Копринената буба

30

По настояване на Страйк спряха за обяд в местния „Бъргър Кинг“.

— Трябва да хапнеш нещо преди обратния път.

Робин го придружи вътре все така мълчалива, без да коментира дори смайващите думи на Мани. Студеното й поведение на мъченица не изненада особено Страйк, но малко го нервира. Тя се нареди за бургерите им, защото той нямаше как да се придвижи едновременно с патерици и поднос. Когато тя постави обяда им на малката маса, той заговори в опит да разреди напрежението:

— Виж, знам, че очакваше да се намеся, когато Чард те третира като прислуга.

— Не съм — възрази автоматично Робин.

(Като се чу да го изрича гласно, собственото й поведение й се видя капризно и детинско.)

— Както желаеш — сви подразнено рамене той и захапа първия си бургер.

Известно време ядоха в кисело мълчание, додето вродената честност на Робин не взе връх.

— Хубаво де, очаквах донякъде — каза тя.

Размекнат от мазната храна и трогнат от признанието й, Страйк каза:

— Тъкмо измъквах важни неща от него, Робин. Човек не се кара с тези, които разпитва, когато са се разприказвали с пълна сила.

— Извини ме за моето аматьорство — промърмори тя, отново уязвена.

— О, за бога — изръмжа той. — Ама кой те е нарекъл…

— Какви бяха намеренията ти, като ме взе на работа? — попита внезапно тя и пусна в чинията хамбургера си.

Потисканата от седмици обида неочаквано бе избила на повърхността. Не я бе грижа какво ще чуе; искаше истината. Тя само машинописка и рецепционистка ли беше, или нещо повече? Нима бе останала при Страйк и му бе помогнала да се измъкне от крайна бедност само за да бъде пренебрегвана като домашна прислуга?

— Намерения? — повтори Страйк и се втренчи в нея. — Как така намерения…?

— Аз очаквах да ме направиш… мислех, че ще получа… някакво обучение — изрече Робин с порозовели бузи и искрящи очи. — Ти го спомена няколко пъти, но напоследък все говориш как ще вземеш друг човек. Приех по-ниска заплата — с треперещ глас изрече тя. — Отказах по-добре платени служби. Мислех, че ти предвиждаш за мен…

Гневът й, толкова дълго спотаяван, я довеждаше до ръба на сълзите, ала тя бе решена да не ги допуска. Въображаемият партньор, както си го представяше тя, никога не би плакал; не и онази джаста-праста полицайка, корава и сдържана при каквато и да било криза.

— Мислех, че имаш планове за мен… не очаквах само да вдигам телефона.

— Ти не само вдигаш телефона — каза Страйк, който бе довършил бургера си и я наблюдаваше изпод свъсени вежди как се бори с гнева си. — Тази седмица оглежда с мен къщи на заподозрени. Спаси живота и на двама ни на магистралата.

Ала Робин не се даваше да бъде отклонена.

— Какво очакваше да върша, като ме задържа?

— Нямах конкретен план — бавно и неискрено отговори Страйк. — Не знаех, че гледаш толкова сериозно на тази работа… че имаш желание за обучение.

— Как мога да не гледам сериозно на нея? — повиши глас Робин.

Едно четиричленно семейство в ъгъла на малкото ресторантче ги поглеждаше с любопитство. Робин не им обърна внимание. Ненадейно бе обзета от ярост. Заради дългото пътуване в студа, заради това, че Страйк изяде всичката храна, заради изненадата му, че може да шофира добре, заради отпращането й в кухнята с прислугата, а сега това…

— Ти ми даваш половината… половината!… от това, което биха ми платили в „Човешки ресурси“! Защо според теб останах? Помагах ти. Помогнах ти със случая „Лула Ландри“…

— Добре — каза Страйк и вдигна голямата си, космата откъм опакото на дланта ръка. — Добре, ето как стоят нещата. Но не обвинявай мен, ако не ти хареса това, което ще чуеш. Аз наистина те задържах с мисълта евентуално да те обуча. Нямах средства за курсове, но реших, че можеш да придобиваш опит в крачка, докато бъда в състояние да си го позволя.

Отказваща да бъде умилостивена, докато не го чуеше докрай, Робин не каза нищо.

— Тази работа наистина ти се удава — продължи Страйк, — но се омъжваш за човек, който никак не желае да я вършиш.

Робин отвори уста и отново я затвори. Сякаш някой бе изкарал въздуха й и беше изгубила дар слово.

— Всеки ден си тръгваш на минутата…

— Нищо подобно! — изфуча Робин. — В случай че не си забелязал, отказах почивен ден, за да бъда тук сега и да те докарам чак до Девън…

— Защото него го няма — отбеляза Страйк. — Защото няма да разбере.

Усещането за изкаран въздух се засили. Откъде можеше Страйк да знае, че е излъгала Матю, ако не директно, то чрез премълчаване?

— Дори и така да е… независимо дали е истина, или не — продума тя с несигурен глас, — аз решавам какво да правя със своя… не зависи от Матю какво съм избрала да работя.

— Връзката ми с Шарлот трая шестнайсет години с известни прекъсвания — каза Страйк и взе втория си бургер. — С дълги прекъсвания. Тя мразеше работата ми. Тъкмо това постоянно ни разделяше… едно от нещата, които ни разделяха — поправи се Страйк, за да бъде напълно искрен. — Тя не разбираше какво е призванието. Някои хора не го проумяват, за тях работата осигурява статут и заплата, но сама по себе си няма стойност.

Започна да разгъва бургера си под острия поглед на Робин.

— Имам нужда от партньор, който да споделя продължителното ми работно време — каза Страйк. — Някой, който не възразява да работи в почивните дни. Не обвинявам Матю, че се тревожи за теб…

— Не се тревожи.

Думите излязоха от устата й, преди да ги е обмислила. В желанието да отрече казаното от Страйк бе допуснала една неприятна истина да й убегне. Фактът, че Матю бе лишен от въображение. Той не бе видял Страйк окървавен, след като убиецът на Лула Ландри го бе намушкал с нож. Дори описанието на Оуен, лежащ вързан и изкормен, сякаш бе замъглено в представите му от гъстата лепкава мъгла на ревност, през която чуваше всичко, свързано със Страйк. Антипатията му към работата й въобще не бе свързана с желание да я закриля, нещо, което тя никога преди не бе признавала пред себе си.

— Това, което върша, може да бъде опасно — припомни Страйк, докато дъвчеше голяма хапка от бургера, сякаш не я бе чул.

— Бях ти полезна — изрече Робин с глас, по-задавен от неговия, макар нейната уста да беше празна.

— Знам, така е. Нямаше да стигна дотук, ако не беше ти — заяви Страйк. — Никой не е бивал по-благодарен от мен за грешката на агенцията за осигуряване на временни служители. Ти беше невероятна, никога не бих… Не плачи, по дяволите, на това семейство бездруго вече им изскочиха очите.

— Да зяпат, не ми пука — измърмори Робин в шепа, пълна с хартиени салфетки, и Страйк се разсмя.

— Ако това искаш — изрече той на темето на червеникаворусата й глава, — ще те пратя на курс за наблюдение веднага щом имам парите. Но щом ще си мой обучен партньор, на моменти ще те карам да вършиш неща, които на Матю няма да му харесват. Само това казвам. Ти си тази, която ще трябва да се справи с проблема.

— И ще го сторя — отвърна Робин, като се бореше с порив да ревне с глас. — Точно това искам. Заради това останах.

— Ами усмихни се тогава и си яж бургера.

На Робин й бе трудно да яде при огромната буца, заседнала в гърлото й. Усещаше се разтърсена, но въодушевена. Не бе се лъгала: Страйк бе видял у нея същото, което притежаваше и той. Те не бяха хора, които работеха за едната заплата…

— Разправи ми сега за Даниъл Чард — подкани го.

Той го стори, докато шумното четиричленно семейство си събраха нещата и си тръгнаха, като продължаваха да поглеждат крадешком двойката, която не можеха да си изтълкуват. (Скарване между любовници ли беше това? Семейна свада? Как се разреши така бързо?)

— Параноичен, леко ексцентричен, самовлюбен — заключи Страйк пет минути по-късно, — но може да има нещо вярно в цялата история: не е изключено Джери Уолдгрейв да си е сътрудничил с Куин. От друга страна, нищо чудно да е напуснал, защото му е дотегнало от Чард, с когото надали е леко да се работи.

— Искаш ли кафе?

Робин погледна часовника си. Снегът не преставаше да вали; боеше се от задръствания по магистралата, заради които можеше да изпусне влака си до Йоркшър, но след разговора им бе решена да демонстрира своята преданост към работата, така че прие предложението. Във всеки случай, имаше неща, които желаеше да каже на Страйк, докато още седеше срещу него. Нямаше да й донесе такова удовлетворение да му ги съобщи от шофьорското място, където нямаше да може да наблюдава реакцията му.

— Аз също узнах някои неща за Чард — каза тя, когато се върна с две чаши кафе и ябълков пай за Страйк.

— Слугински клюки, а?

— Не — каза Робин. — Те почти и дума не ми казаха, докато бях в кухнята. И двамата май бяха в лошо настроение.

— Според Чард не им харесвало в Девън, предпочитали Лондон. Брат и сестра ли са?

— Мисля, че са майка и син. Той я нарече „маму“. Та така де, поисках да отида до тоалетната, а тази за прислугата е точно до художническото ателие. Даниъл Чард доста разбира от анатомия — каза Робин. — По целите стени има репродукции на анатомичните рисунки на Леонардо да Винчи и анатомичен модел в ъгъла. Страшноват, от восък. А на статива — добави тя — се мъдреше много подробна рисунка на прислужника Мани. Легнал на земята, съвсем гол.

Страйк остави кафето си.

— Това е много интригуваща информация — бавно промълви той.

— Знаех си, че ще ти хареса — скромно се усмихна Робин.

— Хвърля интересна светлина върху твърдението на Мани, че не е блъснал работодателя си по стълбата.

— Никак не им беше приятно, че си там — увери го Робин, — но може вината да е била у мен. Казах, че си частен детектив, но Ненита, чийто английски не е добър колкото този на Мани, не ме разбра и обясних, че си нещо като полицай.

— Което ги е подвело да допуснат, че Чард ме е повикал да се оплаче за посегателството на Мани срещу него.

— Чард спомена ли го?

— Не обели и дума по въпроса — отвърна Страйк. — По-загрижен беше от предполагаемото коварство на Уолдгрейв.

След посещения до тоалетната отново излязоха на студа, където трябваше да примижават срещу падащите снежинки, докато прекосяваха паркинга. Лек слой скреж бе покрил тойотата.

— Ще успееш да стигнеш навреме до Кингс Крос, нали? — попита Страйк и погледна часовника.

— Стига да нямаме неприятности по магистралата — отвърна Робин и скришом почука на дърво в интериора на колата.

Тъкмо бяха стигнали до М4, където имаше предупредителни надписи за времето до всеки знак и където скоростта бе ограничена до сто километра в час, когато мобилният телефон на Страйк иззвъня.

— Илса? Какво става?

— Здравей, Корм. Е, можеше да е и по-зле. Не я арестуваха, но разпитът бе ужасно продължителен.

Страйк включи телефона си на спикърфон, за да може Робин да чува, и заслушаха с еднакви, смръщени от тревога изражения, докато колата се движеше през снежната вихрушка, засипваща предното стъкло.

— Определено мислят, че е тя — каза Илса.

— На базата на какво?

— На възможност — отвърна Илса — и на маниера й. Тя никак не си помага. Беше много сръдлива по време на разпита и все споменаваше теб, което много ги нервираше. Заяви им, че ти ще откриеш кой е истинският извършител.

— Дявол го взел — промърмори ядосано Страйк. — А какво имаше в заключения шкаф?

— А, да, това. Обгорял и окървавен парцал сред многото други боклуци.

— Чудо велико — подхвърли Страйк. — Може да е бил там от години.

— Експертизата ще го установи, но съм съгласна, че не е кой знае каква улика, след като още не са открили вътрешностите.

— Ти знаеш за вътрешностите?

— Вече всички знаят за тях, Корм. Съобщиха го в новините.

Страйк и Робин си размениха бърз поглед.

— Кога?

— По обед. Според мен от полицията са усетили, че всеки момент ще се разчуе, и затова я повикаха, та да измъкнат нещо от нея, преди да стане всеобщо достояние.

— Тъкмо един от техните го е подшушнал — ядоса се Страйк.

— Това е тежко обвинение.

— Каза ми го журналистът, убедил ченгето да говори.

— Интересни познанства имаш.

— Такава ми е работата. Благодаря, че ме извести, Илса.

— Няма защо. Постарай се да я спасиш от затвор, Корм. Тя много ми се хареса.

— Коя беше тя? — попита Робин, след като Илса затвори.

— Някогашна съученичка от Корнуол, адвокатка. Омъжи се за един от лондонските ми приятели — отговори Страйк. — Поверих й Лионора, защото… по дяволите.

Бяха излезли от завоя и видяха пред себе си дълга автомобилна колона. Робин натисна спирачката и колата им се закроти зад едно пежо.

— По дяволите — повтори Страйк и стрелна поглед към изопнатия профил на Робин.

— Пак катастрофа — съобщи Робин. — Виждам полицейски светлини.

Във въображението си зърна лицето на Матю, ако се наложеше да му телефонира, че няма да пристигне, че е изпуснала нощния влак. Погребението на майка му… кой пропуска погребение? Вече трябваше да е там, в къщата на бащата на Мат, и да помага за приготовленията, да поеме част от напрежението. Пътната й чанта вече трябваше да е в старата й стая у дома, дрехите й за погребението — изгладени и висящи в гардероба й, всичко да е готово за изминаване на краткото разстояние до църквата на следващата сутрин. Погребваха госпожа Кънлиф, бъдещата й свекърва, а тя бе предпочела да шофира сред снега със Страйк и ето че сега бяха в непроходимо задръстване, на триста километра от църквата, където майката на Матю щеше да бъде положена за вечния си покой.

Той никога няма да ми прости. Никога няма да ми прости, че съм пропуснала погребението, за да върша това…

Защо трябваше да й се налага да прави подобен избор тъкмо в този ден? Защо се случи времето да е толкова лошо? Стомахът на Робин се свиваше на топка от притеснение, а колоната не помръдваше.

Страйк не каза нищо, а включи радиото. Звученето на „Тейк Дат“ изпълни колата; пееха как днес се вижда прогрес там, където преди не го е имало. Музиката пилеше нервите на Робин, но тя си замълча.

Колоната се придвижи с няколко метра напред.

О, Боже, моля те, нека стигна до Кингс Крос навреме, молеше се наум Робин.

В продължение на три четвърти час пълзяха през снега, а следобедната светлина наоколо им бързо гаснеше. Докато преди бе изглеждало, че разполага с цял океан от време до тръгването на нощния влак, сега на Робин й се струваше, че се намира сред бързо източващо се вирче, в което скоро щеше да седи сама и изоставена.

Вече виждаха катастрофата пред себе си; полицията, светлините, смачканото поло.

— Ще успееш — успокои я Страйк, проговорил за пръв път, откакто бе пуснал радиото, докато чакаха реда си да бъдат пропуснати напред от пътния полицай. — Ще е в последния момент, но все пак ще стигнеш.

Робин не отговори. Тя знаеше, че вината си е нейна, не негова: той й бе предложил да си вземе почивен ден. Тя беше тази, която настоя да иде с него в Девън, тя бе излъгала Матю, че няма места в дневните влакове. А редно бе да стои права през целия път от Лондон до Харогейт, но не и да пропусне погребението на госпожа Кънлиф. Страйк бе имал с Шарлот връзка с прекъсвания, продължила шестнайсет години. Работата му ги бе разделила. Тя не искаше да изгуби Матю. Защо беше направила това? Защо предложи да закара Страйк?

Колоната от коли бе плътна и бавна. В пет часа вече се движеха в натоварения час пик край Рединг и пълзенето им се сведе до спиране. Страйк пусна новините по радиото. Робин се опитваше да се заинтересува от онова, което говореха за убийството на Куин, ала сърцето й бе в Йоркшър, сякаш бе прескочило движението и безмилостните снежни километри, делящи я от дома.

— Полицията потвърди днес, че писателят Оуен Куин, чийто труп бе открит преди шест дни в къща в „Барънс Корт“ в Лондон, е убит по същия начин като героя в последния му непубликуван роман. Все още никой не е арестуван по случая. Детектив инспектор Ричард Анстис, който води разследването, разговаря с репортери по-рано днес следобед.

Страйк забеляза, че Анстис звучеше скован и напрегнат. Не това бе начинът, по който той бе искал да оповести информацията.

— Заинтересувани сме да изслушаме всеки, който е имал достъп до ръкописа на последния роман на господин Куин…

— Ще ни кажете ли как точно е убит господин Куин, инспекторе? — чу се настойчив мъжки глас.

— Все още чакаме пълния доклад от експертизата — отвърна Анстис и веднага бе прекъснат от репортерка.

— Можете ли да потвърдите, че телесни части от господин Куин са отнесени от убиеца?

— Част от червата на господин Куин са отнесени от местопрестъплението — каза Анстис. — Вървим по няколко следи, но се обръщаме с призив към обществеността за каквато и да било информация по случая. Това е възмутително престъпление и нямаме съмнения, че извършителят му е извънредно опасен.

— Хайде стига бе — възкликна отчаяно Робин и Страйк вдигна глава, за да види стена от червени светлини пред тях. — Пак ли катастрофа…?

Страйк изключи радиото, свали стъклото си и подаде глава навън под валящия сняг.

— Не — извика й той. — Само някой е заседнал в преспа край пътя… След минута ще потеглим — увери я.

Но минаха четирийсет минути, преди да се разчисти препятствието. Всички три ленти бяха задръстени и те подновиха пътуването си с пълзене.

— Няма да успея — промълви Робин с пресъхнала уста, когато стигнаха до входа към Лондон. Беше десет и двайсет.

— Ще успееш — отсече Страйк. — Изключи проклетията — тупна сателитния навигатор и го накара да млъкне — и не отбивай по това отклонение.

— Но аз трябва да те оставя…

— Забрави, не е нужно да ме оставяш… следващото вляво…

— Не мога да вляза там, еднопосочно е!

— Вляво! — изрева той и бутна волана.

— Не прави така, опасно е…

— Да не искаш да изпуснеш шибаното погребение! Натисни газта! Първото вдясно…

— Къде сме?

— Знам какво правя — настоя Страйк, примижал срещу снега. — Сега направо… Бащата на приятеля ми Ник е таксиметров шофьор, научи ме на някои номера… Дай вдясно… Не гледай, че е забранено, кой ще ти излезе насреща в такава нощ? Направо и на светофара вляво!

— Не мога да те оставя на Кингс Крос! — протестира тя, но се подчиняваше сляпо. — Не можеш да караш тази кола, какво ще я правиш?

— Майната й на колата, ще измисля нещо… направо и втората вдясно…

В единайсет без пет кулите на „Сейнт Панкрас“ се сториха на Робин като райско видение сред снега.

— Спри, изскачай от колата и тичай — нареди Страйк. — Обади ми се, ако успееш. Ще бъда тук, ако не си се качила.

— Благодаря ти!

И тя хукна под снега, а пътната чанта се люлееше от ръката й. Страйк я гледа, докато се изгуби в мрака, представи си как се подхлъзва леко на мокрия под в гарата, но не пада, оглежда се панически за номера на перона… По негови инструкции беше оставила колата до тротоара върху двойна непрекъсната линия. Ако успееше да хване влака, той оставаше блокиран с кола под наем, която не можеше да кара и която със сигурност щеше да бъде вдигната от паяк.

Златните стрелки на часовника на „Сейнт Панкрас“ неумолимо се придвижиха на единайсет часа. В ума си Страйк видя как вратите на вагоните се затръшват, а Робин тича по перона с развяна златисторуса коса…

Стана единайсет и една минута. Той закова поглед към входа на гарата и зачака.

Тя не се появи. Ала той продължаваше да чака. Стана и пет. И шест.

Мобилният му телефон иззвъня.

— Успя ли?

— На косъм… Тъкмо щеше да потегли… Корморан, благодаря ти, страшно много ти благодаря…

— Няма защо — отвърна той, огледа тъмната заледена земя, все по-дълбокия сняг. — Лек път. Аз ще се прибирам. Късмет утре.

— Благодаря ти! — извика тя и той затвори.

Страйк си каза, че й бе задължен, когато се пресегна за патериците си, ала това не правеше по-привлекателна перспективата да прекоси заснежения Лондон на един крак, нито пък да плати тлъста глоба за изоставяне на наета кола посред града.