Копринената буба

26

За щастие, Страйк още имаше онези петстотин лири в брой в портфейла си, платени му, за да намушка с нож тийнейджър. Поръча на таксиметровия шофьор да го откара на Фулъм Палас Роуд, където живееше Елизабет Тасъл, като обръщаше специално внимание на маршрута, и щеше да стигне до там за четири минути, ако не бе зърнал магазин на „Бутс“. Помоли шофьора да спре и да изчака и малко след това се появи от аптеката, като се движеше далеч по-лесно с помощта на регулиращ се бастун.

Прецени, че жена в добра форма би могла да вземе разстоянието пеша за по-малко от половин час. Елизабет Тасъл живееше по-далеч от мястото на убийството в сравнение с Катрин Кент, но Страйк, който познаваше района сравнително добре, беше сигурен, че би могла да мине и по-напряко по задните улици с жилищни сгради, като по този начин щеше да избегне и охранителни камери, и проследяване от кола.

Домът й изглеждаше мрачен и неприветлив в този сив зимен ден. Поредната викторианска къща от червени тухли, но лишена от достойнството и чара на сградите по Талгарт Роуд, тя бе разположена на ъгъл и пред нея имаше усойна градина, обрасла с неподдържани храсти златен дъжд. Отново заваля мокър сняг, докато Страйк стоеше загледан над градинската порта и се опитваше да запази цигарата си запалена, прислонил я с длан. Прозорците на втория етаж гледаха към гробището „Фулъм Палас Роуд“, което представляваше особено потискаща гледка в този сезон с голите си дървета, протегнали клони като кокалести ръце към бялото небе, и редовете от надгробни камъни, губещи се в далечината.

Можеше ли да си представи Елизабет Тасъл с нейния елегантен черен костюм, аленото й червило и неприкрития й гняв срещу Оуен Куин да се връща под прикритието на мрака, оляна с кръв и киселина и понесла торба, пълна с черва?

Студът щипеше безпощадно врата и пръстите на Страйк. Той смачка с обувка угарката от цигарата си и помоли таксиметровия шофьор, наблюдавал го с любопитство, примесено с подозрение, как оглежда къщата на Елизабет Тасъл, да го откара до Хазлит Роуд в „Кенсингтън“. Отпуснат на задната седалка, изпи няколко обезболяващи с вода, купени от „Бутс“.

В таксито бе задушно и миришеше на застоял тютюнев дим, нечистотия и стара кожа. Чистачките на предното стъкло свистяха като приглушени метрономи и ритмично разчистваха замъглен изглед на широкия и оживен Хамърсмит Роуд, където едни до други бяха разположени малки административни сгради и къси участъци от редови жилища. Страйк се загледа към старческия дом „Назарет Хаус“: пак от червени тухли, подобен на църква и излъчващ покой, но с добре охранявани порти с будка, поставящи строго разграничение между питомците му и останалото гражданство.

През замъглените прозорци се видя „Блайд Хаус“ — величествена като дворец сграда с бели куполи, която приличаше на голяма бледорозова торта на фона на сивата киша. Страйк имаше бегъл спомен, че е използвана като склад за един от големите музеи. Таксито зави надясно по Хазлит Роуд.

— Кой номер? — попита шофьорът.

— Ще сляза тук — каза Страйк, защото не желаеше да спира таксито пред самата къща, а и не бе забравил, че му предстои да връща парите, които сега пилееше.

Облегна се тежко на бастуна, благодарен на каучуковия му накрайник, който имаше добро сцепление с хлъзгавата настилка, плати на шофьора и пое нагоре по улицата, за да разгледа по-отблизо дома на семейство Уолдгрейв.

Тези тук бяха истински градски къщи на по четири етажа, като се включваше сутеренът, от златисти тухли, с класически корнизи в бяло над вратите и прозорците, орнаменти от венци под прозорците на последния етаж и огради от ковано желязо. Повечето от тях бяха разделени на апартаменти. Нямаше предни дворове, само стъпала, водещи към сутерена.

Долавяше се известна запуснатост и изгубена бивша изисканост в дребни детайли като случайно съчетани растения на един от балконите, велосипед на друг, а на трети — забравено в мокрото време пране, което бе на път да замръзне.

Къщата, която Уолдгрейв споделяше със съпругата си, беше една от малкото останали еднофамилни на улицата. Докато я разглеждаше, Страйк се питаше колко би могъл да печели главен редактор и си припомни подхвърлената от Нина забележка, че съпругата на Уолдгрейв произхожда от заможни среди. На балкона на първия етаж (наложи му се да пресече улицата, за да го види добре) бяха поставени два подгизнали шезлонга, чийто десен представляваше корици на стари издания на „Пенгуин“, а помежду тях — малка масичка от ковано желязо като от парижко бистро.

Той отново запали цигара и се върна на отсрещната страна на улицата, за да огледа сутерена, където живееше дъщерята на Уолдгрейв, и се запита дали Куин не е обсъждал съдържанието на „Bombyx Mori“ със своя редактор още преди предаването на ръкописа. Възможно ли бе този добродушен човек с очила с рогови рамки да е кимал ентусиазирано и да е съдействал за окончателния облик на нелепата кървава сцена със съзнанието, че един ден ще я възпроизведе на живо?

Пред входната врата на сутеренния апартамент бяха струпани черни чували за боклук. Изглежда, Джоана Уолдгрейв бе предприела мащабно разчистване. Страйк се обърна с гръб и огледа петдесетте прозореца, обърнати към предните врати на семейство Уолдгрейв. На Уолдгрейв му трябваше нечуван късмет, за да влезе и излезе незабелязан от изложената си на толкова масов показ къща.

Ала бедата беше, заключи унило Страйк, че дори Джери Уолдгрейв да бе зърнат как се промъква в два часа през нощта в дома си с подозрително издута торба през рамо, съдебните заседатели трябваше да бъдат убедени, че Оуен Куин не е бил жив и здрав по това време. Съществуваха твърде много съмнения по повод времето на настъпване на смъртта. До този момент убиецът бе разполагал с цели деветнайсет дни, през които да се отърве от уликите — продължителен и полезен период.

Къде можеше да са се дянали вътрешностите на Оуен Куин? Какво се правеше, запита се Страйк, с килограми прясно извадени от човешко тяло стомах и черва? Заравяш ги? Хвърляш ги в реката? Пускаш ги в общински контейнер за боклук? Със сигурност не биха горели добре…

Входната врата на къщата на Уолдгрейв се отвори и чернокоса, с вдълбани от често смръщване бръчки жена слезе по трите стъпала. Носеше късо яркочервено палто и изглеждаше ядосана.

— Наблюдавах ви през прозореца — подвикна тя на Страйк и когато се приближи, той разпозна Фенела, съпругата на Уолдгрейв. — Какво си въобразявате, че правите? Защо е този интерес към къщата ми?

— Чакам агента по недвижими имоти — излъга мигновено Страйк, без да покаже и следа от смущение. — Нали това е сутеренът, който се дава под наем?

— О — промълви изненадано тя. — Не… той е през три къщи нататък — каза и посочи.

Личеше си, че клони да му се извини, но в крайна сметка предпочете да не си прави труда. Вместо това го отмина на лачените си обувки с висок ток, крайно неподходящи за заснежените улици, и се отправи към волво, паркирано наблизо. В черната й коса се виждаха бели корени и при близостта им той усети лошия й дъх, примесен с алкохол. Припомни си, че е в полезрението й в огледалото за обратно виждане и се отправи в посоката, указана от нея, изчака я да потегли — при което тя едва не закачи паркирания пред нея ситроен — и внимателно закрачи към една странична улица, където можеше да надзърне над стена към редица задни дворове.

Нямаше нищо забележително в този на Уолдгрейв освен стара барака. Моравата беше отъпкана и неспретната и комплект градински мебели се мъдреха тъжно в далечния й край, явно отдавна неизползвани. Докато оглеждаше разхвърляния двор, Страйк се замисли невесело върху вероятността от сейфове, парцели и гаражи, които не му бяха известни.

Изстена вътрешно при перспективата за дългото, студено и мокро пътешествие, което му предстоеше, и обмисли вариантите. Беше най-близо до метростанцията „Кенсингтън Олимпия“, но те пускаха линията, която му беше нужна, само в уикендите. Като надземна станция „Хамърсмит“ щеше да му е по-лесна за придвижване, отколкото „Барънс Корт“, така че избра по-дългото разстояние.

Тъкмо бе излязъл на Блайд Роуд и потрепваше от болка при всяка крачка, когато мобилният му телефон иззвъня: Анстис.

— На какво си играеш, Боб?

— Тоест? — попита Страйк, като продължаваше да куцука, а в коляното му се забиваха ножове.

— Обикалял си около местопрестъплението.

— Върнах се да огледам. Всички граждани имат право на това. Не съм предприемал никакви действия.

— Опитвал си се да говориш със съсед…

— Отвори, без да съм позвънил — обясни Страйк. — Не съм споменал и дума за Куин.

— Слушай, Страйк…

На детектива не му убегна преминаването към истинското му име и го прие без съжаление. Никога не бе харесвал прякора, даден му от Анстис.

— Казах ти, че не бива да ни се пречкаш в краката.

— Няма как, Анстис — отвърна спокойно Страйк. — Имам клиентка…

— Забрави я тази клиентка — прекъсна го Анстис. — С всяка информация, която получаваме, все повече заприличва на убийца. Съветът ми е да ограничиш загубите си, защото си създаваш много врагове. Предупредих те…

— Направи го, да — потвърди Страйк. — Нямаше как да си по-ясен. Никой няма да може да те обвини в нищо, Анстис.

— Не те предупреждавам, за да си покрия собствения задник — тросна се ядосано Анстис.

Страйк продължи да върви мълчаливо с неудобно притиснат към ухото телефон. След кратка пауза Анстис додаде:

— Получихме фармакологичния доклад. Малко количество алкохол в кръвта, нищо друго.

— Добре.

— Следобед ще пратят кучета на Мъкинг Маршиз. Опитват се да изпреварят лошото време. Очаква се обилен снеговалеж.

Мъкинг Маршиз, както Страйк знаеше, беше най-голямото сметище в Обединеното кралство; обслужваше Лондон, чиито общински и промишлени отпадъци бяха извозвани с грозни шлепове по Темза.

— Смятате, че вътрешностите са изхвърлени в кофа за смет?

— В контейнер за извозване на строителни отпадъци. Зад ъгъла на Талгарт Роуд се е извършвал ремонт; имало е два такива, паркирани отпред до осми. В този студ вътрешностите може да не са привлекли мухи. Проверихме и тъкмо там извозват отпадъците строителите: на Мъкинг Маршиз.

— Ами пожелавам ви успех.

— Опитвам се да ти спестя време и сили, приятелю.

— Ясно. Много съм ти признателен.

И след неискрени благодарности за гостоприемството на Анстис предишната вечер Страйк прекъсна разговора. След това спря и се облегна на един зид, та да му е по-удобно да избере друг номер. Дребна азиатка в инвалидна количка, която той не бе чул да се движи зад него, трябваше да извие рязко, за да го заобиколи, но за разлика от мъжа на моста в „Уест Бромптън“ не го наруга. Бастунът, също като бурка, внушаваше защитен статус; тя му се усмихна леко, когато го отмина.

Лионора Куин отговори след три позвънявания.

— Проклетите полицаи се върнаха — изрече вместо поздрав.

— Какво искат?

— Този път да огледат цялата къща, че и градината — отвърна тя. — Длъжна ли съм да ги пусна?

Страйк се поколеба.

— Мисля, че е разумно да им позволиш да направят каквото искат. Слушай, Лионора — продължи той и без угризения мина на военна безапелационност, — имаш ли адвокат?

— Не, защо? Не съм арестувана. Поне още не.

— Мисля, че ти трябва такъв.

Настана пауза.

— Познаваш ли някой добър? — попита тя.

— Да — отговори Страйк. — Обади се на Илса Хърбърт. Ще ти изпратя номера й ей сега.

— На Орландо не й е приятно полицията да се завира…

— Ще ти пратя номера в съобщение и искам да се обадиш на Илса незабавно. Разбра ли? Незабавно!

— Добре — отвърна тя намусено.

Той затвори, откри номера на старата си приятелка от училище в мобилния си телефон и го изпрати на Лионора. След това позвъни на Илса и й обясни с извинения какво е сторил току-що.

— Не разбирам защо ми се извиняваш — весело изрече тя. — Обичаме хора, дето си имат неприятности с полицията, от тях си вадим хляба.

— Може да й отпуснат средства за правна помощ.

— Почти на никого не отпускат в наши дни — отвърна Илса. — Да се надяваме, че е достатъчно бедна.

Страйк усещаше ръцете си безчувствени от студа и беше много гладен. Пъхна мобилния телефон в джоба си и докуцука до Хамърсмит Роуд. На отсрещния тротоар имаше уютен на вид пъб, боядисан в черно, с обла метална табела, на която бе изрисуван галеон с опънати платна. Насочи се право към него и забеляза колко по-търпеливи ставаха шофьорите при вида на човек с бастун.

Два пъба за два дни… Ала времето беше лошо и коляното го мъчеше непоносимо, та Страйк не успя да изпита чувство за вина. Интериорът на „Албион“ беше наистина толкова приятен, колкото подсказваше фасадата му. Салонът бе дълъг и тесен и в далечния му край гореше открит огън; имаше горна галерия с парапет и изобилие от полирано дърво. Зад спираловидната стълба от ковано желязо бяха поставени два усилвателя и стойка с микрофон. По една от кремавите стени бяха наредени черно-бели снимки на прочути музиканти.

Местата около огъня бяха заети. Страйк си взе халба бира, взе меню от бара и се отправи към висока маса, заобиколена с бар столчета, до прозореца, гледащ към улицата. Когато се настани, видя, че помежду сандвичите имаше снимки на Дюк Елингтън, Робърт Плант и собствения му дългокос баща, потен след концерт и очевидно разменящ шега с бас китариста, когото, според майката на Страйк, веднъж се опитал да удуши.

(„На Джони никога не му е понасяло да е под напрежение“, споделила бе Леда с недоумяващия си деветгодишен син.)

Мобилният му телефон иззвъня отново. С поглед към снимката на баща си той отговори.

— Здравей — каза Робин. — Върнах се в офиса. Ти къде си?

— В „Албион“ на Хамърсмит Роуд.

— Получил си странно обаждане. Прослушах съобщението, когато се прибрах.

— Казвай.

— От Даниъл Чард е — уведоми го Робин. — Иска да се срещне с теб.

Страйк се намръщи и отклони очи от кожения гащеризон на баща си към проблясващия наблизо огън.

— Даниъл Чард иска да се срещне с мен? Че откъде изобщо Даниъл Чард знае за съществуването ми?

— За бога, та ти откри трупа. Съобщиха го по всички новини.

— А, да… Е, ясно откъде. Казва ли защо?

— Твърди, че има предложение.

В представата му като диапозитив изскочи ярък образ на гол плешив мъж с еректирал гноясал пенис, който той мигновено пропъди.

— Мислех, че не може да мръдне от Девън заради счупения си крак.

— Така е. Пита дали не възразяваш да пътуваш до там, за да се срещнете.

— О, я го виж ти.

Страйк обмисли предложението на фона на служебната си заетост и срещите, които имаше до края на седмицата. Накрая каза:

— Мога да отида в петък, ако отложа виждането с Бърнет. Ама какво иска, по дяволите? Ще се наложи да наема кола. И то автоматик — добави, подсетен от пулсирането на крака си под масата. — Ще можеш ли да ми свършиш това?

— Няма проблем — отговори Робин.

Чуваше я как пише.

— Имам да ти разправя нещо — каза й той. — Ще дойдеш ли да обядваш с мен? Менюто им е прилично. Няма да ти отнеме повече от двайсет минути, ако успееш да хванеш такси.

— Два дни подред? Не може постоянно да се возим в таксита и да обядваме навън — възрази Робин, макар по гласа й да личеше, че й е станало приятно от това предложение.

— Няма страшно. На Бърнет й е драго да харчи парите на бившия си съпруг. Ще го пиша на нейна сметка.

Страйк затвори, избра си пай с месо и ейл и закуцука до бара да поръча.

Когато пак седна на мястото си, погледът му отново се върна разсеяно на баща му в тесни кожени панталони, с коса, прилепнала около тясното му засмяно лице.

Съпругата знае за мен, но се преструва, че е в неведение… Не го пуска да си иде, макар че това би било най-доброто за всички…

Знам накъде си тръгнал, Оуен!

Страйк плъзна поглед по черно-белите мегазвезди на стената срещу него.

Нима съм заблуден?, попита той безмълвно Джон Ленън, който го гледаше иронично от горе надолу през кръглите си очила.

Защо не вярваше, че Лионора е убила мъжа си, дори при положение че всички знаци водеха към противното, както сам той не можеше да отрече? Защо оставаше убеден, че е дошла в офиса му не да си изработи прикритие, а тъй като бе истински ядосана от бягството на Куин, постъпил като някое разсърдено хлапе? Той можеше да го потвърди под клетва: дори не й бе минавало през ума, че съпругът й може да е мъртъв… Потънал в мисли, бе изпил бирата си, без да се усети.

— Здравей — каза Робин.

— Я виж ти колко си бърза! — възкликна Страйк, изненадан да я види.

— Не чак толкова — отвърна Робин. — Движението е много натоварено. Да поръчвам ли?

Много мъжки глави се извърнаха след нея, когато се отправи към бара, ала Страйк не забеляза. Той още мислеше за Лионора Куин — слаба, некрасива, побеляваща, преследвана.

Когато Робин се върна с халба бира за него и доматен сок за себе си, показа му снимките, които бе направила тази сутрин с телефона си на градската къща на Даниъл Чард. Беше вила с бяла гипсова мазилка и парапет отпред, с лъскава черна входна врата, оградена от колони.

— Има интересен вътрешен двор, заслонен от улицата — съобщи Робин и показа на Страйк негова снимка. В тумбести гръцки амфори зеленееха храсти. — Чард като нищо може да е заровил червата в някоя от тия — насмешливо подхвърли Робин. — Извадил е растението и ги е заровил в пръстта.

— Не си представям Чард да върши мръсна работа, изискваща толкова енергия, но иначе одобрявам начина ти на мислене — отвърна Страйк, като си припомни безупречния костюм на издателя и дръзката му вратовръзка. — Ами „Клемънт Атли Корт“, който изобилстваше със скришни места, доколкото си спомням?

— О, има ги много — потвърди Робин и му показа нова серия от снимки. — Общи контейнери, храсти, какво ли не. Единственото е, че не си представям как можеш да изхвърлиш нещо незабелязан или как съвсем скоро то няма да бъде открито. Там постоянно и навсякъде има хора, където и да идеш, виждат те от стотина прозореца. Би могло да го сториш през нощта, но пък има камери. Ала забелязах нещо друго. Е… това е само идея.

— Слушам те.

— Точно пред сградата има медицински център. Дали те не изхвърлят…

— Човешки отпадъци! — възкликна Страйк и остави халбата си. — Дявол го взел, бива си я тази мисъл.

— Да проуча ли това тогава? — попита Робин, като се помъчи да скрие удоволствието и гордостта, които изпита при възхитения поглед, който й отправи Страйк. — Да се помъча да узная как и кога…

— Непременно! — отсече Страйк. — Това е много по-добра следа от тази на Анстис. Той смята — обясни при въпросителния й поглед, — че вътрешностите са изхвърлени в контейнер за строителни отпадъци близо до Талгарт Роуд. Че убиецът ги е отнесъл зад ъгъла и ги е метнал вътре.

— Не е невъзможно — подхвана тя, ала Страйк се смръщи досущ като Матю, когато споменеше пред него какво мисли шефът й по един или друг въпрос. Робин поназнайваше нещичко за мъжката гордост; извън Матю все пак имаше трима братя. — А какво представляваха къщите на Елизабет Тасъл и Джери Уолдгрейв?

Страйк й разправи за съпругата на Уолдгрейв, която го бе заподозряла, че наблюдава къщата й.

— Много навътре го беше взела.

— Странно — коментира Робин. — Ако видя някой да гледа към нашата къща, няма да побързам да заключа, че я наблюдава.

— И тя е пияница като мъжа си — каза Страйк. — Подуших дъха й. Колкото до къщата на Елизабет Тасъл, един убиец едва ли може да намери по-добро скривалище.

— Какво имаш предвид? — попита Робин, едновременно заинтригувана и притеснена.

— Много уединена, почти отникъде не се вижда.

— Да, но все така не мисля…

— … че е била жена. Каза го вече.

Страйк си пи бирата мълчаливо минута-две, като обмисляше курс на действие, който не би подразнил Анстис извънредно много. Нямаше право да разпитва заподозрени. Беше му казано да не се пречка на полицията.

Взе мобилния си телефон, гледа го известно време, после се обади в „Роупър — Чард“ и помоли да го свържат с Джери Уолдгрейв.

— Анстис ти е поръчал да не им се мотаеш в краката! — припомни обезпокоена Робин.

— Да — каза Страйк в чието ухо линията още бе глуха, — съвет, който той съвсем скоро ми повтори, но още не съм ти разправил и половината от това, което се случва. Ще ти кажа след…

— Ало? — каза Джери Уолдгрейв насреща.

— Господин Уолдгрейв — отвърна Страйк и се представи, макар вече да бе съобщил името си на секретарката на Уолдгрейв. — Срещнахме се за кратко вчера сутринта в дома на госпожа Куин.

— Да, разбира се — каза Уолдгрейв.

Звучеше любезно озадачен.

— Както ви каза госпожа Куин, тя ме нае, защото се тревожи, че полицията я подозира.

— Сигурен съм, че това не може да е вярно — незабавно реагира Куин.

— Че я подозират или че е убила съпруга си?

— Ами… и двете — отвърна Уолдгрейв.

— Съпругите обикновено са внимателно проучвани при насилствена смърт на мъжа им — поясни Страйк.

— Не се съмнявам, но не мога… не мога да го повярвам — каза Уолдгрейв. — Цялата тази история е невероятна и ужасна.

— Да. Питах се дали е възможно да се срещнем, за да ви задам няколко въпроса. Не възразявам да дойда у вас след работа или когато ви е удобно.

Уолдгрейв не отговори веднага.

— Естествено, бих сторил всичко, за да помогна на Лионора, но какво си представяте, че мога да ви кажа?

— Интересува ме „Bombyx Mori“ — посочи Страйк. — Господин Куин е създал много неласкателни портрети в романа.

— Така е — потвърди Уолдгрейв.

Страйк се почуди дали Уолдгрейв вече е разпитван от полицията, дали бяха искали от него да обясни съдържанието на кървавите чували, символизма на удавеното джудже.

— Добре — заяви Уолдгрейв. — Нямам нищо против да се срещна с вас. Програмата ми е запълнена за тази седмица. Дали ще ви е удобно… нека да видя… да се срещнем за обяд в понеделник?

— Чудесно — прие Страйк, който се вкисна при мисълта, че може би това би означавало той да плати сметката, а и защото искаше да разгледа отвътре дома на Уолдгрейв. — Къде?

— Не ми се иска да се отдалечавам от службата, имам натоварен следобед. Имате ли нещо против да е в „Симпсънс ин дъ Странд“?

На Страйк изборът му се видя странен, но се съгласи, спрял поглед върху Робин.

— Един часът? Ще накарам секретарката си да направи резервация. Довиждане дотогава.

— Значи, той ще се срещне с теб? — попита Робин в мига, щом той затвори.

— Да — отвърна Страйк. — Ти да видиш.

Тя се позасмя и поклати глава.

— Не гореше от ентусиазъм от това, което можах да чуя. Не мислиш ли, че самото му съгласие да се срещнете говори за чиста съвест?

— Не — отговори Страйк. — Казвал съм ти го и преди. Мнозина наобикалят хора като мен, за да следят как върви разследването. Не мирясват, постоянно изпитват потребност да се обясняват. Трябва да се изпикая… Почакай, имам да ти казвам още…

Робин отпиваше от доматения си сок, докато Страйк се отдалечаваше с помощта на новия си бастун.

Пред прозореца отново се изви вихрушка от снежинки, но те бързо се разпръснаха. Робин се загледа в черно-белите снимки насреща и с лек шок разпозна Джони Рокъби, бащата на Страйк. Освен факта, че и двамата бяха високи над метър и осемдесет и пет, ни най-малко не си приличаха; беше се наложил ДНК тест за доказване на бащинство. Страйк не бе изброен сред потомците на рок звездата в статията на Уикипедия за Рокъби. Бяха се срещали два пъти, Страйк го бе казал на Робин. След като се взира известно време в много прилепналите и очертаващи кожени панталони на Рокъби, Робин се накара отново да погледне през прозореца, защото се боеше Страйк да не я хване, че зяпа чатала на баща му.

Храната им пристигна в момента, когато Страйк се върна на масата.

— В момента полицията претърсва къщата на Лионора — съобщи Страйк и хвана приборите си.

— Защо? — попита Робин с вилица, замръзнала пред устата й.

— А ти как мислиш? Търсят окървавени дрехи. Проверяват градината за прясно изкопани дупки, пълни с вътрешностите на мъжа й. Свързах я с адвокат. Още нямат достатъчно улики за арест, но са решени да открият нещо.

— Ти искрено ли не мислиш, че го е извършила тя?

— Не, не мисля.

Страйк бе опразнил чинията си, преди да заговори отново:

— Ще се радвам да поговоря с Фанкорт. Искам да знам защо е приел да иде в „Роупър — Чард“, когато е знаел, че Куин е там, а се предполага, че го е мразел. Нямало е как да не се срещнат.

— Смяташ, че Фанкорт е убил Куин, за да не се налага да се срещат по служебни празненства?

— Това си го биваше — отбеляза сухо Страйк.

Той пресуши халбата си, хвана отново мобилния си телефон, набра справки и малко след това бе свързан с литературната агенция на Елизабет Тасъл.

Отговори асистентът й Рейф. Когато Страйк каза името си, младият човек прозвуча едновременно уплашен и развълнуван.

— О, не знам… Ще попитам. Оставям ви на изчакване.

Ала се оказа твърде несръчен с телефонната система, защото след силно прещракване линията остана отворена. Страйк чуваше в далечината как Рейф информира шефката си, че Страйк е на телефона, чу и как тя попита високо и нетърпеливо:

— Този пък какво иска сега, по дяволите?

— Не каза.

Тежки стъпки, шумът от телефонна слушалка, вдигната от бюрото.

— Ало?

— Елизабет — приветливо изрече Страйк, — това съм аз, Корморан Страйк.

— Да, Рейф ми каза. Какво има?

— Питам се дали е възможно да се срещнем. Все още работя за Лионора Куин. Тя е убедена, че полицията я подозира в убийството на мъжа й.

— И за какво искате да говорите с мен? Аз не мога да ви кажа направила ли го е, или не.

Страйк си представяше шокираните лица на Рейф и Сали, слушащи разговора в овоняния стар офис.

— Имам още няколко въпроса за Куин.

— О, за бога — изръмжа Елизабет. — Хубаво де, мога да се освободя утре за обяд, ако ви устройва. Иначе съм заета чак до…

— Утре е чудесно — каза Страйк. — Но не е нужно да е обяд, бих могъл…

— За обяд ми е удобно.

— Отлично — побърза да каже Страйк.

— „Пескатори“ на Шарлот стрийт — съобщи тя. — В дванайсет и половина, ако не ви уведомят за промяна.

И затвори.

— На тия литератори само обяди им дай — промърмори Страйк. — Дали е много пресилено да си помисля, че не ме искат у дома си, та да не зърна червата на Куин във фризера?

Усмивката на Робин помръкна.

— Знаеш ли, така можеш да изгубиш приятели — отбеляза тя, докато обличаше палтото си. — Като се обаждаш на хората и искаш да им задаваш въпроси.

Страйк изпъшка.

— Не те ли е грижа? — попита тя, когато напуснаха топлия салон и излязоха на режещия студ под острите снежинки, падащи по лицата им.

— Имам си достатъчно много приятели — отвърна Страйк искрено и без перчене. — Трябва всеки ден да пием по бира на обяд — добави и опря тежестта си на бастуна, когато поеха към метрото с наведени глави срещу валящия сняг. — Добро разтоварване е по средата на работния ден.

Робин, нагодила крачка към неговата, се усмихна. Денят й бе доставил по-голямо удоволствие от едва ли не всеки друг, откакто работеше за Страйк, ала Матю, който помагаше да се подготви погребението на майка му в Йоркшър, не биваше да узнава за това второ ходене в пъб в рамките на два дни.