната степен, почувствах хладни тръпки. Потреперих и усетих, че инстинктивно се свих. Ринк ме погледна.

— Добре ли си, Хънтър?

Измънках утвърдително.

— Всичко ще мине гладко, запомни ми думите.

— Добре съм, Ринк — уверих го. — Само имам чувството, че някой ходи по гроба ми.

Той се умълча. Може би думите ми бяха прекалено пророчески и не му харесаха. Съсредоточи се да насочва джипа нагоре по склона към проход във възвишенията, отбелязан от две огромни назъбени канари. Приближихме се до върха и той се обърна към мен.

— Никой друг освен Каин няма да умре.

Въздъхнах.

— Дано си прав и всичко свърши тази нощ.

Погледнах го. Той се закашля.

— Играта на Каин свърши, Хънтър. Тази част ще приключи, но останалото?

— Кое? — попитах, но въпросът беше риторичен. Ринк имаше предвид Джон, Луиз Блейк, Петоски, Хендриксън, Уолтър, Тайните служби и жертвите на Жътваря и семействата им. Каин може би щеше да умре тази нощ, но колко дълго щеше да продължи шумотевицата след това? Освен жертвите му имаше и други убити, по-точно главорезът, застрелян в дома на Луиз, и другият, когото премахнах в къщата на плажа. Как щяха да бъдат решени тези инциденти?

— Ще бъде нещо като цирк с три арени — добави Ринк. — Можем само да се надяваме, че няма да заприличаме на проклети клоуни.

Поклатих глава.

— Уолтър ще се погрижи това да не се случи. Както и за изчезването на главореза, когото очистих.

Ринк изсумтя. Вече бяхме разговаряли на тази тема, но очевидно изпитваше безпокойство по този въпрос. Вместо да утежня неловкото положение, аз се втренчих напред. Двете гигантски каменни колони се извисяваха застрашително. На кървавочервения фон на небето те приличаха на монолити, камъни, отбелязващи гробниците на великани близнаци. И трябваше да минем между тях.

Докато карахме между огромните чукари, заключих, че току-що сме стигнали до точката, откъдето няма връщане назад. Вярно, това беше клише, но и истина. Проверих още веднъж оръжията си. Бяха готови както преди няколко минути. За миг се запитах дали ще бъдат достатъчно.

Зад скалните порти имаше равно пространство от пясъчник. Пластовете вкаменен пясък полегато се спускаха към хоризонта. Преди милиони години районът е бил дъно на праисторически океан, гъмжащ от причудливи и изумителни форми на живот. Сега обаче, далеч над настоящото морско ниво, необятната скалиста пустош беше лишена от живот. Там се движеха само пясъчни вихрушки, леки ветрове, които подемаха и завъртаха частици пясък над безчувствената земя.

— Все едно сме кацнали на Марс — отбеляза Ринк.

Стана ясно, че се намираме върху масивно плато.

Предупредих Ринк и настоях да намали. Нещо в цвета на нощта отвъд полезрението ни ме накара да се замисля. Имах чувството, че стоим на ръба на света и една непредпазлива крачка ще ни запрати във вечността.

След по-малко от минута се оказах прав. Ринк спря. Двамата се наведохме напред, протегнахме вратове и се вторачихме в забулената в мъгла долина пред нас. Спогледахме се. Ако Ринк не бе ударил спирачки, щяхме да паднем от шейсет и няколко метра и да срещнем смъртта.

— А сега накъде? — попита той.

— Където и да е, само не напред — отвърнах и двамата се засмяхме.

Внимателно, за да не се плъзнем над ръба на скалата, Ринк зави наляво и сетне потегли предпазливо като внезапно ослепял човек. Гладките скали се осеяха с дълбоки пукнатини и той зави обратно, и потеглихме по пътя, по който бяхме дошли. В тъмнината застрашително се появиха странни очертания. Едва когато минахме покрай тях, осъзнах, че се движим между каросериите на изгорели превозни средства. Бяха предимно каравани. Тук-там имаше по някой микробус. Шофьорите им, изглежда, бяха станали жертви на Каин. Малко по-нататък видяхме доджа. Веднага стана очевидно, че колата е изоставена. Двете предни врати бяха отворени и лампата вътре светеше с жълт блясък в мрака.

Нищо не помръдваше в автомобила. Каин можеше да е легнал на задната седалка и да ни чака да направим грешката да подадем глави вътре и да ни застреля. Или се криеше зад колата. Отхвърлих и двете вероятности.

Нямаше да бъде забавно.

Той не ни беше довел чак дотам само за да ни застреля, докато сме на открито. Жътваря планираше много по-интересна игра.

И все пак трябваше да проверим. Щяхме да приличаме на аматьори, ако не бяхме погледнали и Каин изскочеше и ни застреляше в гръб, докато отминаваме.

Стигнахме на петнайсетина метра от доджа и слязохме от джипа. Извадихме оръжията си и Ринк тръгна наляво, а аз — надясно. Приближих се до предницата на доджа, а Ринк заобиколи отзад.

— Няма никого — едновременно произнесохме и двамата. Насочих пистолета си към вътрешността на колата, а приятелят ми се вмъкна вътре и огледа задната седалка.

— Ела да видиш нещо, Хънтър.

Направих го и изпъшках. Задната седалка беше прогизнала от кръв, което показваше, че на Джон не му остава много време на този свят.

Продължих да се взирам в кръвта, а Ринк провери багажника и установи, че е заключен. Каин нямаше да изскочи оттам, докато бяхме с гръб. Ринк се върна при мен, привлече вниманието ми и посочи напред.

Разпилените встрани камъни отбелязваха, че някой е минал оттам. Както и капките кръв, които блестяха в тъмното върху светлата повърхност.

Тръгнахме отново, на разстояние десетина крачки един от друг, и на не повече от стотина метра от паркирания додж стигнахме до скала. Приближихме се до ръба и видяхме, че бездната долу не е празна. Скалата се спускаше на повече от шейсет метра към наклонен насип от шисти и пясък, а по-нататък ставаше равна и се превръщаше в нещо като създаден от природата амфитеатър, който се простираше, докъдето погледът ми стигаше. Имаше формата на бяла голяма купа. Отгоре бе надвиснала гъста мъгла, досущ множество привидения. Избелената от слънцето котловина напомняше само на едно — издълбаната, куха вътрешност на човешки череп. Подсвирнах тихо. Ако Каин можеше да нарече някое място свой дом, това беше най-подходящото.

Силуетите ни се очертаваха на ръба на стръмния склон и представляваха лесна мишена. Отстъпихме назад.

— Ей там, изглежда, има пътека надолу — посочи Ринк. — Сигурно са минали по нея.

Видях пукнатината в земята и кимнах. Приближих се и надникнах над ръба. От бегъл поглед вероятно нямаше да забележа изсечените стъпала, водещи надолу по скалата, но търсех точно тях. Каин бе идвал тук много пъти. Стъпалата бяха свидетелство за това.

— Спускам се — казах аз на Ринк и без да чакам отговор, тръгнах.

Стъпалата не бяха толкова стръмни, колкото изглеждаха, и не беше нужно да си пъргав като планински козел, за да слезеш по тях. Запитах се обаче как, натоварен с Джон, Каин е успял да го направи, без да се спъне и да отнесе и двамата към смъртта. Мисълта ми вдъхна уважение към способностите на този тип.

Напомних си, че той е бивш добре обучен агент на Тайните служби и вероятно е твърд като камък под непретенциозната фасада. Трябваше да призная, че е изключително смел и решителен. Нямаше да бъде лесно да го убия в ръкопашен бой, въпреки че такова беше намерението ми.

Ринк не се нуждаеше от напътствия как да действа. Изчака, докато стигнах до дъното, и после тръгна.

Докато той слизаше, аз го прикривах. Ринк стигна до долу и аз се запромъквах напред. Той ме последва, оглеждайки се наляво и надясно. Преминахме по този начин склона на бялата като кост долина и стигнахме до равен терен. Земята вече не беше коварна, но пред нас се извиси мъгла и закри гледката. Освен че ни пречеше да виждаме, мъглата играеше номера на слуха ни. Докато стъпвах по пясъка, бих се заклел, че чух музика. Спрях и се обърнах към Ринк:

— Чу ли?

Той свъси вежди.

— Радио ли свири? — прошепна.

Повдигнах рамене и продължих. Стори ми се, че забелязах нещо да се движи през талазите мъгла. Ръката ми се насочи към него и пръстът ми погали спусъка на зиг-зауера. Отново се разнесе музика, а после мъглата се сгъсти и силуетът изчезна.

— Какво беше това, по дяволите? — изсъска Ринк. Думите му потвърдиха, че не халюцинирам.

— Не знам. Запази спокойствие. Мисля, че не беше Каин.

— Уродлив призрак — измърмори приятелят ми.

Претърсих с поглед танцуващата мъгла и видях нещо тъмно във въртящите се спирали. Отново насочих пистолета, но се въздържах и не стрелях.

Пред мен се разнасяше музика като дисхармонично дрънчене на оркестър от музикални инвалиди. Пак зърнах диригента, размахващ палка. Въпреки че бях свикнал с всякакви ужасии, аз се дръпнах назад от сцената, която се разкри пред мен.

— По дяволите — промълвих.

Ринк се оказа прав. Уродливостта пред очите ми наистина можеше най-добре да се опише като призрак.

Загрузка...