39

Тъй свикнала съм с отчаянието, че да се надявам не умея.

Томас Декър и Томас Мидълтън, „Честната блудница“

Както бе предсказала адвокатката й, в единайсет часа на следващия ден Лионора Куин бе обвинена в убийството на съпруга си. Предупредени по телефона, Страйк и Робин проследиха как новината се разпространява онлайн и как минута след минута историята се разрастваше като множаща се бактерия. В единайсет и половина на уебсайта на „Сън“ вече имаше пълна статия за Лионора, озаглавена „Двойничка на Роуз Уест6, обучена в месарница“.

Журналистите явно старателно бяха събрали доказателства за това, колко лош съпруг е бил Куин. Честите му отсъствия от дома бяха свързани с връзки с други жени, със сексуални теми в творбите му, обсъдени надълго и широко. Катрин Кент бе открита, причакана пред вратата й и снимана. Обрисувана бе като пищната червенокоса любовница на Куин, авторка на еротични романи.

Малко преди обед Илса отново се обади на Страйк.

— Утре тя ще се яви пред съда.

— Къде?

— В „Уд Грийн“, в единайсет часа. Предполагам, че оттам ще я отведат направо в затвора „Холоуей“.

Някога Страйк бе живял с майка си и Луси в къща само на три минути път от женския затвор, който обслужваше Северен Лондон.

— Искам да я видя.

— Може да опиташ, но не си представям, че полицаите ще искат да се доближиш до нея, Корм, и като неин адвокат трябва да ти кажа, че няма да изглежда…

— Илса, сега аз съм единственият й шанс.

— Благодаря за оказаното доверие — коментира сухо тя.

— Знаеш какво имам предвид.

Чу я да въздъхва.

— Мисля и за теб. Наистина ли ти се иска да настройваш полицията срещу себе си…?

— Как е тя? — прекъсна я Страйк.

— Не е добре — отговори Илса. — Раздялата с Орландо я убива.

Следобедът премина в обаждания от журналисти и хора, които бяха познавали Куин, като и двете групи еднакво отчаяно се домогваха до вътрешна информация. Гласът на Елизабет Тасъл бе толкова плътен и дрезгав по телефона, та Робин я помисли за мъж.

— Къде е Орландо? — поиска да узнае агентката, когато Страйк пое слушалката, като че той бе назначен за настойник на всички членове от семейство Куин. — Кой я е прибрал?

— Мисля, че е у съседка — отвърна той, заслушан в свиренето от гърдите й, разнасящо се по линията.

— Боже мой, каква бъркотия — изхриптя агентката. — Лионора… какавидата се размърда след толкова години… Не е за вярване.

Реакцията на Нина Ласелс беше зле прикрито облекчение и не изненада особено Страйк. Убийството се бе отдръпнало на подобаващото си място към мъглявия ръб на възможното. Сянката му вече не я докосваше; убиецът не беше някой от познатите й.

— Жена му наистина прилича малко на Роуз Уест, не мислиш ли? — попита тя Страйк по телефона и той знаеше, че в момента се взира в уебсайта на „Сън“. — Само дето е с дълга коса.

Тя се държеше, сякаш му съчувстваше. Той не бе решил случая. Полицията го бе изпреварила.

— Слушай, поканила съм няколко души в петък, искаш ли да дойдеш?

— Не мога, съжалявам — отвърна Страйк. — Ще вечерям с брат ми.

Отгатна как тя си помисли, че я лъже. Поколеба се едва доловимо, преди да изрече „брат ми“, и тази пауза може би я беше подвела, че се чуди какво да измисли. Страйк не си спомняше някога да е говорил за Ал като за свой брат. Рядко споменаваше роднините си по бащина линия.

Преди да си тръгне от офиса, Робин постави чаша чай пред него, докато той се ровеше из досието „Куин“. Почти усещаше гнева, който Страйк полагаше усилия да прикрие, и подозираше, че той е толкова насочен към Анстис, колкото и към него самия.

— Нищо не е свършило — каза му тя, като уви по-плътно шала около врата си. — Ще докажем, че не го е извършила тя.

Веднъж преди вече беше използвала местоимение в множествено число, когато Страйк бе изгубил вяра в себе си. Той оценяваше моралната подкрепа, но чувството на безсилие спъваше мисловните му процеси. Ненавистно му бе да обикаля по периферията на случая, докато други издирваха улики, следи и информация.

Тази вечер седя до късно над досието, преглежда бележките, които си бе водил по време на разговори, взира се в снимките, направени с телефона. Осакатеното тяло на Куин сякаш му даваше сигнал в тишината, както труповете често правят, излъчвайки неми молби за правосъдие и жалост. Понякога мъртвите носеха послания от убийците си като знаци, натикани във вдървените им ръце. Страйк дълго гледа зейналата гръдна кухина, въжетата, увити около глезените и китките, изкормените като на пуйка вътрешности, но колкото и да се стараеше, не зърваше на снимките нищо, което вече не знаеше. Накрая загаси всички лампи и се отправи към горния етаж да си ляга.

Изпитваше донякъде облекчение, че му се наложи да прекара сутринта на четвъртъка в кантората на зашеметително скъпите бракоразводни адвокати на неговата клиентка брюнетка в „Линкълнс ин Фийлдс“. Страйк беше доволен, че има с какво да си запълни времето, което не можеше да употреби за разследване на убийството на Куин, но това не му пречеше да има чувството, че е бил примамен да присъства на срещата под фалшив претекст. Флиртуващата дама го бе уверила, че адвокатът й иска да чуе лично от Страйк как е събрал изобилните доказателства за двуличието на съпруга й. Той седеше до нея пред полираната махагонова маса с места за дванайсет души, докато тя повтаряше във всяко изречение „както успя да установи Корморан“ или „на което Корморан е станал свидетел, нали така?“, като от време на време докосваше китката му. На Страйк не му отне дълго да прецени по едва скриваното раздразнение на адвоката й, че не негова е била идеята Страйк да присъства. И въпреки това, както можеше да се очаква при часова такса, превишаваща петстотин лири, той не проявяваше склонност да забърза разговора.

При едно посещение в тоалетната Страйк провери телефона си и видя на миниатюрни снимчици как Лионора беше въведена и изведена от съда в „Уд Грийн“. Беше обвинена и откарана в полицейски ван. Присъстваха много репортери и фотографи, но не и членове на широката общественост, наточили се за кръвта й. Не се предполагаше да е убила някого, на когото обществеността да държи особено.

Тъкмо когато се канеше да се върне в конферентната зала, пристигна съобщение от Робин.

Мога да уредя да посетиш Лионора в 6 тази вечер.

Чудесно, отговори той.

— Според мен — подхвана кокетната му клиентка, когато той седна, — Корморан може да е много внушителен свидетел.

Страйк вече беше показал на адвоката й щателните бележки и снимки, които бе събрал, показващи в подробности всички тайни сделки на господин Бърнет, включително опита му да продаде апартамента и цялата история около изумруденото колие. За явно разочарование на госпожа Бърнет, нито един от двамата мъже не виждаше необходимост Страйк да се яви лично в съда, предвид изчерпателния характер на документацията му. Адвокатът едва прикриваше недоволството си от факта колко много разчиташе тя на детектива. Без съмнение, смяташе, че дискретните милувки и пърхащи мигли на брюнетката би трябвало да са насочени към него, в безупречния му костюм на тънко райе, с изисканата му прошарена коса, а не към мъж, който приличаше на окуцял боксьор.

Облекчен да се измъкне от тази задушлива атмосфера, Страйк хвана метрото обратно до офиса си, с голяма радост свали костюма в апартаментчето си и с още по-голяма си помисли как скоро ще се отърве от този конкретен случай и ще сложи в джоба си тлъст чек, който поначало беше причината да го поеме. Сега бе свободен да се насочи към прошарената петдесетгодишна жена в „Холоуей“, наречена „безличната женица на писателя, сръчна със сатъра“ на страница втора на „Ивнинг Стандард“, който си бе купил по път.

— Адвокатът й доволен ли остана? — попита Робин, когато се появи в офиса.

— Умерено — отвърна Страйк и се втренчи в миниатюрната сребриста коледна елхичка, която тя бе поставила на спретнатото си бюро.

Беше украсена с малки играчки и лампички.

— Защо? — попита кратко.

— Иде Коледа — отвърна Робин с лека усмивка, но без извинение. — Щях да я сложа вчера, но след като обвиниха Лионора, нямах празнично настроение. Така или иначе, уредих ти среща с нея в шест часа. Трябва да носиш документ със снимка…

— Добра работа, благодаря.

— Взех ти сандвичи и реших, че ще искаш да видиш това — каза тя. — Майкъл Фанкорт е дал интервю по повод Куин.

Тя му подаде пакетче сандвичи със сирене и туршия и „Таймс“, сгънат на нужната страница. Страйк се настани на пръдливото канапе и се залови да яде и да чете статията, към която имаше две снимки. Лявата беше на Фанкорт, застанал пред елизабетинска провинциална къща. Беше заснет отдолу и главата му изглеждаше не чак толкова непропорционална, както обикновено. На дясната беше Куин, ексцентричен, с безумен поглед, с триъгълна шапка, украсена с перо, говорещ пред рехава публика, събрана пред малка шатра.

Авторът на статията беше поставил силно ударение на факта, че навремето Фанкорт и Куин се бяха познавали добре и дори са били смятани за еквивалентни таланти.

Вече малцина помнят романа „Грехът на Хобарт“, с който проби Куин, макар Фанкорт да настоява, че той все така е прекрасен пример за стила на Куин, наричан от него магически брутализъм. При все репутацията на Фанкорт като злопаметен човек, той проявява изненадващо великодушие в обсъждането на творчеството на Куин.

„Винаги интересен и често подценяван — твърди той. — Подозирам, че бъдещите критици ще се отнесат към него по-добре, отколкото нашите съвременници.“

Тази неочаквано щедра оценка е още по-учудваща, при положение че преди 25 години Елспет Кер, първата съпруга на Фанкорт, се е самоубила след прочитане на жестока пародия на своя дебютен роман. Подигравката масово се приписва на близкия приятел на Фанкорт и негов литературен съперник: покойния Оуен Куин.

„Човек омеква почти без сам да го осъзнава, това е една компенсация на напредналата възраст — изчерпващият се гняв. Разтоварих се от много чувства, свързани със смъртта на Ели, в последния си роман, който не бива да бъде четен като автобиографичен, макар че…“

Страйк прескочи следващите два параграфа, които бяха, чисто и просто, реклама на следващата книга на Фанкорт, и започна да чете от там, където в очите му се наби думата „насилие“.

Трудно е да бъде свързан този Фанкорт с туидено сако пред мен с някогашния литературен хулиган, както сам се описва, който получава и хвалебствия, и критики за находчивите и самоцелни описания на насилие в ранното си творчество.

„Ако господин Греъм Грийн е бил прав — пише критикът Харви Бърд за първия роман на Фанкорт, — и на писателя му е нужно късче лед в сърцето, то Майкъл Фанкорт със сигурност го притежава в изобилие. Когато чете сцената с изнасилването в «Белафронт», човек започва да си представя, че вътрешностите на този млад човек са изцяло ледени. Всъщност има два начина да се погледне към «Белафронт», който без съмнение е талантлива и оригинална творба. Първата възможност е господин Фанкорт да е написал необичайно зрял първи роман, в който е устоял на тенденцията на новака да вкара себе си като (анти)герой. Може да ни стъписват гротескната същност и моралът на творбата, но никой не би отрекъл въздействието и артистизма на прозата. Втората, по-смущаваща възможност е господин Фанкорт да не притежава много от онзи орган, в който да постави късче лед и това невероятно безчовечно повествование да отговаря на собствения му вътрешен пейзаж. Времето и по-нататъшното му творчество ще покажат кое е вярното.“

Родният град на Фанкорт е Слоу и той е единствен син на неомъжена медицинска сестра. Майка му все още живее в къщата, в която е израснал.

„Тя е щастлива там — твърди той. — Притежава завидната способност да се радва на познатото.“

Собственият му дом е много стъпала нагоре от редовото жилище в Слоу. Провеждаме разговора си в просторна дневна, пълна с фигурки от майсенски порцелан и гоблени от манифактурата „Обюсон“, чиито прозорци гледат към обширната територия на имението „Ендсър Корт“.

„Всичко тук е избрано от съпругата ми — небрежно твърди Фанкорт. — Моят вкус за изкуство е много по-различен и земен.“ Големият изкоп встрани от сградата е подготвен за бетонните основи на скулптура от ръждясал метал, представляваща фурията Тисифона, която той със смях описва като „покупка, направена импулсивно… Отмъстителката за убийство, много въздействаща творба… Жена ми я ненавижда“.

И някак отново се озоваваме там, откъдето започнахме интервюто: зловещата съдба на Оуен Куин.

„Още не съм осмислил убийството на Оуен — тихо изрича Фанкорт. — Като повечето писатели, и аз си избистрям чувствата по дадена тема, като пиша за нея. Така интерпретираме ние света и откриваме логиката в него.“

Дали това означава, че можем да очакваме романизиран разказ за убийството от Фанкорт?

„Отсега чувам обвиненията в лош вкус и експлоатиране на обстоятелствата — усмихва се Фанкорт. — Смея да кажа, че с времето темите за изгубеното приятелство, на последен шанс да се поговори, да се изяснят нещата и да се постигне помирение може и да намерят своя израз, само че убийството на Оуен вече е третирано литературно — от самия него.“

Той е един от малцината, чели прословутия ръкопис, за който се говори, че е послужил като модел за убийството.

„Прочетох го в деня, когато бе открит трупът на Куин. Издателят ми много държеше да го видя — все пак и аз съм описан в него.“ Изглежда искрено безразличен по повод на това, колкото и оскърбителен да е портретът му в романа. „Не проявих интерес да ангажирам адвокатите си. Ненавиждам цензурата.“

Какво мисли за книгата в литературен аспект?

„Тя е онова, което Набоков нарича «шедьовъра на маниака» — отговаря с усмивка. — Може след време да има смисъл да бъде издадена, кой знае?“

Няма начин да говори сериозно, нали?

„Но защо да не бъде издадена? — учудва се Фанкорт. — От изкуството се очаква да провокира и в това отношение «Bombyx Mori» изцяло покрива целта си, че дори я надскача. Да, защо не?“, пита литературният хулиган, удобно разположен в елизабетинското си имение.

„С увод, написан от Майкъл Фанкорт ли?“, питам.

„И по-странни неща са ставали — отвръща с усмивка Майкъл Фанкорт. — Далеч по-странни.“

— Боже мили — промърмори Страйк и метна „Таймс“ на бюрото на Робин, като за малко не събори елхичката.

— Забеляза ли как твърди, че е прочел „Bombyx Mori“ в деня, когато ти откри трупа?

— Да — отвърна Страйк.

— Лъже — заяви Робин.

— Ние мислим, че лъже — поправи я Страйк.

Все така валеше сняг, но придържащ се строго към решението си да не пилее повече пари за таксита, Страйк се качи във вече притъмняващия следобед на автобус номер двайсет и девет. Той се движеше на север и поведе Страйк на двайсетминутно пътуване по наскоро опесъчените пътища. На Хампстед Роуд се качи изпита жена, придружена от хленчещо момченце. Някакво шесто чувство подсказа на Страйк, че и тримата отиваха на едно и също място, и наистина и той, и жената се изправиха, за да слязат на Камдън Роуд пред фасадата на затвора „Холоуей“.

— Сега ще видиш мама — каза тя на момченцето, за което Страйк предположи, че й е внук, макар жената да изглеждаше едва около четирийсетгодишна.

Заобиколена от дървета с оголени клони и тревни площи, покрити със сняг, червената тухлена сграда на затвора би напомняла университетски факултет, ако не бяха предупредителните табели в синьо и бяло и високите вградени в зида врати, през които да могат да минават затворнически ванове. Страйк се вля в редицата от посетители, неколцина от тях придружени от деца, които се дърпаха да оставят следи върху натрупалия край пътеката сняг. Придвижваха се бавно в ледения декемврийски въздух покрай стените от теракота с циментов цокъл. Повечето от дошлите бяха жени, а Страйк се отличаваше сред малкото мъже не само с ръста си, а и защото нямаше вид да е очукан от живота до състояние на летаргичен ступор. Силно татуираният младеж в увиснали джинси пред него залиташе на всяка крачка. Страйк бе виждал жертви на неврологични поражения в болницата „Сели Оук“, но се досещаше, че това тук не е предизвикано от обстрел с минохвъргачки.

Масивната служителка, чиято задача бе да проверява документите, погледна шофьорското му свидетелство, а после и него.

— Знам кой сте — заяви му с пронизващ поглед.

Страйк се почуди дали Анстис не бе поискал да му съобщят, ако дойде да посети Лионора. Изглеждаше напълно вероятно.

Умишлено бе дошъл рано, за да не изгуби нито минута от отреденото време за свиждане с клиентката си. Тази предвидливост му позволи да изпие чаша кафе в центъра за посетители, обслужван от детска благотворителна организация. Помещението бе светло и почти ведро и много от децата се втурнаха към камиончетата и мечетата като към стари приятели. Изпитата спътничка на Страйк от автобуса наблюдаваше равнодушно как момченцето започна да си играе с кукла на Екшън Мен около краката на Страйк, сякаш той бе някоя масивна скулптура. (Тисифона, отмъстителката за убийство…)

Беше повикан в залата за посетители точно в шест, на секундата. Стъпките отекваха по лъснатите подове. Стените бяха от бетонни блокчета, ала ярки стенописи, рисувани от затворници, смекчаваха обширното пространство, в което се носеха потракване на метал и ключове и приглушени разговори. От двете страни на ниска, централно разположена маса бяха поставени пластмасови седалки, наглед неподвижни, за да се сведе до минимум контактът между затворник и посетител и да се предотврати предаването на контрабанда. Ревна някакво детенце. Покрай стените стояха надзирателки и наблюдаваха. Страйк, който досега бе имал работа само с мъже затворници, изпита необичайна за него потиснатост от мястото. Децата, взиращи се в кльощави майки, загатнати признаци на душевно заболяване в неспокойното движение на пръсти с изгризани нокти, сънливи, претоварени с медикаменти жени, сгушени на пластмасовите столове — всичко това бе съвсем различно от мъжките затвори, които му бяха добре познати.

Лионора седеше и чакаше, дребничка и крехка, трогателна в радостта си да го види. Носеше собствените си дрехи — широка тениска и панталони, в които направо се губеше.

— Орландо идва по-рано — каза тя. Очите й бяха много червени, личеше, че дълго е плакала. — Не искаше да си тръгне. Извлякоха я насила. Не ми позволиха да я успокоя.

Докато при нормални обстоятелства би показала недоволство и гняв, сега той долавяше у нея наченките на типичната за затворниците безнадеждност. Четирийсет и осем часа, прекарани тук, я бяха научили, че е изгубила всякакъв контрол и власт.

— Лионора, трябва да говорим за извлечението по кредитната карта.

— Тази карта никога не е била у мен — проговори тя с треперещи устни. — Винаги Оуен я държеше у себе си, вземах я в редки случаи, като трябваше да ида до супермаркета. Той винаги ми даваше пари в брой.

Страйк си припомни, че тя поначало беше дошла при него поради това, че бе свършила парите.

— Оставила бях Оуен да се занимава с финансите ни, той настояваше на това, само че беше небрежен, никога не проверяваше сметките и банковите извлечения, просто ги мяташе някъде в кабинета си. Казвах му: „Проверявай ги, някой може да те измами“, но той не щеше и да знае. Даваше на Орландо да рисува на каквото му попадне подръка, затова рисунката й беше там…

— Остави сега рисунката. Някой друг освен Оуен и теб трябва да е имал достъп до тази кредитна карта. Ще преговорим няколко души, става ли?

— Добре — кимна тя.

— Елизабет Тасъл е контролирала ремонта по къщата на Талгарт Роуд, нали? Как беше платено за него? Тя имаше ли копие от кредитната ви карта?

— Не — отвърна Лионора.

— Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм, защото й я предложихме, но тя каза, че е по-лесно да приспадне сумата от следващия хонорар на Оуен, защото скоро се очакваше такъв. Той се продава добре във Финландия. Не знам защо, но харесват неговите…

— Не се ли сещаш за случай, в който Елизабет Тасъл да е правила нещо за къщата и да е вземала у себе си картата „Виза“?

— Не — поклати глава тя. — Никога не го е правила.

— Добре — каза Страйк. — А сега си помисли хубаво. Сещаш ли се Оуен да е плащал нещо с кредитна карта в „Роупър — Чард“?

За негова изненада тя отговори:

— Не точно в „Роупър — Чард“, но да. Всички бяха там. Аз също бях там. Беше някъде преди две години… може би по-малко. Имаше голяма вечеря за издателите в „Дорчестър“. С Оуен ни сложиха на масата на младшия персонал. Даниъл Чард и Джери Уолдгрейв въобще не бяха близо до нас. Имаше мълчалив търг, от онези, дето написваш сумата за…

— Да, знам как се организират — прекъсна я Страйк, като едва сдържаше нетърпението си.

— Беше за някаква благотворителна дейност за писатели, които се опитват да се освободят от затвора. Оуен направи залог за уикенд в онзи хотел в провинциалното имение и спечели. Трябваше да представи детайлите на кредитната си карта на вечерята. Там имаше разни изкипрени момичета от издателството и той даде картата си на едно от тях. Запомних го, защото той беше ядосан — изрече тя със сянка от някогашната си заядливост. — Плати осемстотин лири, за да се изфука. Да се покаже, че и той печели големи пари като другите.

— Дал е картата си на момиче от издателството — повтори Страйк. — Тя на масата ли взе данните, или…

— Не можа да накара малката си машинка да проработи — отвърна Лионора. — Отнесе я някъде и после я върна.

— Имаше ли там друг, когото познаваш?

— Майкъл Фанкорт присъстваше с издателя си — каза тя. — Седеше в другия край на залата. Това беше, преди да се премести в „Роупър — Чард“.

— С Оуен приказваха ли?

— Не, къде ти… — промърмори тя.

— Добре, ами… — подхвана той и се поколеба.

До този момент не бяха признавали гласно съществуването на Катрин Кент.

— Приятелката му би могла да я вземе по всяко време — вметна Лионора, сякаш прочела мислите му.

— Ти знаеше ли за нея? — сякаш между другото попита той.

— От полицията споменаха нещо — отвърна тя с мрачно изражение. — Винаги е имал по някоя настрани, такъв си беше. Забърсваше ги на писателските курсове. Триех му сол на главата за тях. Когато казаха, че бил… че бил вързан… — Тя отново се разплака. — Знаех, че трябва да го е направила жена. Той харесваше това, възбуждаше се…

— Не знаеше ли за Катрин Кент, преди от полицията да я споменат?

— Веднъж видях името й в съобщение на телефона му, но той каза, че нямало нищо между тях. Била една от курсистките му. Все така твърдеше. Уверяваше ме, че никога няма да ни изостави с Орландо.

Тя избърса очите си под демодираните очила с тънката китка на треперещата си ръка.

— Но никога не беше виждала Катрин Кент до деня, в който е дошла на вратата ви да каже, че сестра й е починала?

— Значи това е била тя? — попита Лионора, подсмръкна и пак избърса очи. — Ама че дебелана, а? Тя би могла да вземе по всяко време данните от кредитната му карта. Да я измъкне от портфейла му, докато той спи.

Страйк съзнаваше, че ще е трудно да открие Катрин Кент и да я разпита. Сигурен беше, че е напуснала апартамента си, за да се спаси от репортерите.

— Нещата, които убиецът е купил с картата, са поръчани онлайн — смени темата той. — Нямате компютър у дома, нали?

— Оуен не ги харесваше. Предпочиташе си старата пишеща машина.

— Някога правила ли си покупки по интернет?

— Да — отвърна тя и той се почувства донякъде обезкуражен.

Бе се надявал Лионора да се окаже онова почти митично създание: компютърно девствена.

— И къде го направи?

— У Една. Тя ми услужи да поръчам на Орландо комплект за рисуване, та да не се налага да ходя в града — отговори Лионора.

Без съмнение полицията скоро щеше да разнищи компютъра на добросърдечната Една.

Жена с бръсната глава и татуирана устна на съседната маса започна да крещи по надзирателка, която я предупреди да не става от мястото си.

— Лионора, едно последно нещо — повиши глас Страйк, за да надвика крясъците до тях. — Оуен споменавал ли ти е, че възнамерява да замине някъде, за да си почине, преди да излезе от къщи на пети?

— Не, разбира се — отвърна тя.

Затворничката на съседната маса бе убедена да замълчи. Посетителката й, също татуирана жена и само малко по-неагресивна наглед, вдигна среден пръст към надзирателката, когато тя се отдалечи.

— Оуен да е казал или направил нещо, което да те наведе на мисълта, че планира заминаване? — настоя Страйк, докато Лионора тревожно наблюдаваше съседките им.

— Какво? — попита разсеяно тя. — Не, той никога не ме предупреждава… не ме предупреждаваше… просто зачезваше. Щом е знаел, че заминава, защо поне не се сбогува?

Тя заплака, притиснала слабата си ръка до устата си.

— Какво ще стане с Додо, ако ме задържат в затвора? — изхлипа тя. — Една не може да я гледа вечно. Тя не успява да се справя с нея. Забравила й Нахалната маймуна, а Додо ми беше нарисувала картинки… — Тя замълча за известно време. Страйк предположи, че става дума за плюшения орангутан, който Орландо бе гушкала при посещението му в дома им. — Ако ме накарат да остана тук…

— Аз ще те измъкна — изрече Страйк с по-голяма увереност, отколкото чувстваше; но какво лошо имаше да й вдъхне надежда, за която да се залови през следващите двайсет и четири часа?

Времето им изтече. Той излезе от залата, без да поглежда назад, и се питаше какво у Лионора — некрасива, намусена, петдесетгодишна, с мозъчно увредена дъщеря — пораждаше у него тази яростна решимост, този гняв…

Защото не го е извършила тя — дойде простият отговор. — Защото е невинна.

През последните осем месеца поток от клиенти се бе извървял през стъклената входна врата на офиса му и причините им да го потърсят бяха все от един и същи характер. Нужен им беше шпионин, оръдие, средство да обърнат нещата в своя полза или да се отърват от неудобна връзка. Идваха, защото търсеха предимство, защото смятаха, че им се дължи възмездие или компенсация. В крайна сметка — защото искаха повече пари.

Ала Лионора го бе потърсила, защото искаше мъжът й да се прибере у дома. Бе простичко желание, породено от умора и обич, ако не към блудния Куин, то към дъщерята, на която той липсваше. Поради чистотата на желанието й Страйк чувстваше, че й дължи най-доброто, което бе способен да даде.

Студеният въздух извън затвора имаше друг вкус. Страйк отдавна не бе попадал в обстановка, където следването на заповеди бе ежедневна рутина. Чувстваше свободата си, докато вървеше към автобусната спирка и се подпираше тежко на бастуна си.

В дъното на автобуса три подпийнали млади жени, надянали на главите си еленови рога, пееха:

They say it’s unrealistic,

But I believe in you, Saint Nick…7

Проклетата Коледа, каза си Страйк и подразнен се замисли за подаръците, които се очакваше да даде на племенниците и кръщелниците си, на които така и не запомняше точната възраст.

Автобусът стенеше през лапавицата и валящия сняг. Разноцветни светлини прелитаха покрай Страйк в размазани петна през замъгленото стъкло. Намръщен, с мисли за неправда и убийство наум, той без никакво усилие и думи отблъскваше всякакъв евентуален кандидат да се настани на седалката до него.

Загрузка...