10

Вердон: Дойдохме да се бием.

Клермон: И ще се бием, господа. Ще се бием здраво, но нека е за кратко…

Франсис Бомон и Филип Масинджър, „Малкият френски адвокат“

Робин излезе от метрото на следващата сутрин, стиснала излишния чадър. Усещаше се изпотена и в дискомфорт. След дни на непрестанни дъждове, на влакове в метрото, изпълнени с мирис на мокри дрехи, на хлъзгави тротоари и на прозорци с вечните дъждовни капки внезапната промяна към слънчево и сухо време я бе сварила неподготвена. Други можеха да се чувстват разведрени от това, че непрестанните порои и надвисналите сиви облаци си бяха отишли, но не и Робин. Двамата с Матю си бяха устроили тежък скандал.

Изпита едва ли не облекчение, когато отвори стъклената врата с гравирано върху нея името на Страйк и названието на професията му, и видя, че шефът й говори по телефона в собствения си кабинет на затворена врата. Смътно осъзнаваше, че трябва да се вземе в ръце, преди да се изправи пред него, защото тъкмо Страйк бе темата на снощната разправия.

— Поканила си го на сватбата? — изрекъл бе остро Матю.

Тя се бе опасявала, че Страйк може да спомене за поканата по време на разпивката им същата вечер и че ако Матю не беше предварително предупреден, Страйк щеше да поеме главния удар от недоволството на годеника й.

— Откога каним хора, без да се съветваме един с друг? — осведоми се Матю.

— Имах намерение да ти кажа. Мислех, че съм го направила.

И тогава Робин се ядоса на себе си. Никога преди не беше лъгала Матю.

— Той ми е шеф, ще очаква да бъде поканен.

Което не беше истина; тя се съмняваше Страйк изобщо да го вълнува този въпрос.

— Добре де, аз искам да присъства — каза, което най-сетне беше искрено твърдение.

Щеше й се да сближи служебния си живот, който й доставяше по-голямо удовлетворение от всякога, с личния си, който засега се дърпаше от сближаването. Имаше желание да съшие двата заедно в едно дружно цяло и да зърне Страйк сред гостите, одобряващ (Одобряващ! Защо пък трябваше той да одобрява?) брачния й съюз с Матю.

Очаквала бе Матю да е недоволен, но се бе надявала до този момент двамата мъже да са се запознали и харесали взаимно. Не беше нейна вината, че това още не се бе случило.

— След цялата врява, която вдигна, когато поисках да поканя Сара Шадлок — нанесе й Матю удар под кръста, както го усети Робин.

— Ами покани я тогава! — тросна му се гневно. — Обаче въобще не е същото. Корморан никога не се е опитвал да ме вкара в леглото… Какво означава това сумтене?

Разправията им беше в разгара си, когато бащата на Матю телефонира с новината, че световъртежът, който изпитала майката на Матю предишната седмица, бил диагностициран като микроинсулт.

След това с Матю прецениха, че да продължат да се джафкат по повод Страйк би било проява на лош вкус, така че си легнаха в неудовлетворително състояние на теоретично помирение, ала Робин бе наясно, че и двамата продължават да кипят вътрешно.

Беше почти обед, когато Страйк най-сетне се показа от кабинета си. Днес не носеше костюм, а мръсен и прокъсан пуловер, джинси и маратонки. По лицето му тъмнееше гъстата брада, която се появяваше не се ли обръснеше веднъж на двайсет и четири часа. Забравила собствените си неприятности, Робин се втренчи изумена в него: никога не бе виждала Страйк, дори по времето, когато спеше в офиса, да прилича на занемарен скитник.

— Водих разговори по повод случая „Ингълс“ и попълвах досието на Лонгман — каза Страйк на Робин и й подаде старомодните кафяви картонени папки, всяка с написан на ръка сериен номер на страничния им ръб.

Папките му бяха спомен още от работата му в Отдела за специални разследвания и си оставаха любимият му метод за систематизиране на данни.

— Преднамерено ли си се докарал в такъв вид? — попита Робин, докато оглеждаше мазните петна по коленете на джинсите му.

— Да. По повод Гънфри. Дълга история.

Докато Страйк приготвяше чай за двама им, обсъждаха подробностите по три текущи случая, Страйк запознаваше Робин с новите сведения, до които се беше добрал, и набелязваше следващи пунктове за проучване.

— А какво става с Оуен Куин? — попита Робин, когато пое от него чашата си. — Какво каза агентката му?

Страйк се отпусна на канапето, което издаде обичайните си пръдливи звуци под него, и й разправи за разговора си с Елизабет Тасъл и посещението си при Катрин Кент.

— В първия миг, когато ме видя, ме помисли за Куин, мога да се закълна в това.

Робин се засмя.

— Чак толкова дебел не си.

— Благодаря, Робин — сухо изрече той. — Когато осъзна, че не съм Куин и преди да е разбрала кой съм, каза: „Аз не съм по тази част“. Това да ти говори нещо?

— Не, но… — После добави неуверено: — Вчера успях да открия едно-друго за Катрин Кент.

— Как? — попита смаян Страйк.

— Ами ти ми каза, че е писателка, която издава сама книгите си — припомни му Робин, — така че я потърсих онлайн да видя какво има за нея и… — С две щраквания на мишката тя извика страницата. — … Оказа се, че има блог.

— Браво на теб! — похвали я Страйк и доволен, че има повод да стане от канапето, надигна се и заобиколи бюрото, за да чете през рамото на Робин.

Аматьорската уеб страница, наречена „Моят литературен живот“, бе украсена с рисунки на пачи пера и много хубава снимка на Катрин, която според Страйк трябваше да е поне отпреди десет години. Блогът се състоеше от поствания, подредени по дати като дневник.

— Повечето от писанията са на тема: как традиционните издатели не биха разпознали добрите книги, дори да бъдат ударени по главите с тях — поясни Робин, като бавно движеше уеб страницата, та той да може да я разгледа.

— Написала е три романа от нещо, което самата тя определя като еротична фентъзи поредица, озаглавена „Сагата на Мелина“. Налични са за качване на електронна книга.

— Не ми се четат още лоши романи. Стигаше ми „Братята Балзак“ — отвърна Страйк. — А нещо за Куин?

— Колкото щеш — отвърна Робин, — ако допуснем, че той е мъжът, наречен от нея Прочутия писател. Съкратено ПП.

— Съмнявам се да спи с двама писатели — отсъди Страйк. — Той трябва да е. „Прочут“ е малко преувеличено обаче. Ти беше ли чувала за Куин, преди Лионора да влезе тук?

— Не — призна Робин. — Ето го и него, виж, на втори ноември.

Тази вечер проведохме страхотен разговор с ПП на тема сюжет и повествование, които, естествено, не са едно и също. За онези, които се чудят: Сюжетът е това, което се случва. Повествованието е колко показваш на читателите си и как им го показваш.

Пример от моя втори роман „Саможертвата на Мелина“.

Докато си пробиваха път към гората на Хардерел, Лендор вдигна красивия си профил, за да види колко близо са до нея. Тялото му, добре поддържано от езда и стрелба с лък…

— Дай назад — прекъсна я Страйк. — Виж какво още има за Куин.

Робин се подчини и спря на един пост от 21 октомври.

ПП се обади, че не можем да се видим (отново). Семейни проблеми. Какво ми остава, освен да го уверя, че разбирам? Знаех си, че ще има усложнения, когато се влюбихме един в друг. Не мога да бъда напълно открита по тази тема, ще кажа само, че е принуден да остане със съпруга, която не обича, заради Трето лице. Вината не е негова. Нито на Третото лице. Съпругата не го пуска да си иде, макар че това би било най-доброто за всички, така че се намираме, както понякога ми се струва, в самото Чистилище.

Съпругата знае за мен, но се преструва, че е в неведение. Не знам как издържа да живее с мъж, който иска да е с друга. Знам, че аз не бих могла. ПП казва, че тя винаги поставя Третото лице пред всичко друго, включително пред Него. Странно как често всеотдайната грижовност прикрива дълбок егоизъм.

Някои ще кажат, че вината е изцяло моя, задето съм се влюбила в женен мъж. Приятели, не ми съобщавате нищо, което майка ми и сестра ми да не ми повтарят всеки ден. Опитвах се да се отърся, ала какво мога да кажа, освен че Сърцето си има свои закони, които не признават разума. И ето че тази вечер отново си изплаквам очите по него заради съвсем нова причина. Каза ми, че почти е завършил Шедьовъра си, книгата, която според него е Най-добрата му досега. „Надявам се да я харесаш. И теб те има вътре.“

Какво да кажеш, когато Прочут писател те опише в книга, която намира за най-добрата си? Разбирам колко много ми дава по начин, по който Не-писател не би могъл. Това те кара да се чувстваш горда и смирена. Да, има хора, които ние, Писателите, допускаме в сърцата си. Но в Книгите си?! Това вече е много специално. Това е различно.

Не мога да не обичам ПП. Сърцето си има своите закони.

По-долу имаше разменени коментари.

А как ще реагираш, ако ти кажа, че той ми попрочете нещичко от романа? Пипа2011


Дано се шегуваш, Пипа, на мен твърдо отказа да ми прочете!!! Кат


Само почакай. Пипа2011 хххх

— Интересно — отбеляза Страйк. — Много интересно. Когато Кент ме нападна снощи, увери ме, че някоя си Пипа искала да ме убие.

— Ами погледни това тогава — изрече възбудено Робин и превъртя на 9 ноември.

Първия път, когато срещнах ПП, той ми каза: „Не пишеш както трябва, ако някой не кърви, най-вероятно ти самият“. Както знаят следящите този блог, аз Метафорично отварям вените си и тук, и в романите си. Ала днес се усещам Смъртоносно прободена от човек, на когото се бях научила да вярвам.

„О, Макхийт! Ти ме ограби от Покоя ми. Да те видя в мъки, ще ми достави Наслада.“

— Откъде е този цитат? — попита Страйк.

— „Опера за три гроша“ от Джон Гей.

— Много начетено за жена, дето пише главни букви където й падне — коментира Страйк.

— Не можем всички да бъдем литературни гении — укорно изрече Робин.

— И слава богу след всичко, което чувам за тях.

— Но погледни коментара под цитата — подкани го Робин, като се върна към блога на Катрин. Кликна на линка и се появи едно-единствено изречение.

Ще обърна резбата, Кат.

Този коментар също бе направен от Пипа2011.

— Тази Пипа изглежда доста агресивна — отсъди Страйк. — Пише ли тук някъде как Кент си изкарва прехраната? Надали си плаща сметките с нейните еротични фентъзи романи.

— Ето нещо странно по този повод, погледни го.

На 28 октомври Катрин беше написала:

Като повечето Писатели и аз имам друга редовна работа. Не мога да говоря много за нея от съображения за сигурност. Тази седмица предохранителните мерки отново бяха затегнати в нашата Служба, което означава, че натрапчивата ми колежка (преродена християнка, лицемерно набожна по темата за личния ми живот) ще има оправдание да предложи на управата блогове и разни подобни да бъдат преглеждани, в случай че в тях се разкрива поверителна информация. За щастие, изглежда, разумът надделя и не са предприети мерки.

— Загадъчно — промърмори Страйк. — „Затегната сигурност“… женски затвор? Психиатрична клиника? Или става дума за промишлени тайни?

— А виж и това от 13 ноември.

Робин превъртя надолу до последния пост в блога, който бе последното вписване след твърдението на Катрин, че е смъртоносно прободена.

Обичната ми сестра изгуби продължителната си битка с рак на гърдата преди три дни. Благодаря за вашата добронамереност и подкрепа.

Под това бяха добавени два коментара, които Робин отвори. Пипа2011 беше написала:

Толкова съжалявам да го науча, Кат. Изпращам ти цялата обич на света. ххх

Катрин бе отговорила:

Благодаря, Пипа, ти си истинска приятелка. хххх

Последвалите съобщения, изразяващи подкрепа, бяха многобройни.

— Защо? — натъртено попита Страйк.

— Защо какво? — обърна се към него Робин.

— Защо хората правят това?

— Защо пишат в блогове ли? Не знам… Не беше ли казал някой, че живот без свидетели не си струва да се живее?

— Да, Платон — отвърна Страйк. — Но това си е чист ексхибиционизъм.

— О, боже! — възкликна Робин и подскочи виновно, при което се поля с чай. — Забравих, имаше и друго! Крисчън Фишър се обади снощи, вече бях на вратата. Иска да знае дали проявяваш интерес да напишеш книга.

— Какво?!

— Книга — повтори Робин, като едва се сдържа да не прихне при отвратеното изражение по лицето на Страйк. — За живота ти. За преживяното в армията, за решаването на случая „Лула Ландри“…

— Обади му се — поръча Страйк — и му кажи, че не, не проявявам интерес да напиша книга.

Той пресуши чашата си и се отправи към стенната закачалка, където до черното му палто сега висеше антично кожено яке.

— Нали не си забравил за довечера? — каза му Робин и възелът, който за малко се бе отпуснал, отново се стегна в стомаха й.

— Довечера ли?

— Срещата за по питие — отчаяно промълви тя. — С мен и Матю. В „Кингс Армс“.

— Не съм забравил — отвърна той, като се чудеше защо тя изглежда толкова напрегната и нещастна. — Сигурно ще съм навън целия следобед, така че ще се видим направо там. В осем беше, нали?

— В шест и половина — отрони тя още по-притеснена.

— В шест и половина. Вярно. Ще бъда там… Вениша.

Тя се опули насреща му.

— Ама откъде знаеш…

— Пише го на поканата — припомни й Страйк. — Необичайно име. Откъде е дошло?

— Ами аз… очевидно съм била зачената във Венеция — отвърна тя и страните й порозовяха. — А твоето средно име как е? — попита тя, докато той се смееше, хем развеселена, хем малко сърдита. — К. Б. Страйк. Какво е Б.?

— Трябва да вървя — каза Страйк. — Ще се видим в осем.

— В шест и половина! — викна тя към затварящата се врата.

Целта на Страйк този следобед беше магазин за електронни аксесоари в Крауч Енд. Крадени мобилни телефони и лаптопи се разблокираха в задна стаичка, личната информация се сваляше, а изчистените устройства и получените данни се продаваха поотделно на желаещите да ги използват.

Собственикът на този процъфтяващ бизнес причиняваше на господин Гънфри, клиентът на Страйк, значителни неудобства. Господин Гънфри, който беше също толкова изпечен мошеник като човека, когото Страйк бе проследил до централата на службата му, само че в по-голям мащаб и с по-широк размах, беше допуснал грешката да настъпи по пръстите не когото трябва. Страйк беше на мнение, че Гънфри трябва да се оттегли, докато е в печеливша позиция. Знаеше на какво е способен противникът му, имаха общ познат.

Обектът прие Страйк в офис на горния етаж, който миришеше толкова зле, колкото и този на Елизабет Тасъл, докато двама младежи по анцузи се мотаеха наблизо и си чоплеха ноктите. Страйк, представящ се в ролята на бандит, дето търси кой да го наеме, препоръчан от общия познат, изслуша как бъдещият му работодател споделя плановете си да вземе на прицел сина тийнейджър на Гънфри, за чиито движения бе плашещо добре информиран. Стигна дотам, че да предложи задачата на самия Страйк: петстотин долара да намушка момчето с нож. („Не ща убийство, а само съобщение за баща му, схващаш ли?“)

Минаваше шест, когато Страйк най-сетне успя да се измъкне от мястото. Първото му обаждане, веднага щом се увери, че не е следен, беше до самия господин Гънфри, чието стъписано мълчание подсказа на Страйк как най-сетне е осъзнал срещу какво е изправен.

След това Страйк телефонира на Робин.

— Ще закъснея, съжалявам — каза й.

— Къде си? — попита тя и му прозвуча нервна.

Чуваха се шумовете на пъба — разговори и смехове.

— В Крауч Енд.

— О, боже — промълви тя едва чуто. — Ще ти отнеме цяла вечност…

— Ще взема такси — увери я той. — Пристигам по най-бързия начин.

Защо Матю бе избрал пъб в „Уотърлу“, почуди се Страйк, докато се движеше с таксито по Ъпър стрийт. За да е сигурен, че Страйк ще трябва да пътува дълго? За отмъщение, дето при предишните им опити за среща Страйк беше избирал заведения, удобни за него? Страйк се надяваше, че в „Кингс Армс“ сервират храна. Внезапно се почувства много гладен.

Отне му четирийсет минути да стигне до мястото, отчасти защото по улицата с работнически жилища от деветнайсети век, на която се намираше пъбът, беше невъзможно да се мине с автомобил. Страйк предпочете да слезе и да сложи край на опитите на навъсения шофьор на таксито да намери логика в номерацията на сградите, която очевидно не следваше нормалната последователност, и продължи пеша. Питаше се дали Матю не е избрал заведението тъкмо защото бе трудно за откриване.

„Кингс Армс“ се оказа живописен викториански ъглов пъб, входовете на който бяха заобиколени от млади мъже в костюми, явно дошли от работа, и такива, които приличаха на студенти. Всички пушеха и пиеха. Малкото множество бързо се раздели пред него при приближаването му, като му отвори по-широко пространство, отколкото бе нужно дори за мъж с неговите размери. Когато прекоси прага към малкия бар, Страйк се зачуди — не без известна спотаена надежда, че може да се случи — дали няма да го помолят да напусне заради мръсните му дрехи.

Междувременно в шумния заден салон, който всъщност беше вътрешен двор със стъклен покрив, задръстен със стари мебели, Матю си гледаше часовника.

— Почти и петнайсет е — уведоми той Робин.

Изряден в своя костюм и вратовръзка, той беше — както обикновено — най-хубавият мъж в салона. Робин беше свикнала жените да го оглеждат, когато минаваше край тях; така и не можа да реши доколко Матю си даваше сметка за бързите им пламнали погледи. Седнал на дългата дървена пейка, която бяха принудени да споделят с компания шумни студенти, висок метър и осемдесет, с мъжествена раздвоена брадичка и искрящи сини очи, той приличаше на породист жребец, затворен в конюшня с планински понита.

— Ето го и него — съобщи Робин с бликнало облекчение, примесено с мрачно предчувствие.

Страйк сякаш бе станал по-едър и грубоват, откакто напусна офиса. Движеше се с лекота към тях през препълненото помещение, с поглед към яркорусата глава на Робин. В едната си голяма ръка държеше халба „Хопхед“.

Матю се изправи. Имаше вид, сякаш се напряга, приготвен за изпитание.

— Корморан… здравей… откри го.

— Ти си Матю — каза Страйк и протегна ръка. — Съжалявам, че закъснях толкова. Опитах се да се измъкна по-рано, но бях с един, на когото не можеш да обърнеш гръб без позволение.

Матю му отвърна с безизразна усмивка. Очаквал бе Страйк да сипе тъкмо такива коментари: драматизиращи работата му, целящи да й придадат мистериозност. А и имаше вид, сякаш бе сменявал гума.

— Сядай — каза Робин на Страйк притеснено, като се отмести толкова в края на пейката, че имаше опасност да се катурне. — Гладен ли си? Тъкмо обсъждахме да поръчаме нещо.

— Храната е прилична тук — обясни Матю. — Тайландска. Не е чак като в „Манго Трий“, но става.

Страйк се усмихна без грам сърдечност. Очаквал бе Матю да е такъв: да подхвърля имена на ресторанти в Белгрейвия, та да се покаже какъв изпечен столичанин е станал само след една година, прекарана в Лондон.

— Как мина следобед? — обърна се Робин към Страйк.

Мислеше си, че ако само Матю чуеше какви неща върши Страйк, щеше да бъде запленен като нея от естеството на детективската работа и всичките му предразсъдъци щяха да се изпарят.

Ала краткото описание на Страйк на следобеда му, в който бяха пропуснати всякакви идентифициращи подробности за замесените, бе посрещнато със зле прикрито безразличие от страна на Матю. Страйк предложи и на двама им по питие, тъй като държаха празни чаши.

— Би могъл да покажеш малко интерес — просъска Робин на Матю, щом Страйк тръгна към бара и се отдалечи на разстояние да не може да чуе.

— Робин, той се е срещнал с някакъв в магазин — изтъкна Матю. — Съмнявам се, че скоро ще наддават за филмови права по тази случка.

Доволен от собствената си духовитост, той насочи вниманието си към менюто върху черната дъска, опряна на отсрещната стена.

Страйк се върна с питиетата и Робин настоя тя да си проправи път до бара, за да поръча храната. Ужасяваше се да остави двамата мъже сами заедно, но се надяваше те някак да се нагодят един към друг без нея.

Краткото самодоволство на Матю помръкна в отсъствието на Робин.

— Бивш военен си — чу се да казва на Страйк, макар да беше твърдо решен да не допуска житейските преживелици на Страйк да доминират разговора.

— Да — потвърди Страйк. — Бях в ОСР.

Матю не се сещаше какво е това.

— Баща ми е служил във Военновъздушните сили — каза той. — По едно и също време с Джеф Йънг.

— Кой?

— Уелски състезател по ръгби. Двайсет и три участия в националния отбор — уточни Матю.

— Ясно.

— Татко стигна до командир на ескадрила. Напусна през осемдесет и шеста и оттогава има свой бизнес за управляване на недвижими имоти. Добре печели. Е, то се знае, не колкото твоя баща — добави Матю малко отбранително, — но прилично.

„Гръмни се“, помисли си Страйк.

— За какво си приказвате? — попита Робин притеснено, докато сядаше отново на мястото си.

— За татко — отвърна Матю.

— Горкичкият — каза Робин.

— Защо пък „горкичкият“? — сопна се Матю.

— Ами… защото се тревожи за майка ти, нали така? Заради микроинсулта.

— О… за това — измънка Матю.

Страйк беше срещал мъже като Матю в армията: винаги от офицерските среди, но с комплекс за неувереност под гладката повърхност, който ги караше да свръхкомпенсират и понякога да прекаляват в поведението си.

— Е, как са нещата в „Лоутър — Френч“? — обърна се Робин към Матю с желание да покаже на Страйк колко достоен човек беше, да му демонстрира истинския Матю, когото тя обичаше. — Матю прави одит на една много странна малка издателска компания. Чудати са, нали? — подхвърли тя към годеника си.

— Не бих ги нарекъл „чудати“ при кашата, която са забъркали там — отвърна Матю и говори, докато пристигна храната им, като изпъстряше разказа си със счетоводен жаргон и оформяше изреченията грижливо, така че да го поставят в най-добрата възможна светлина, да изтъкнат съобразителността му, бързия му ум, превъзходството му пред по-ограничени и глупави, но по-старши колеги, патронажа му над тъпанарите във фирмата, на която правеше одит. — … опитват се да оправдаят коледно парти, когато не са направили никакъв пробив за цели две години. Ще е по-скоро като бдение.

Самоуверените упреци на Матю към малката фирма бяха последвани от пристигането на храната им и мълчание. Робин, надявала се Матю да представи по-милите и симпатични подробности, които бе разказвал на нея за ексцентриците в малкото издателство, не можа да измисли да каже нищо. Ала това, че Матю спомена издателска компания, породи у Страйк идея. Челюстите на детектива заработиха по-бавно. Хрумна му, че налице може да е чудесна възможност да издири информация за местонахождението на Оуен Куин, и пространната му памет му предостави късче информация, която бе забравил, че знае.

— Имаш ли приятелка, Корморан — зададе Матю директен въпрос.

Държеше да уточни това, защото Робин беше уклончива на тази тема.

— Не — разсеяно отвърна Страйк. — Извинете ме… няма да се бавя, трябва да се обадя по телефона.

— Да, няма проблем — каза Матю кисело и щом Страйк се отдалечи достатъчно, додаде: — Закъсняваш с четирийсет минути, изчезваш по време на вечерята. А ние ще чакаме, докато благоволиш да се върнеш.

— Мат!

Когато излезе на тъмния тротоар, Страйк извади цигарите и мобилния си телефон. Запали, отдалечи се от останалите пушачи към по-тихо място на спокойната пряка и застана в сенките на тухлената арка под железопътната линия.

Кълпепър отговори на третото позвъняване.

— Страйк, как я караш?

— Добре. Обаждам се да ти искам услуга.

— Казвай — равнодушно рече Кълпепър.

— Имаш братовчедка, на име Нина, която работи в „Роупър — Чард“…

— Откъде знаеш, дявол го взел?

— Ти ми каза — търпеливо посочи Страйк.

— Кога?

— Преди няколко месеца, когато разследвах оня зъболекар шарлатанин по твоя молба.

— Да ти имам паметта — изпъшка Кълпепър, по-скоро притеснен, отколкото впечатлен. — Това направо не е нормално. Та какво за нея?

— Дали би могъл да ме свържеш с нея? — помоли Страйк. — В „Роупър — Чард“ утре имат празненство и бих искал да присъствам.

— Защо?

— По повод един случай — уклончиво отговори Страйк. Той никога не споделяше с Кълпепър подробности за разводите във висшето общество и за бизнес споровете, които разследваше, въпреки честите молби на журналиста. — Не забравяй, че съвсем скоро дадох рамо на кариерата ти.

— Да, добре — избъбри неохотно онзи след кратко колебание. — Защо пък да не ти услужа?

— Тя неомъжена ли е? — попита Страйк.

— Какво, и с чукане ли искаш да те уредя? — възкликна Кълпепър, повече развеселен, отколкото възмутен, че Страйк би могъл да сваля братовчедка му.

— Не, искам да знам дали ще изглежда подозрително, ако тя ме заведе на партито.

— А, ясно. Май току-що се раздели с някакъв. Не знам. Ще ти пратя номера й в есемес. Чакай само да дойде неделя — добави Кълпепър с едва сдържано злорадство. — На лорд Паркър ще му се стовари на главата истинско цунами.

— Първо позвъни на Нина по моя повод — помоли Страйк. — Обясни й кой съм, та да е наясно какво става.

Кълпепър се съгласи да го стори и затвори. Тъй като не се беше разбързал особено да се върне при Матю, Страйк допуши цигарата си докрай, преди да влезе отново в заведението.

Докато вървеше през салона с наведена глава, за да избегне накичените висящи тигани и разни пътни знаци, Страйк си помисли, че това претъпкано пространство е като Матю: голямо престараване имаше в него. Декорът включваше старомодна печка и античен скрин, кошници за пазаруване, стари гравюри и чинии — накратко, куп аранжирани вехтошарски находки.

Матю се бе надявал да довърши нудлите си, преди Страйк да се върне, та да подчертае продължителното му отсъствие, но не бе успял. Робин изглеждаше нещастна и докато се питаше какви ли думи са си разменили насаме, на Страйк му домъчня за нея.

— Робин каза, че играеш ръгби — каза той на Матю, решен да направи усилие. — Стигнал си до окръжния отбор, така ли беше?

Водиха насилен разговор в продължение на половин час; най-леко вървеше, когато Матю имаше възможност да говори за себе си. Страйк забеляза навика на Робин да подсказва на Матю думички и реплики, все насочващи към области, където той би могъл да блесне.

— Откога сте заедно двамата? — попита.

— От девет години — отвърна Матю и предишната му войнственост се върна донякъде.

— Толкова отдавна? — учуди се Страйк. — Още от университета ли ходите?

— От училище — уточни Робин усмихната. — От шести клас.

— Не беше голямо училище — подхвърли Матю. — Тя беше единственото умно момиче, дето го докарваше и на външност. Нямах избор.

„Нещастник“, помисли си Страйк.

Пътят им към дома беше общ до станцията на метрото „Уотърлу“. Вървяха в мрака и продължаваха да бъбрят неангажирано, а после се разделиха на входа на метрото.

— Е, това беше — рече Робин безнадеждно, докато с Матю се придвижваха към ескалатора. — Приятен е, нали?

— Точността му много куца — отвърна Матю, не намерил друго възражение срещу Страйк, което да не прозвучи налудничаво. — Сигурно и на сватбата ще закъснее с четирийсет минути и ще провали венчавката.

Но бяха постигнали безмълвно споразумение относно присъствието на Страйк и макар да нямаше искрен ентусиазъм, Робин си казваше, че би могло да е и по-зле.

Междувременно Матю мълчаливо размишляваше над неща, които не би признал пред никого. Робин съвсем точно бе описала външността на шефа си — подобната на срамно окосмяване коса, боксьорския профил — ала Матю не беше очаквал Страйк да е толкова едър. Стърчеше с няколко сантиметра над Матю, който беше привикнал да е най-високият в обкръжението си. Нещо повече, макар да би му се видяло като безвкусно перчене, ако Страйк бе говорил за преживяванията си в Афганистан и Ирак или бе им разправил как е пострадал кракът му, или при какви обстоятелства е спечелил медала, от който Робин толкова се впечатляваше, мълчанието му по тези теми му се бе сторило още по-дразнещо. Геройският ореол на Страйк, вълнуващият му живот с пътувания и опасности бяха надвиснали безмълвно над разговора.

Във влака Робин също седеше мълчалива до него. Вечерта не й бе доставила удоволствие, ни най-малко. Никога преди не бе познавала Матю такъв; или поне никога не го бе виждала такъв. Страйк бе причината, мислеше си тя озадачена, докато влакът ги поклащаше. Страйк я бе накарал някак да види Матю през неговите очи. Нямаше представа точно как го бе направил — тези въпроси към Матю за ръгбито… Някои хора биха ги приели за любезност, но Робин бе по-наясно за нещата… Или просто му бе ядосана за закъснението и му вменяваше вина за действия, които не бяха преднамерени?

И тъй, сгодената двойка пътуваше към дома си, обединена от неизречено раздразнение към човека, който вече хъркаше шумно във влака, движещ се по Северната линия.

Загрузка...