11

Санта Моника се намираше само на тринайсет километра от международното летище на Лос Анджелис и на двайсет километра от центъра на Лос Анджелис и беше любимото място на Тувал-Каин на Западното крайбрежие. Беше ходил там много пъти, но никога не му омръзваше. Как можеха да ти дотегнат поразителният съвременен стил и архитектура или безсрамният опит на града да изкопчи някой долар от туристическия пазар?

Санта Моника беше място за забавление с викториански шик. В началото на деветдесетте години на миналия век отново бе процъфтяла с блясъка на кинозвезда. През двайсетте години звезди като Уил Роджърс, Грета Гарбо и Марион Дейвис си бяха построили жилища там, а през осемдесетте години градът се бе прославил за пореден път, след като бе преобразен от реставрация за много милиони долари.

Мнозина се тълпяха да живеят там, но голяма част от пришълците бяха временни и нямаха корени. Санта Моника беше идеално ловно поле за човек, дебнещ странници, които няма да липсват на никого.

В момента Каин търсеше един от чужденците.

Крадец на скъпа за него кама.

Докато пресичаше булевард „Линкълн“ с фолксвагена като на Тед Бънди, се усмихна на типовете, които видя да вървят по тротоарите. Имаше кандидати за актьори, директори и рокзвезди. За каквито и да се сетиш, всичките бяха там. Имаше обаче и други. Те бяха в Санта Моника, за да зяпат в почуда останалите кандидати и да се смесят с търсачите на слава и богатство. Със сигурност никой наистина богат и известен не се разхождаше по улиците от страх обезумелите колекционери на сувенири да не го разкъсат на парчета. Каин видя дузина двойници на Майкъл Джексън и няколко Мерилин Монро. Можеше ли някой да разбере дали звездата е реална или не?

Светът беше изкривен в този чудесен град, но той обичаше точно това. Санта Моника беше бягство от еднообразния живот на действителното измерение, където беше мястото на хора като него. Знаеше, че не съществува в ежедневния свят, който повечето човешки същества населяваха. Тъй като беше социопат, разбираше, че постъпките му не са приемливи за традиционното общество. Но тъй като беше социопат, това не го интересуваше. Там, в онзи съвременен Вавилон, можеше да преуспява и да израства спокоен от мисълта, че е заобиколен от множество подобни съзнания.

Обичаше да говори на мъртвите си жертви. Те не го прекъсваха. По същата причина беше щастлив да разговаря със себе си. Можеше да бъде многословен. „Правило номер две, крадецо. Най-лесният начин да се скриеш е, като го направиш пред очите на всички. Ето например аз съм една сардина в огромно стадо сардини. Не се различавам от хилядите други и е малко вероятно да ме хванат, когато има толкова много.“ Не харесваше особено много метафората със сардините, но трябваше да признае, че служи на целта му. Мислеше се по-скоро за акула или риба меч, която дебне в стадото, готова да изскочи от укритието си и да покаже разкъсващите си зъби или проблясващо острие.

По всяка вероятност крадецът се беше заврял в хотелската си стая.

— Правиш нещата твърде лесни за мен, крадецо. Трябва да си навън, на слънчевата светлина, да се сливаш с другите в това сбъркано място. Какъв шанс щях да имам да те намеря тогава?

Тувал спря колата на грамаден, почти пълен паркинг. Наблизо имаше крайбрежен булевард, който водеше към кея. Разходката щеше да му достави удоволствие след дългото шофиране. Нямаше значение дали е ден или нощ. Хората ходеха на кея, ловяха риба, гледаха вълните, забавляваха се в игралните клубове или си купуваха сувенири, возеха се на въртележките или на влакчетата на ужасите, смееха се, викаха и крещяха от вълнение.

Защо да си прави труда да заключва колата или да взима ключовете от стартера? Ако крадец отмъкнеше автомобила, още по-добре. Щеше да му спести отърваването от фолксвагена. Избърсването на волана, таблото и вратите беше разумно и необходимо. Не искаше да мисли, че някое ченге може да открие колата преди желаещите да се повозят.

Тръгна по булеварда под стръмните скали. Прозорците на викторианските къщи отразяваха блясъка. Следобедното слънце галеше лицето му под козирката на шапката. Покрай него минаха две момичета на ролкови кънки. Бикините им едва закриваха симпатичните им задничета. Всичко беше в името на шоуто, но такава беше и неговата реакция. Каин се усмихна, кимна и оправи шапката си, сякаш се забавляваше, както би направил всеки новодошъл и страстен мъж. „Правило номер три, крадецо. Лесно е да го запомниш.“ За да избегне учудени погледи, той не произнесе на глас думите. „Когато си в Рим, прави като римляните.“

Добър съвет.

За удоволствие на Каин наблизо премина жена на колело, която теглеше териер на скейтборд. Ексцентрично безумие, лудост — всичко му харесваше.

Той спря пред сергия да си купи нещо за ядене и сетне продължи да се разхожда по кея и да яде с пръсти направо от картонената кутия. Такъв беше реалният живот!

Денят и гледките бяха великолепни. Слънцето започна да клони към Тихия океан, а морето и небето бяха сини като на снимка във ваканционна брошура. Плажът беше претъпкан с красиви хора, чиито тела блестяха от масла за слънчев загар. Липсваше единствено Памела Андерсън в червен бански.

Тувал се чувстваше добре. Само едно можеше да направи деня по-хубав. Това обаче щеше да разкрие прикритието му на турист. Той хвърли мазната кутия от храната в препълнена кофа за боклук и докосна ножа за чистене на риба в джоба си. Жътвата на кости беше изключена, но Каин реши, че има удобни възможности да си поиграе. Повечето хора бяха оскъдно облечени и това можеше да представлява предизвикателство, но щеше да направи нещата по-интересни. И както винаги, щом предизвикателството бъдеше преодоляно, задоволството беше по-голямо.

Първата мишена беше очевидна незабавно — подобна на статуя жена с къси панталони в цвят каки и тясна фланелка. Стоеше накрая на опашка за сладолед. Каин не се замисли, тръгна и се престори, че случайно я блъсна.

— Съжалявам, госпожо. Много се извинявам.

Жената беше на четирийсет и няколко, но изглеждаше десетина години по-млада. Тя го погледна намръщено. Не беше свикнала да я опипват непознати и за миг се притесни от неволния допир, а после отметна назад коси и се върна към по-неотложната задача да запази мястото си на опашката. Каин отмина, стискайки гайка от късите й панталони в лявата си ръка.

— Едно на нула — прошепна.

Пъхна трофея в джоба на анорака си между увитите в целофан пръсти и палци от колекцията си. С подобрено настроение изкачи поредицата от дървени стъпала и излезе на рампата, водеща към кея. От този висок наблюдателен пост започна да шпионира жената пред павилиона. Вече беше забравила за него в желанието си за малинова наслада със сметана. Зад нея на опашката стоеше мъж в тъмносива риза и памучен панталон и сякаш гледаше към Тувал. Очите им се срещнаха за миг и после мъжът отмести поглед встрани. Интересно.

„Четвърто правило, крадецо. Semper vigilo. Винаги бъди нащрек.“

Дребните печалби на кея бяха още по-апетитни. Тълпите бяха гъсти и случайните сблъсъци бяха нещо нормално. След минута Каин се сдоби с копче от сакото на възрастен джентълмен и пискюл от чадъра на жена. Никой от тях не представляваше голямо предизвикателство, но въпреки това се включиха в колекцията му. Той обаче все още не беше приключил.

— Уловът на деня!

Жената беше в бледолилав бански и подходящ по цвят саронг. Приличаше на хавайка. Черноока хубавица със смугла кожа и сочни червени устни. Изрезката от бикините й би направила щастлив всеки мъж.

Тя вървеше сред тълпата плавно и уверено, че й правят път. Вярно, беше красива, но очевидно презираше по-низшите простосмъртни около нея. Каин нямаше нищо против това. Жената беше сродна душа. С удоволствие би я научил, че в тълпата има поне един човек, който няма да отстъпи лесно. Бедата беше там, че тя беше твърде привлекателна. Мъжете задържаха погледите си на нея. Оглеждаха я и някои жени, но в техните очи се четеше завист. Идеята да се приближи до нея не беше добра, защото хубавицата привличаше голямо внимание. Някой непременно щеше да забележи и да запомни Каин. Възрастната жена, която седеше на шезлонг, беше по-лесна мишена. Той направи две крачки към нея и спря. Нещо се мярна в периферното му зрение. Нещо тъмносиво. Той примигна. Тъмносивият цвят обикновено не предизвикваше притеснения, особено когато човек беше предпазлив като Тувал-Каин.

Той влезе в игрална зала. Цели семейства трескаво пускаха монети в автоматите, сякаш вече излизаха от мода. Грандиозна показност на ваканционно разточителство. Изпотени лица и миризма на пуканки. Каин възприе и после прогони всичко това. Беше в Зоната. Направи пет крачки и сетне тръгна обратно по пътя, по който бе дошъл.

Мъжът, който влизаше в игралния дом, нямаше друга възможност, освен да продължи навътре. Издадоха го блясъкът в очите и почти незабележимото забавяне. Тувал беше по-опитен в тази игра. Никой не би се досетил, че подозира мъжа.

Той се измъкна навън и се обърна към жената на шезлонга, а после изведнъж се завъртя и видя мъжа в тъмносивата риза и памучния панталон да излиза от залата. Прокарването на ръка през черната му коса, докато оглеждаше тълпата, търсейки някого, беше добро прикритие, но неубедително за Каин. Той стигна до извода, че трябваше да остане да си купи сладолед.

Мъжът несъмнено го следеше. Каин само не разбираше мотива му. Той се обърна бавно и започна да се разхожда по кея.

Придаде си вид, че е развълнуван да бъде там, и оглеждаше атракциите като селянче, дошло за пръв път в големия град. Витрините на магазините и въртележките обаче не го интересуваха. Те бяха само прикритие за наблюдението му. Проверяваше какво има зад него в отразяващите образите повърхности. Човекът с тъмносивата риза все още го следеше. Имаше и друг с риза на ярки жълти и сини райета. Преследваха го най-малко двама души.

— Какви ли са? Престъпници или ченгета? — Нито едното предположение не звучеше убедително. — Мисля, че е време да изчезвам.

Стъпалата на крайбрежния булевард обещаваха бягство, но едър мъж беше препречил пътя. Гледаше разярено като мастиф и шепнеше нещо в юмрука си. Не бяха престъпници, а ченгета.

Каин трябваше да се престори на безразличен и да мине покрай него. Планът беше добър, но човекът пристъпи пред него, вдигна ръка и го блъсна в гърдите. Приличаше на циментова стена, широк, блед като вар и малко груб отблизо. Не беше и учтив. Дори не благоволи да се представи. Само кимна над рамото на Тувал. Следователно намерението му беше по-скоро да отвлече вниманието му, отколкото да го задържи. Мъжът с тъмносивата риза и другият с ярките райета сигурно се приближаваха.

Каин примигна невинно.

— С какво мога да ви помогна?

— Изчакайте тук. — Човекът отново кимна през рамо. Леката настойчивост подсказа на Тувал, че приятелите на мъжа не са толкова близо, колкото трябва.

— За какво става дума? — попита Каин и бръкна в джобовете си.

— Охрана. Искаме да говорим с вас.

— Охрана? — Нервният му смях беше неподправен, но поради съвсем различна причина. — Какво облекчение. За миг помислих, че ще ме ограбите или пребиете.

— Искаме само да ви зададем няколко въпроса, ако нямате нищо против да изчакате една-две минути.

— Защо да чакам? Какво съм направил?

— Имаме проблеми с джебчии. Наблюдавахме ви и бихме искали да ни покажете съдържанието на джобовете си.

Въпреки че беше едър и внушителен, мъжът гледаше нервно. Каин реши, че отскоро е на работа.

— Мисля, че нямате право да го правите — отвърна.

— Ако изчакате шефа ми, той ще ви обясни всичко. — Ръката на охранителя беше голяма и гореща като печено месо на неделен обяд върху рамото на Каин.

— Хей! — Той разтърси рамене, за да я махне. Жестът беше достатъчно дружелюбен. Липсата на агресия щеше да гарантира, че няма да го насърчи да го сграбчи по-здраво.

Да, едрият мъжага беше новобранец и очевидно несигурен какви точно правомощия има. Той размаха ръка във въздуха, сякаш гонеше летящи прашинки пърхот.

Каин изпусна затаения си дъх, а вътрешният му глас строго прошепна: „Правило номер пет, крадецо. Ако те хванат, накарай ги да мислят. Докато са заети да разсъждават, глупаците не действат. Това ти дава възможност да действаш пръв. Правило шест. Ако ще действаш, направи го незабавно и без предубеждение.“

— Е, къде е шефът ви?

— Идва.

Тувал се огледа и видя, че мъжът в ярките райета е на шест-седем метра и се опитва да заобиколи група хлапета, тръгнали на екскурзия. Не видя онзи с тъмносивата риза. Хубаво, това му печелеше няколко секунди.

— Не мога да чакам цял ден. — Каин заангажира сетивата на мъжа, като се втренчи в очите му. Лесно, но ефективно. Не му беше нужно нищо повече. Ръката му се плъзна под зрителното им поле. Движението беше бързо и незабележимо. Мълниеносно наръгване между краката на мъжа. Съвсем кратък контакт. Едва осезаем. И после мина покрай него и заслиза по стъпалата. Охранителят стоеше неподвижно и гледаше локвата кръв, която се насъбираше между краката му.

Тувал преброи стъпалата — едно, две, три, четири — и сетне виковете започнаха. Разнесе се писък като от филм на ужасите, когато истината стана очевидна. Ходилата на Каин реагираха на крясъците и изтрополиха по останалите стъпала към крайбрежния булевард. Някои хора на кея завъртяха глави по посока на суматохата, но той продължи да бяга. Не беше необходимо да се обръща, за да стане свидетел на единственото намушкване с ножа. Прободената бедрена артерия имаше гаранция — без незабавна медицинска помощ охранителят щеше да умре от загуба на кръв за няколко минути. Щеше да настъпи хаос, който да позволи на Каин да избяга. Освен това колегите на ранения вероятно щяха да се опитат да спрат кръвоизлива и нямаше да хукнат след него.

Разбира се, той твърдо вярваше, че не може да се има доверие на хората да реагират, както очакваш. След врявата, която се разнесе зад него, се извиси вик. По стъпалата се чуха решителни стъпки на преследвачи. Този път Каин се обърна. Не устоя на вродения инстинкт. Мъжът с тъмносивата риза тичаше след него. Тувал изруга и ускори крачка.

Тълпите се отдръпнаха пред него, както бяха сторили за хавайската красавица. Само че погледите към Каин не изразяваха възхищение, а страх. За всички беше ясно, че той е преследван, опасен беглец, съдейки по писъците горе. Сред туристите нямаше герои и никой не се опита да го хване за дрехите или да го повали, но не пречеха и на мъжа с тъмносивата риза. Той беше по-млад от Тувал и в сравнително добра физическа форма, настигаше го бързо, крещеше по предавателя и най-обезпокоителното — стискаше револвер в другата си ръка.

Каин зави надясно, прескочи още няколко стъпала нагоре към рампата, извисяваща се като дъга над магистралата, и после с наведена глава се спусна към анонимността, предложена от магазините в отсрещната страна. Мъжът с тъмносивата риза не спря и не изостана нито крачка.

Тувал се шмугна в странична уличка, която беше далеч от плажа и навлизаше във вътрешността на Санта Моника. Тя беше по-различна от блясъка. Гледките, звуците, миризмите, всичко беше опетнено от занемареност. Той сграбчи контейнер на колела, пълен с празни кутии от пица, и го измъкна да препречи пътя на преследвача. Чу, че мъжът отмести контейнера встрани, и осъзна, че ги делят само десетина крачки. Кучият син беше пъргав, не тичаше като обикновено наемно ченге.

За щастие Каин стигна пръв до ъгъла на сградата. Свърна наляво, хукна по тясна уличка и се довери на късмета си, че няма да удари главата си в някое препятствие. Видя ъгъл и отново сви наляво.

Надяваше се, че охранителят ще действа предпазливо. Човекът бе видял на какво е способен Тувал с ножа. Само глупак би рискувал кръвта му да изтече в безлюдна уличка, единствено със смрадта на боклук в ноздрите за последното пътуване към отвъдното. Сигурно се страхуваше от засада и щеше да спре на ъгъла. Каин хукна напред и спечели ценна преднина.

Добра се до главна търговска улица, успоредна на плажа, и забави крачка. Беше учудващо колко много анонимност му осигури пробягването само на една пряка. Безумието на плажа около него продължаваше с неотслабваща сила. Никой не го погледна.

Малък търговски център примамваше минувачите с обещанието за големи намаления на всички стоки. Тувал застана на входа и видя, че мъжът с тъмносинята риза се втурна вътре. Проблемът беше решен. Е, почти.

Каин се вмъкна в служебния вход, махна шапката и анорака си и ги хвърли в кофа за боклук, а после измъкна крачолите на джинсите си от чорапите. Ризата му висеше свободно на кръста и закриваше ножа за чистене на риба, затъкнат в колана му, както и издутите, пълни с трофеи, джобове на джинсите.

Върна се в търговския център и започна да се разхожда бавно като купувач. Кражбата от магазини беше умение, което не бе упражнявал от ученическите си години, но присвояването на слънчеви очила бе извършено ловко и сръчно като замахванията с ножа.

Тувал отиде отново на крайбрежния булевард и погледна към пристана. Лекари и полицаи бяха пристигнали като рояк бръмчащи стършели. Сложиха на носилка кървящия охранител и хукнаха към линейката. Човекът с риза на сини и жълти райета подаде глава през отворените врати. Каин се беше погрижил за двама, оставаше още един. Той присви очи зад новопридобитите си очила и се обърна наляво и сетне надясно. На не повече от десет метра охранителят с тъмносивата риза вървеше към него. Пръстите на Тувал бяха увити около трофеите в джоба му. Мъжът бавно и обезсърчено тръгна обратно към кея, без да съзнава, че е на разстояние едно наръгване с нож от човека, когото търси.

Каин се извърна. Загуби интерес към безсмислената игра. По-добре беше да отиде при фолксвагена и да провери дали все още му предстои досадната задача да се отърве от колата. И после да се залови с по-интересния въпрос да открие крадеца.

Загрузка...