— Други регистрационни номера, същият джип.
За Тувал-Каин нямаше съмнение. Превозното средство на паркинга на хотел „Пасифик Вю“ беше откраднатото от него вчера. Макар че беше пребоядисано и на стъклото бяха окачени пухкави зарчета, той го позна. Колата излъчваше вибрации, които усети отдалеч. Джипът беше свидетел на смърт и покровът на насилие витаеше около него като противна миризма от отровни изпарения.
Каин се приближи като законен собственик до колата. Вратите бяха заключени. Разбира се, това нямаше да му попречи да си върне онова, което му принадлежеше, ако решеше.
На предната седалка нямаше нищо освен празна бутилка от вода и остатъци от храна, купена от KFC, но на таблото имаше диск. „Танцувай суинг, когато печелиш“, същият, който слушаше, преди да спре заради закъсалия шофьор. Ако някога бе искал потвърждение, това беше доказателството.
Той отиде отзад на колата. Беглият поглед към регистрационната табела разкри много неща. Площта около болтовете беше чиста за разлика от останалата част на табелата, върху която имаше тънък слой прах. Чистото пространство доказваше, че някой съвсем наскоро е завинтил болтовете. За окото на специалиста беше очевидно, че регистрационните номера бяха свалени от друго превозно средство и после сложени на неговото.
— Човекът е скапан аматьор — напомни си Каин, но щеше да бъде предпазлив и да не го подценява.
Трябваше обаче да му признае, че смяната на регистрационните табели беше добра идея. Крадецът не знаеше дали Тувал ще съобщи на полицията за кражбата на джипа, затова беше необходимо да му създаде нова самоличност.
Имаше място и за градивна критика. Беше хубаво, че крадецът се бе постарал да заличи следите си, но за жалост не бе отделил време да го направи както трябва. Всяко по-досетливо ченге щеше да забележи чистото пространство около болтовете и веднага да разбере, че табелите са сменени. Каин укорително поклати глава.
— Не знам дали си неопитен или мързелив.
Той се приближи до мястото на шофьора. Надникна вътре, но не видя откраднатата ловджийска кама. Това означаваше, че или ножът е скрит, или крадецът го е занесъл в хотелската си стая. Мисълта за трета вероятност не беше приятна. Крадецът можеше да е изхвърлил камата някъде по пътя.
Тувал приключи с огледа на колата и тръгна към хотела. Сградата беше висока три етажа и построена на един хвърлей от шосе № 405. Мястото беше отлично, само че по-големи хотели закриваха гледката към Тихия океан. Името на хотела беше лъжа, предназначена за пазара, или беше отпреди трийсет години.
Вентилаторите на тавана лениво се въртяха във въздух с мирис на лимон, фоайето беше хладно и чисто като пролетно утро. Гумените подметки на Каин тихо поскърцваха върху плочките и съвсем леко нарушаваха тишината. Вдясно имаше дълга рецепция, а отзад малък офис. Млада жена, калифорнийска сладурана със сламеноруса коса и розови бузи, се беше навела над компютъра. Тувал й се усмихна, но тя не вдигна глава. Информацията на екрана беше по-интересна за нея от красивия мъж. Той мина покрай жената и се насочи към ресторанта.
Никой не спря Каин. В помещението нямаше персонал, нито клиенти. Той погледна часовника си и видя, че е твърде късно за обяд и твърде рано за вечеря.
Върна се във фоайето и се замисли как е най-добре да постъпи. Имаше различни възможности, но най-разумното беше да изчака крадеца да се появи при джипа. Там щеше да го очисти и да си върне своето.
— Мога ли да ви помогна, господине?
Русокосата беше излязла от кабинета и стоеше на рецепцията. Държеше купчина листа и се усмихваше. Хубавият мъж очевидно бе надделял над притегателната сила на документите.
Да пропусне удобна възможност би било равносилно на престъпление. Без да спира, Каин се обърна към нея и придаде на лицето си скромно и загрижено изражение.
— Да, тъкмо се питах дали някой може да ми помогне. Не разбрах, че тук има човек, когато влязох.
Като мнозина преди нея, които бяха имали контакт с Тувал-Каин, служителката на хотела не подозираше лъжите му. Силата на усмивката и зелените очи никога не трябваше да се подценяват в арсенала на психопата. Тя посочи с купчината листа към кабинета си.
— Съжалявам. Бях се заровила в работа там отзад.
Той махна с ръка, приемайки извинението.
— Нищо важно. Преди малко спрях тук и забелязах кола със запалени фарове навън. Реших да вляза и да ви кажа. Не искам нечий акумулатор да се изтощи. Ще му създаде неудобство.
Жената се обърна и придърпа голяма книга към себе си.
— Каква е колата?
— Джип „Мерцедес“. Сребристочерен. Регистрационният номер е от Невада.
Блондинката провери в регистъра. Предоставилите се възможности трябваше да се сграбчват. Колкото можеше по-спокойно, Каин се наведе над тезгяха и видя как тя проследи с изящния си маникюр списък с имена. В частта от секундата, преди хубавицата да вдигне глава, Тувал отмести очи и се вгледа в плаката на стената в дъното на рецепцията, сякаш бе задържал интереса му през цялото време.
— Ще се обадя на собственика и ще му кажа. Убедена съм, че ще ви бъде благодарен за помощта.
— Няма проблем — увери я Каин. — Няма нищо по-неприятно от изтощен акумулатор. А лесно може да се избегне. Само се надявам, че ако аз проявя такава небрежност, някой ще направи същото за мен.
— И аз. Спомням си веднъж, когато бях в търговския център, забравих фаровете на колата си запалени. Наложи се да повикам аварийна кола. Много е неприятно.
— И скъпо, предполагам.
— Не е толкова скъпо, но по-важното е неудобството. — Жената прикри спомена за неловкото положение, като сложи ръка на устата си. За някои жестът можеше да е престорен, но на Тувал напомняше за осъзнато страдание.
— Жалко, че не съм бил там. Щях да ви спестя неприятностите.
Смехът на русокосата прозвуча като звън на коледни камбанки. Скромният и загрижен човек отново отбеляза точка. Когато го погледна, в очите й се четеше повече интерес.
— Гост ли сте на хотела?
— Не. Минавах оттук с колата и телефонът ми иззвъня. Нямам, устройство „свободни ръце“ и затова спрях. Надявам се, че нямате нищо против да използвам паркинга ви за няколко минути. Вече щях да съм потеглил, ако не бях забелязал фаровете на колата, за която ви казах.
— Няма проблем. Хубаво е, че си направихте труда да дойдете да ми кажете. Много хора не биха го сторили.
— Вярно — съгласи се Каин, тъй като се мислеше за уникален, — но не е ли тъжно, че хората живеят, без да си подадат ръка?
— Да. — Жената кимна. — Не срещам много добри хора като вас.
Ах, приятна дума. Тувал също смяташе, че блондинката е добра. За жалост той имаше съвсем други причини за мнението си. Преценката му се основаваше на присъдата на твореца, строител на костници в него. Изпитателният му поглед беше не по-малко пронизителен от рентген. Младата жена имаше изящни скули. Може би беше възпълничка, защото Каин не можеше лесно да определи хубавите линии на костите, които обожаваше. Той погледна ръцете й — тънки, с дълги пръсти и лъскав маникюр. С удоволствие би съхранил такива съкровища. Той бавно проследи с поглед всеки пръст.
Тя видя, че я оглежда, и се размърда неспокойно. Явно се почувства неудобно. Каин се престори, че се сепна, и й предложи стеснителна усмивка.
— Извинете. Хванахте ме да ви гледам, но… имате красиви ръце.
— Ръцете ми? — Русокосата не знаеше какво да отговори, но беше поласкана и несъзнателно стисна купчината листа с едната си ръка, протегна другата и я погледна. Тувал се наведе над нея.
— Дано не мислите, че ви омайвам с изтъркани комплименти. Говоря истината. Ръцете ви са прекрасни.
— Благодаря. Много мило, че го казвате.
Гласът й стана дрезгав и привлекателен. Хубавицата се закашля и погледна към кабинета, сякаш проверяваше дали оттам неодобрително я гледа шефът й. Или хотелската управа се мръщеше на впечатлението на безсрамие, което тя създаваше, или наистина беше наивна, както изглеждаше. Служителката дискретно пъхна ръце под тезгяха. Розовите й бузи заприличаха на захаросани ябълки.
— Съжалявам, че ви поставих в неловко положение — рече Каин. — Нямах намерение да го правя.
— Не, всичко е наред. Не се чувствам неловко. — Въпреки думите страните й поруменяха още повече. Тя наведе брадичка към гърдите си, поколеба се и после се засмя.
Тувал се засмя заедно с нея.
— Вижте, смутих ви. Съжалявам. Моля ви, приемете извинението ми.
Той протегна ръка и жената инстинктивно я стисна.
— Извинението ви е прието — продължи да се усмихва тя.
Каин бавно пусна ръката й и си позволи да прокара пръсти по дланта й, удължавайки усещането. Една от човешките му слабости беше пълната липса на съпричастност. Той обаче компенсираше липсата на състрадание със сетивни способности. Не беше в състояние да обича, но му харесваше да докосва жените.
Съхраняваше усещането в някое далечно кътче на съзнанието си и по-късно си го припомняше. Ако не можеше да вземе ръцете й, поне щеше да запази спомена за възприятието от докосването и да си го представя, когато поиска. И засега мисълта беше достатъчна. Най-важната задача в дневния му ред беше да си разчисти сметките с крадеца. След това, ако всичко минеше добре, както сигурно щеше да стане, можеше спокойно да се върне в хотела и да вземе ръцете като автентични трофеи.
Той най-после отстъпи назад и махна за довиждане.
— Е, най-добре е да тръгвам. Отнех ви прекалено много време.
— Няма проблем, господине. Честна дума.
— До скоро. И още веднъж съжалявам, че ви поставих в неудобно положение.
— Да, до скоро. — Младата жена вдигна ръка инстинктивно и спря, докато махаше, а после се засмя и продължи.
Каин й отправи най-скромната си усмивка. Намигването му беше изпълнено с обещание.
Той тръгна към изхода. В старите холивудски мюзикъли Джийн Кели и Фред Астер биха вървели, полюшвайки бедра, пъхнали ръце в джобовете и подсвирквайки си весело, преди да се обърнат да я хванат, че ги наблюдава. Тувал не беше толкова претенциозен и докато излизаше, само погледна през рамо. Това беше достатъчно да потвърди, че тя го гледа. В очите й имаше нещо повече от лек интерес. Той й махна отново и блондинката му отвърна. Лицето й разцъфна в широка усмивка. Подражавайки на Астер, Каин отвори демонстративно и със замах вратата и излезе.
Докато вървеше обаче, престана да се усмихва и се намръщи. Постигането на целта да изкара навън крадеца беше едно, но сега нямаше начин да го направи. Администраторката беше малко като мъждукаща електрическа крушка, но пак имаше достатъчно мозък да си спомни мъжа, подмамил клиента на паркинга, преди да бъде жестоко накълцан.
Не се самообвиняваше често, но разбра, че е допуснал грешка. „Не трябваше да флиртувам с нея. Трябваше само да вляза, да разкажа историята си и да се махна оттам, по дяволите, флиртувайки с кучката, я принудих да огледа добре лицето ми. Глупав Каин, глупав. Ако премахна крадеца сега, тя ще ме опише пред полицаите. А е неприемливо.“
Беше изложил на риск самоличността си заради флирт с хубава жена. Не беше умно, когато си най-продуктивният и неразкрит сериен убиец в САЩ.
И нещо още по-лошо, сега вече не беше необходимо да подмамва крадеца навън. Докато служителката на хотела проверяваше в книгата, Тувал видя как пръстите й посочиха номера на стаята на собственика на джипа. Защо да си прави труда да го причаква в засада на открития паркинг, когато можеше да се качи горе, да почука на вратата и да го извика по име.
Време беше за втори план.
Каин се обърна, но всички следи от Астер бяха изчезнали от леката му походка. Отново се отправи към входа, започна да диша задъхано за ефект и с престорена настойчивост нахлу в хотела. Младата жена затваряше книгата и посягаше към телефона. Слава Богу, не вдигна слушалката. Стреснатото й изражение представляваше смесица от удоволствие и съжаление, когато Каин дотича до рецепцията и сложи длани на плота.
— Здравейте. Пак съм аз.
Блондинката все още изглеждаше стъписана. Видимо се опитваше да възвърне спокойствие, но постигаше само изцъкления поглед и отворената уста на надуваема сексиграчка. Не че Тувал имаше опит в тези неща.
— Не сте се обадили на собственика на джипа, нали? — задъхано попита той и когато жената поклати глава, продължи: — Изглежда, прибързах да дойда да ви кажа за фаровете. Докато съм бил тук, собственикът трябва да е излязъл и да ги е изгасил.
— Изгасени ли са сега? — повтори тя.
— Да. Предполагам, че има друг изход от хотела. Не видях някой да излиза, докато бях тук.
— Има няколко изхода. Може да е минал през някой от тях. — Книгата все още беше до нея и русокосата я отвори с професионална сръчност, а после кимна. — Да, стаята му е отзад, затова може да е слязъл по задното стълбище. Видял е колата от стаята си и е забелязал, че фаровете са включени.
— Вероятно — съгласи се Каин.
— Добре. — Лицето на жената възвърна естествената си еластичност и започна да се разтегля в усмивка.
— Страхотно — усмихна се глуповато Тувал. — Чувствам се като пълен идиот.
Красавицата сбърчи нос.
— Защо?
— Изглеждам като надзирател на изтощени акумулатори — засмя се той. — Реших да се върна и да ви кажа, че всичко е наред и да ви спестя труда да се обадите.
— Това не е проблем.
— Да, но собственикът ще се чуди какво става, по дяволите.
— Убедена съм, че няма да има нищо против. Всъщност сигурно щеше да отговори, че вече е излязъл и е изгасил фаровете.
— Да, предполагам.
— Все едно, благодаря ви още веднъж, че си направихте труда.
— Няма проблем. Само си изпълних дълга.
— Надзирател на изтощени акумулатори — усмихна се тя и го посочи с пръст. — Звучи като супергерой.
— Точно така. — С пренебрежителен жест на главата и ръце, свити в юмруци на кръста, Тувал по-скоро приличаше на Момчето чудо, отколкото на Железния човек.
И двамата се засмяха, когато той си тръгна за втори път. Преди Каин да стигне до вратата, младата жена го повика:
— Ще останете ли в града?
Той я погледна и се престори на натъжен.
— Не. Боя се, че само минавам. Отивам на Източното крайбрежие. Идната седмица трябва да бъда в Мисисипи на конгрес на търговските пътници.
Сега беше ред на русокосата да се натъжи.
— Жалко.
— Да — съгласи се той. — Но кой знае какво го очаква? Може отново да дойда след някой друг месец.
Тя му се усмихна накриво.
— Ако минавате оттук и забележите, че свети, обадете ми се, а?
Каин вдигна ръка, сви пръсти като пистолет и се престори, че стреля в нея.
— Дадено. Ако акумулаторът ви се изтощава, можете да разчитате на мен.
Бързо напусна фоайето под звуците на звънлив смях.
— Тъпачката може да си завре няколко хиляди волта в задника — вдъхна си увереност.
По асфалтираната площадка пред хотела минаваше пешеходна пътека, водеща към паркинга. Оттам Тувал тръгна покрай сградата и храстите бугенвилия, засадени така, че да осигурят уединение на стаите на приземния етаж. Зад хотела имаше пищни градини, идеално зелено игрище за голф, изобилие от багри на цъфтящи растения и плувен басейн.
На шезлонгите седяха две жени в бански костюми и пиеха от чаши, по които имаше червило. Каин им хвърли бегъл поглед. Обикновено би останал да се наслади на шоуто. За жалост нито една от тях не беше достатъчно хубава, за да привлече вниманието му. Без да им обръща повече внимание, той продължи да търси стълбището, за което администраторката бе споменала, и след няколко секунди го видя. Беше облицовано с плочки и се виеше спираловидно към балкон на горните два етажа. Рискувайки вратът му да се схване, Тувал изви глава нагоре и огледа номерата на стаите, а после, доволен от видяното, бързо отмина, заобиколи сградата и се върна на паркинга.
Време беше за третия план.
Извади ножа за чистене на риба от джоба на сакото си и се приближи до джипа. Наведе се до задната гума и заби острието в гумата до джантата. Измъкна ножа и видя, че тънкият разрез е почти незабележим, но едва доловимото съскане на излизащ въздух беше окуражително.
— Това ще те задържи тук известно време — промърмори той. Спуканата гума би изнервила страшно много човек, който дори не си бе направил труда да натърка малко прах върху регистрационните табели.
Тувал пусна ножа в джоба си, оправи дрехите си и се върна при колата си. Старият фолксваген „костенурка“ беше минал по пътя на динозаврите. Той не се нуждаеше от намесата на метеор разрушител. Щеше да изхвърли колата в някой пресъхнал канал и да я запали, а сетне бързо щеше да я замени с анонимен светлосин олдсмобил.
На задната броня имаше лепенка, която някои биха помислили за жалка. „СПИРАМ ПРЕД ДИВИТЕ ЖИВОТНИ“. Тувал би оставил колата заради това отличително самоопределение, но превозното средство добавяше към прикритието на търговски пътник с добри обноски, което бе възприел. Освен това заявлението му допадаше. Не изпитваше абсолютно никакви угризения да заколи някого от своя вид, но нямаше желание да наранява други живи същества. Ако се колебаеше дали да прегази заек, или да се вреже в редица деца, излезли на неделен излет от училище, пътят беше само един. Следващата екскурзия можеше да мине без няколко сополиви хлапета.
В олдсмобила беше много по-хладно, отколкото очакваше. Когато докара колата там, слънцето провираше злите си нокти през стъклата и горещината бе станала почти непоносима. Недостатъкът на старите модели автомобили беше, че нямат климатик. Освен това механизмът за стъклото от страната на шофьора беше повредено и Каин не може да го смъкне. Какви страдания трябваше да понесе в името на изкуството си!
Той пристигна на паркинга и спря колата под редица палми, за да я скрие от минаващите по шосето превозни средства. Способността да се откриват случайно интересни неща означаваше, че непредвиденото паркиране му е осигурило и желаната сянка.
Тувал седна на шофьорското място и се приготви за дълго чакане. За да минава времето по-бързо, той извади единия опакован в целофан пакет от джоба си и разгледа съдържанието. Пръстите вече бяха малко обезформени, но скоро костите щяха да лъснат идеално. Каин си представи, че пръстите са на администраторката с розовите бузи. Да, може и да му предстоеше дълго чакане, но беше доволен да го направи, докато съзнанието му беше заето с подобни мисли.