Когато работя, не използвам превозно средство, на което държа. Взимам стара таратайка, купена на търг за двеста лири. По този начин, ако някой недоволен прокара ключ по цялата й дължина, не се ядосвам много. Колата ми има много драскотини. Единственото ми изискване е двигателят да е редовно и щателно преглеждан и гумите да са от новия модел, които не се пукат. Тези две неща се оказаха ценни в миналото.
Преди да тръгна да „поговоря“ с Шанк и главорезите му, бях паркирал стария воксхол корса през няколко преки. Не че го пазех чак толкова много, но нямах намерение да превръщам автомобила си в лесна мишена. Приближавах се към него, когато беемвето се шмугна в улицата зад мен. Откровено казано, реших, че повече няма да видя Питър Рамзи, но той се беше върнал, жаден за още.
Може би трябваше да му изиграя по-добър номер първия път. Грешката е моя, но както споменах, понякога съм състрадателен.
— Този път… няма да се шегувам — зарекох се.
Музиката беше намалена с надеждата да се промъкне крадешком, но думкащият ритъм звучеше като сърцебиене на хищник, който се готви за смъртоносен скок. По асфалта изсвириха дебели гуми. Двигателят изръмжа. И без да гледам, разбрах, че идват.
Имах чувството, че отново съм в Белфаст. Само че тогава бях неопитен новобранец, безсмъртен в бойната си униформа и автомата в ръцете ми. Не бях подготвен за онова, което щеше да се случи, и дори осъзнах, че съм прострелян едва когато излязох от мъглата на морфина на другия ден и замигах срещу медицинската сестра.
Обикновено не чуваш куршума, който те убива. Това означаваше, че двата куршума, изстреляни от Шанк по мен, не улучиха целта. Добре, че се хвърлих напред в подходящия момент. Уличната настилка не ми прости, но ожулените лакът и коляно бяха най-малките ми тревоги.
Беемвето приличаше на лъскава черна акула, опасна като 38-милиметровия пистолет, с който Шанк се беше прицелил в мен. Имаше логика във факта, че шофьорът качи беемвето на тротоара. Половин тон метал върху главата ми щяха да ме довършат също толкова бързо като куршум в сърцето.
— Дръжте копелето!
Докато се претъркалях встрани от колата, не можах да не се усмихна на псевдогангстерския жаргон на Шанк — по-скоро от Салфорд, Голям Манчестър, отколкото от южноцентрален Лос Анджелис.
Беевмето скочи от тротоара и удари шасито си. Изправих се зад тях и извадих пистолета си „Зиг-Зауер Р 226“. За разлика от тези кретени бях със заредено оръжие. Освен това умеех да стрелям. Един куршум в задната гума, два в багажника и четвърти в задното стъкло за всеки случай. Спуканата гума и паниката завъртяха колата и я блъснаха в моя паркиран воксхол.
В тази част на града стрелбата гарантира, че очевидците навеждат глави или извръщат поглед встрани. От друга страна, съсипването на хубав старомоден автомобил разбунва духовете.
— Слезте от колата! — извиках аз. — Веднага!
Шофьорът се беше прегърбил над волана. От ноздрите му се пенеше кръв. Дълбоко заспал за втори път онази вечер, Шанк не беше в по-добро състояние. Беше се навел през смъкнатото стъкло, когато беемвето се блъсна в моя воксхол, плачеше като бебе и държеше ударения си лакът. Пистолетът му беше изхвърчал под колата ми. Само едрият плешивец представляваше заплаха.
— Казах, слез от проклетата кола!
Видът на дулото на зиг-зауера е достатъчен, за да мотивира повечето хора. Мъжът беше изумително пъргав, когато предложи правилната форма на стимулиране и вдигна ръце.
— Добре! Спокойно, човече.
Ръкавиците му бяха изчезнали. На дясната ръка имаше тежки златни пръстени като на богаташ. Явно се мислеше за боксьор.
— Вдигни Шанк — наредих аз.
Мъжът очевидно беше свикнал да изпълнява заповеди и не възрази. Бързо се наведе и вдигна на крака Шанк.
— В уличката.
Тясната алея срещу нас минаваше между незастроен парцел и магазин за видеокасети под наем, затворен през нощта. Може би беше затворен отдавна, ако се съдеше по избелелите плакати.
Знаех какви мисли се въртят в главата на здравеняка. Смяташе, че дните му позорно ще свършат в тясна уличка. Трябваше да му призная обаче, че беше посмел, отколкото глупав.
— Не ни водиш там да ни застреляш.
— Така ли?
— Ако ще го правиш, застреляй ни сега. На открито.
— Добре — отвърнах аз.
Шанк изхленчи. Не изгаряше от желание.
Плешивият хвърли на шефа си поглед, който загатваше, че ще има промени в уговорката им. Ако, разбира се, се измъкнеха живи. Шанк се олюля, когато едрият тип отстъпи встрани от него.
— Хайде — предизвика ме той. — Изглежда, не ти стиска.
Усмихнах му се тъжно.
Той го прие като признак на слабост и сграбчи пистолет, затъкнат в колана му.
Погалих спусъка и капачката на дясното му коляно се раздроби.
Грамадният мъж падна и въпреки смелостта си изкрещя.
— Ами ти, Шанк? И ти ли мислиш, че не ми стиска да те убия? — Прицелих се точно между очите му. — След като ти се опита да ме застреляш?
Представете си сирена за въздушно нападение и ще разберете какъв звук издаде Шанк.
— Знаеш ли, Шанк, трябваше да ме послушаш.
Отново натиснах спусъка.
Той се свлече до приятеля си и се хвана за натрошеното си коляно.
— Следващия път ще те убия — обещах аз.