Копринената буба

8

На Страйк му хрумна, докато пътуваше прав в метрото за една спирка до офиса на Елизабет Тасъл (никога не можеше да се отпусне напълно при тези кратки пътувания, а внимаваше да не прехвърля тежестта върху изкуствения си крак и да избегне падане), че Робин не го беше упрекнала, задето е поел случая на Куин. Не че от своята позиция можеше да оспорва решение на работодателя си, но все пак беше отказала много по-висока заплата, за да остане при него, и би било логично да очаква, че след изплащането на дълговете си той най-малкото й дължи повишение. Беше изключение с тази своя липса на упреци и критични мълчания; единствената жена в живота на Страйк, която нямаше желание да го превъзпитава и поучава. Според неговия опит жените често очакваха да разбереш, че това им поведение е мерило колко те обичат и затова правят всичко възможно да те променят.

И тъй, тя се омъжваше след седем седмици. Само седем седмици оставаха, преди да стане госпожа Матю… Ала дори и да бе знаел фамилията на годеника й, не можеше да си я припомни.

Докато чакаше асансьора към Гудж стрийт, Страйк изпита внезапен шантав импулс да се обади на клиентката си брюнетка, която се развеждаше — и която беше дала доста ясно да се разбере, че би приветствала подобно развитие на нещата — с перспектива да преспи с нея тази вечер в удобното й меко, силно парфюмирано, както си го представяше, легло в Найтсбридж. Ала едва появила се, идеята беше отхвърлена. Такъв ход щеше да е лудост, по-неразумен дори от поемането му на случая с изчезналия човек, за който нямаше изгледи да получи плащане.

И защо губеше време с Оуен Куин, запита се, докато вървеше с приведена глава, за да се защити от дъжда. От любопитство, отговори си сам след няколко мига размисъл, а може би и заради нещо по-неуловимо. Крачеше по Стор стрийт, присвил очи в пороя, съсредоточен да стъпва внимателно по хлъзгавия тротоар, и заключи, че нюхът му е на път да закърнее от безкрайните вариации на тема алчност и отмъстителност, сервирани му от неговите богати клиенти. Отдавна не бе разследвал случай с изчезнало лице. Щеше да изпита удовлетворение, когато върнеше беглеца Куин на семейството му.

Литературната агенция на Елизабет Тасъл бе разположена в изненадващо тиха задънена пряка на Гоуър стрийт, главно с жилищни сгради от тъмни тухли. Страйк натисна звънеца до дискретна месингова табела край входната врата. Последва леко трополене и се появи блед млад мъж с отворена на врата фланелка, който отвори вратата към площадка пред стълбище, застлано с червен мокет.

— Вие ли сте частният детектив? — попита със смес от благоговение и възбуда.

Страйк го последва, като ръсеше капки по протрития мокет, и двамата изкачиха стълбите до махагонова врата, през която влязоха в просторно офисно пространство, което някога вероятно бе представлявало отделен вестибюл и дневна.

Застарялата елегантност бавно западаше в износеност. Прозорците бяха замъглени от конденз, а въздухът — натежал от цигарен дим. Претъпкани дървени библиотечни шкафове опасваха стените и овехтелите тапети бяха почти изцяло скрити от поставени в рамки литературни карикатури и илюстрации от комикси. Имаше две масивни бюра, поставени едно срещу друго върху протрит килим, но зад тях не седеше никой.

— Може ли да взема палтото ви? — попита младият човек и в този момент момиче с уплашен вид изскочи изпод едно от бюрата.

В ръка държеше изцапана гъба за попиване.

— Не мога да го изчистя, Рейф! — прошепна тревожно на младежа със Страйк.

— Да му се не види — раздразнено процеди Рейф. — Одъртялото куче на Елизабет повърна под бюрото на Сали — сподели той приглушено, докато поемаше подгизналото палто „Кромби“ на Страйк и го окачаше на викторианска закачалка до вратата. — Ще й съобщя, че сте пристигнали. Ти продължавай да търкаш — нареди той на колежката си, приближи се до друга махагонова врата и леко я открехна.

— Господин Страйк е тук, Лиз.

Раздаде се шумен лай, последван от дълбока човешка кашлица, сякаш излизаща от гърдите на стар миньор.

— Хвани го — изрече пресипнал глас.

Вратата към кабинета на агентката се отвори и се видяха Рейф, хванал здраво за нашийника стар, но очевидно още буен доберман пинчер, и висока, набита жена на около шейсет години с едри, безкомпромисно некрасиви черти на лицето. Геометрично съвършената късо подстригана стоманеносива коса, черният костюм със строга кройка и яркочервеното червило й придаваха излъчване за замах и енергичност. От нея се носеше аурата на величествено достойнство, което замества сексуалната притегателност у успелите по-възрастни жени.

— Най-добре го изведи навън, Рейф — каза агентката, приковала маслиненотъмните си очи към Страйк. Дъждовните струи все така биеха в прозорците. — И не забравяй пликчетата за акото, днес е малко разхлабен. Заповядайте, влезте, господин Страйк.

С крайно недоволен вид помощникът й потътри едрото куче с глава на същински Анубис навън от кабинета. Докато Страйк и доберманът се разминаваха, раздаде се енергично ръмжене.

— Кафе, Сали — изстреля команда агентката към стреснатото момиче, което скри гъбата, скочи иззад бюрото си и изчезна през една врата зад него.

Страйк се надяваше, че старателно ще измие ръцете си, преди да приготви кафето.

Задушният кабинет на Елизабет Тасъл беше концентриран вариант на външното помещение: вонеше на цигари и старо куче. Под бюрото й бе разположено легло за животното, тапицирано с туид; по стените се мъдреха стари снимки и репродукции. Страйк разпозна мъжа на една от най-големите: сравнително известен възрастен автор на илюстровани детски книжки, на име Пинкълман, за когото не беше сигурен дали е още жив. След като отправи към Страйк безмълвен жест да седне на стола срещу нея, от който той първо трябваше да махне купчина вестници и стари броеве от „Букселър“, агентката извади цигара от кутия на бюрото си, запали я с ониксова запалка, вдиша дълбоко и веднага подхвана продължителна, дълбока и свиреща кашлица.

— И тъй — изграчи, когато пристъпът утихна и тя се върна на кожения стол зад бюрото си, — разбрах от Крисчън Фишър, че Оуен отново разиграва прочутия си номер с изчезването.

— Точно така — потвърди Страйк. — Изчезнал е същата вечер, след като двамата сте се скарали заради книгата му.

Тя заговори, ала думите й мигом бяха спрени от нова кашлица. Ужасни раздиращи звуци излизаха дълбоко от гръдния й кош. Страйк изчака в мълчание пристъпът да отмине.

— Зле звучите — отбеляза, когато тя се накашля, и колкото и да не беше за вярване, отново дръпна яко от цигарата си.

— Грип — прегракнало обясни тя. — Не мога да се отърся от него. Кога дойде Лионора при вас?

— Онзи ден.

— Може ли да си позволи хонорара ви? — изхриптя. — Не ми се вярва човек, разрешил случая „Ландри“, да взема евтино.

— Госпожа Куин предположи, че вие ще ми платите — уведоми я Страйк.

Грапавите бузи поаленяха, а тъмните очи, влажни от толкова кашляне, се присвиха.

— Може да се върнете право при Лионора — гърдите й се завълнуваха под елегантното черно сако, докато тя потискаше нов порив за кашлица — и да й предадете, че няма да дам и пени да върна онзи никаквец. Той вече не ми е… не ми е клиент. Кажете й… кажете й…

Бе нападната от нова гигантска експлозия от кашлица.

Вратата се отвори и влезе слабата асистентка, натоварена с тежък дървен поднос, отрупан с чаши и пособия за кафе. Страйк се изправи да го поеме от нея; по бюрото нямаше място за подноса. Момичето направи опит да разчисти пространство и в нервността си събори купчина листове.

Последва гневен жест от кашлящата агентка и отпратеното момиче уплашено изприпка навън от кабинета.

— Некадърна… малка… — просвистя Елизабет Тасъл.

Страйк постави подноса на бюрото, игнорира разпръснатите по целия килим хартии и отново седна. Агентката беше тиранка от добре познат му тип: една от онези по-възрастни жени, които, съзнателно или не, правеха капитал от факта, че събуждат у податливите по природа детски спомени за властни и взискателни майки. Страйк беше имунизиран срещу подобно застрашително поведение. Първо, неговата собствена майка с всичките й недостатъци беше млада и открито любяща; второ, той долавяше уязвимост у този наглед дракон. Паленето на цигара от цигара, избелелите снимки и кошчето на старото куче предполагаха по-сантиментална и по-малко самоуверена жена, отколкото я мислеха младите й подчинени.

Когато най-сетне тя спря да кашля, той й подаде чашата с кафе, която беше налял.

— Благодаря — намусено промърмори тя.

— Значи сте изоставили Куин? — попита той. — Казахте ли му го в деня, когато сте вечеряли заедно?

— Не си спомням — изграчи тя. — Нещата се нагорещиха много бързо. Оуен се изправи насред ресторанта, та да му е по-удобно да ми крещи, после изфуча навън и ме остави аз да плащам сметката. Ще откриете много свидетели на казаното от мен, ако проявявате интерес. Оуен се погрижи сцената да е съвсем публична.

Тя посегна за нова цигара, после се сети да предложи една и на Страйк. След като запали и двете, попита:

— Какво ви каза Крисчън Фишър?

— Не особено много — отвърна Страйк.

— И заради двама ви се надявам това да е истина — тросна се тя.

Страйк не каза нищо, само пушеше и отпиваше от кафето си, докато Елизабет чакаше с очевидната надежда да научи повече.

— Той спомена ли ви „Bombyx Mori“? — попита го.

Страйк кимна.

— Какво каза за нея?

— Че Куин е вкарал в книгата много хора, достатъчно небрежно замаскирани, че да бъдат разпознаваеми.

Настана наситена със заряд пауза.

— Надявам се Чард наистина да го съди. Това е идеята му да си държи устата затворена, а?

— Опитвахте ли се да се свържете с Куин, след като си излезе от… Къде всъщност вечеряхте? — попита Страйк.

— В „Ривър Кафе“ — отвърна тя. — Не, не съм го търсила. Не остана нищо за казване.

— И той не ви се е обаждал?

— Не.

— Според Лионора сте казали на Куин, че това е най-доброто, което е писал, а после сте променили мнението си и сте се отказали да го представлявате.

— Какво говори тя? Аз съвсем не това…

Настъпи най-тежкият й до момента пристъп на кашлица. Страйк изпита силно желание да измъкне насилствено цигарата от ръката й, докато тя се дереше с все сила. Най-сетне се успокои. Изпи наведнъж половин чаша горещо кафе, което, изглежда, й донесе облекчение. С по-укрепнал глас тя повтори:

— Съвсем не това казах. „Най-доброто, което е писал“, така ли го е предал на Лионора?

— Да. А вие какво всъщност казахте?

— Бях болна — изрече дрезгаво тя, като игнорира въпроса. — От грип. Не бях ходила на работа цяла седмица. Оуен позвънил в офиса да каже, че романът е завършен. Рейф му съобщил, че съм си вкъщи на легло, така че Оуен изпрати ръкописа по куриер на домашния ми адрес. Трябваше да стана, че да се разпиша за него. Абсолютно типично за Оуен. Бях с четирийсет градуса температура и едва стоях на крака. Книгата му беше завършена и се предполагаше, че трябва незабавно да я прочета.

Тя изгълта още кафе и добави:

— Метнах ръкописа на масичката в антрето и се върнах в леглото. Оуен започна да ми звъни буквално на всеки кръгъл час, за да ме пита какво мисля. През цялата сряда и четвъртък напълно ме изтормози… Никога преди не го бях правила за трийсет години работа — гракна тя. — Трябваше да замина същия уикенд. Очаквах пътуването с голямо нетърпение. Не исках да го отменям, още по-малко исках Оуен да ми звъни на всеки три минути, докато отсъствах. Така че… просто за да намеря мира от него… все още се чувствах ужасно… го изчетох по диагонал.

Тя всмукна дълбоко от цигарата си, изкашля се по навик, после се овладя и каза:

— Не ми изглеждаше по-лош от последните му два. Дори бележеше подобрение. Въведението беше доста интересно. Някои от метафорите му бяха завладяващи. Готическа приказка, мрачен вариант на „Напредъкът на поклонника“.

— Разпознахте ли някого в откъсите, които прочетохте?

— Образите изглеждаха в по-голямата си част символични — отговори тя с нотка на оправдаване, — особено автопортретът в стил житията на светците. Изобилие от перверзен секс. — Тя отново направи пауза, за да покашля. — Обичайната смесица, казах си… само че не четях внимателно, признавам си го с ръка на сърцето.

Той отгатваше, че тя не е от хората, свикнали да си признават грешките.

— Аз… прелистих набързо последната една четвърт, местата, където пише за Майкъл и Даниъл. Погледнах края, видя ми се гротескно и малко глуповато… Ако не бях толкова болна, ако го бях прочела както трябва, естествено, щях да му кажа, че няма начин това да му се размине. Даниъл е особен човек, много докачлив… — Гласът й отново пресекна, ала решена да довърши изречението си, тя захриптя: — А Майкъл е най-противният… най-противният…

И отново се разрази кашлица.

— Защо господин Куин би се опитвал да издаде нещо, заради което неизбежно биха го съдили? — попита я Страйк, когато тя спря да кашля.

— Защото Оуен не смята, че е подчинен на същите закони като останалата част от обществото — отсече тя пресипнало. — Мисли се за гений, за enfant terrible. За него е въпрос на гордост да засегне някого. Има го за храбра и героична постъпка.

— Какво направихте с книгата, след като я прегледахте?

— Обадих се на Оуен — отговори тя и за миг затвори очи, явно с яд към себе си. — И му казах: „Да, много е добра“, след което накарах Рейф да махне проклетията от къщата ми, да направи две копия и да прати едното на Джери Уолдгрейв, редакторът на Оуен в „Роупър — Чард“, а другото… Бог да ми е на помощ… на Крисчън Фишър.

— Защо просто не изпратихте текста по имейл до офиса? — попита любопитно Страйк. — Нямахте ли го на флаш устройство?

Тя загаси цигарата си в пепелник, пълен с угарки.

— Оуен държи да използва старата си пишеща машина, на която написа „Грехът на Хобарт“. Не знам дали е поза, или чиста глупост. Той е забележително невеж в областта на технологиите. Може и да е опитал да използва лаптоп и да не е успял. Още един начин, по който успява да създаде затруднения.

— А защо изпратихте копия на двама издатели? — попита Страйк, макар вече да знаеше отговора.

— Защото Джери Уолдгрейв може да е истински светец и най-милият човек в издателския бизнес — отговори тя, като отпи още кафе, — но дори на него напоследък му се изчерпа търпението с настроенията на Оуен. Последният роман на Оуен от „Роупър — Чард“ имаше много ниски продажби. Та затова реших, че е разумно да се подсигурим.

— Кога осъзнахте за какво в действителност е книгата?

— Рано същата вечер — изграчи тя. — Рейф ми се обади. Беше изпратил двете копия и после прелистил оригинала. Обади ми се и ме попита: „Лиз, ти всъщност чела ли си това?“.

Страйк можеше да си представи с каква уплаха бледият млад асистент е направил обаждането, какъв кураж е изисквало, какви отчаяни обсъждания са водили с колежката насреща му, преди да стигне до решението.

— Трябваше да си призная, че не съм… или поне не подробно — измърмори тя. — Той ми прочете няколко отбрани откъса, които бях пропуснала, и…

Тя хвана ониксовата запалка и я щракна разсеяно, преди да вдигне поглед към Страйк.

— Изпаднах в паника. Позвъних на Крисчън Фишър, но бях директно препратена към гласова поща, затова му оставих съобщение, че изпратеният ръкопис е първа чернова, че не бива да го чете, че съм направила грешка и го моля да ми го върне колкото може по-бързо. После се обадих на Джери, но и с него не можах да се свържа. Беше ми казал, че заминава за уикенда, за да празнуват с жена му годишнината си. Надявах се да не е имал време да го чете, затова му оставих съобщение в същия дух като това до Фишър. После позвъних на Оуен.

Тя запали нова цигара. Широките й ноздри потръпнаха при вдишването, бръчките край устата й станаха по-дълбоки.

— Не успях да се накарам да изрека думите, но и да бях успяла, все едно. Тъй или иначе, обсеби говоренето, както само Оуен го може, напълно възхитен от себе си. Каза, че трябва да се срещнем за вечеря и да отпразнуваме завършването на книгата му. И тъй, навлякох някакви дрехи, отидох в „Ривър Кафе“ и зачаках. И ето че Оуен се появи. Дори не беше закъснял. Обикновено закъснява. Буквално се носеше по въздуха, толкова беше възторжен. Той искрено вярва, че е сътворил нещо храбро и прекрасно. Започнал бе да говори за филмова адаптация, преди да съм успяла да вмъкна и дума.

Когато издуха пушек през алените си устни, наистина придоби драконовско излъчване с блестящите си черни очи.

— Казах му, че написаното от него е долно, злобно и не подлежи на публикуване, а той скочи, събори стола и се разкрещя. След като ми нанесе и лични, и професионални обиди, заяви ми, че щом ми липсва храброст да го представлявам, сам ще си публикува романа. Щял да го пусне като електронна книга. После си тръгна с гръм и трясък и ме остави да платя сметката. Не че бе необичайно…

Емоциите я накараха да се разкашля още по-силно от преди. Страйк сериозно се уплаши, че може да се задуши. Понадигна се от стола, но тя му махна с ръка да не се намесва. Накрая, с лице, станало мораво, и насълзени очи, тя проговори с глас, грапав като шкурка:

— Сторих всичко по силите си да го изразя точно. Уикендът ми на морския бряг беше съсипан. Постоянно бях на телефона, опитвах се да се свържа с Фишър и Уолдгрейв. Пращах съобщение след съобщение, закотвена на проклетите скали при Гуитиън в опит да уловя сигнал…

— Нима сте от там? — попита Страйк леко изненадан, защото в изговора й не бе чул ехо от корнуолското си детство.

— Там живее една от моите автори. Казах й, че не съм излизала от Лондон четири години, и тя ме покани за уикенда. Искаше да ми покаже всички прелестни места, които описва в романите си. Бяха сред най-красивите гледки, които съм виждала, но можех да мисля единствено за проклетия „Bombyx Mori“ и как да попреча да бъде прочетен от някого. Не можех да спя, чувствах се ужасно… Накрая в неделя по обед се чух с Джери. В крайна сметка не заминал на уикенда за празнуване на годишнината и твърдеше, че не е получил съобщенията ми, така че решил да прочете проклетата книга. Беше отвратен и гневен. Уверих Джери, че ще направя всичко в моята власт да спра тази гадост… но трябваше да призная, че съм я изпратила и на Крисчън, при което Джери ми тресна телефона.

— Казахте ли му, че Куин възнамерява да пусне книгата в интернет?

— Не, не му казах — дрезгаво отвърна тя. — Молех се това да е празна закана, защото Оуен наистина нищичко не разбира от компютри. Но се тревожех…

Гласът й пресекна.

— Тревожили сте се…? — подсказа й Страйк.

Тя не отговори.

— Този самиздат обяснява нещо — подхвърли небрежно Страйк. — Лионора твърди, че Куин взел своя екземпляр от ръкописа и всичките бележки със себе си във вечерта на изчезването си. Питах се дали е възнамерявал да ги изгори, или да ги хвърли в река, но вероятно ги е взел с намерение да ги превърне в електронна книга.

Тази информация никак не помогна за подобряването на настроението на Елизабет Тасъл. През стиснати зъби тя процеди:

— Има приятелка. Запознали се в писателски курс, където той преподаваше. Тя сама издава творбите си. Знам за нея, защото Оуен се опита да ме заинтересува от ужасните й романи фентъзи с примеси на еротика.

— Потърсихте ли я? — попита Страйк.

— Да, направих го. Исках да я подплаша, да й кажа, че ако Оуен се опита да я въвлече като помощничка в преформатирането на книгата или продаването й онлайн, вероятно и срещу нея ще бъде повдигнат съдебен иск.

— Какво ви отговори?

— Не можах да се свържа с нея. Опитах няколко пъти. Може вече да не е на този номер, не знам.

— Ще ми дадете ли връзка с нея? — попита Страйк.

— Рейф има нейна визитка. Помолих го да продължи да й звъни. Рейф! — провикна се.

— Той още е навън с Бо! — долетя уплашеният писклив гласец на момичето зад вратата.

Елизабет Тасъл направи гримаса на досада и се надигна тежко на крака.

— Няма смисъл да карам нея да я търси.

Когато вратата се затвори зад агентката, Страйк мигом се изправи, мина зад бюрото и се наведе да разгледа снимка на стената, която бе привлякла погледа му, а това наложи отместването на двоен портрет на два добермана върху библиотеката.

Снимката, която го заинтригува, беше формат А4, цветна, но много избеляла. Ако се съдеше по модата на четиримата души на нея, правена беше поне преди двайсет и пет години пред същата тази сграда.

Самата Елизабет лесно се разпознаваше, беше единствената жена в групата, едра и грозновата, с дълга, развята от вятъра тъмна коса и с рокля в тъмнорозово и тюркоазено с ниска талия, която никак не й отиваше. От едната й страна стоеше извънредно красив строен русокос мъж; от другата — нисък и кисел на вид човек с жълтеникава кожа и твърде голяма за тялото му глава. Изглеждаше бегло познат на Страйк. Той заключи, че го е виждал по вестниците или по телевизията.

До неидентифицирания, но евентуално известен човек стоеше много по-млад Оуен Куин. Най-висок от четиримата, той беше облечен в смачкан бял костюм и имаше прическа, щръкнала като риба бодливка. Силно напомняше на Страйк на дебел Дейвид Бауи.

Вратата се отвори неочаквано на добре смазаните си панти. Страйк не се опита да прикрие какво правеше, а се обърна с лице към агентката, която държеше листче хартия.

— Това е Флечър — каза тя, вперила очи в кучетата в ръката му. — Умря миналата година.

Той върна снимката с кучетата върху библиотеката.

— О — изведнъж съобрази тя. — Вие гледахте другата.

Тя се приближи към избледнялата снимка, като застана рамо до рамо със Страйк, и той забеляза, че е почти метър и осемдесет висока. Миришеше на цигари „Джон Плейър Спешълс“ и на парфюм „Арпеж“.

— Това беше денят, в който основах агенцията си. Те са първите ми трима клиенти.

— Кой е той? — посочи Страйк към красивия блондин.

— Джоузеф Норт. Превъзхождаше много по талант другите. Уви, почина млад.

— А този…?

— Майкъл Фанкорт, разбира се — отвърна тя леко изненадана.

— Стори ми се познат. Още ли го представлявате?

— Не! Мислех, че…

Той чу края на изречението, макар тя да не го произнесе: „Мислех, че всички знаят това“. Светове в световете. Може би цял литературен Лондон наистина знаеше, че прочутият Фанкорт вече не е неин клиент, ала не и Страйк.

— Защо не го представлявате повече? — попита той и се върна на мястото си.

Тя му подаде листчето в ръката си през бюрото; беше фотокопие на мърлява визитка с безвкусно оформление.

— Преди години трябваше да избирам между Майкъл и Оуен — отговори тя. — И като пълна глупачка… — Отново се разкашля и гласът й премина в гърлено грачене: — … избрах Оуен. Това е единственият контакт, с който разполагам за Катрин Кент — добави твърдо, за да покаже, че прекратява темата за Фанкорт.

— Благодаря ви — каза той, сгъна листчето и го пъхна в портфейла си. — Знаете ли откога Куин се среща с нея?

— От доста време. Води я по забави, докато Лионора не може да мръдне от къщи заради Орландо. Пълно безсрамие.

— Нямате ли представа къде може да се е скрил? Лионора каза, че сте го намирали в другите случаи, когато е…

— Аз не съм „намирала“ Оуен — изрече рязко тя. — Той ми звъни след някоя и друга седмица, прекарана в хотел, за да ми иска аванс, който той нарича „подарък в пари“, та да си плати сметката за минибара.

— И вие плащате, така ли? — попита Страйк.

Изглеждаше пълна противоположност на отстъпчив човек.

Гримасата й сякаш признаваше слабост, от която тя се срамуваше, но отговорът й бе неочакван.

— Виждали ли сте Орландо?

— Не.

Тя отвори уста да продължи, но като че се отказа и просто добави:

— Двамата с Оуен се знаем от дълго време. Някога бяхме добри приятели — промълви с нотка на горчивина.

— В кои хотели е отсядал преди?

— Не ги помня всичките. Веднъж в „Кенсингтън Хилтън“. В „Данубиъс“ в „Сейнт Джонс Уд“. Големи безлични хотели с всички удобства, които не може да получи у дома си. Оуен далеч не е бохем… с изключение на отношението си към хигиената.

— Познавате Куин добре. Не мислите ли, че има вероятност той да е…

Тя довърши изречението вместо него леко присмехулно:

— … да е извършил нещо глупаво? Не, разбира се. Не би му и хрумнало да лиши света от гения на Оуен Куин. Не, в момента крои отмъщение срещу всички нас и е силно засегнат, че не е организирано национално издирване.

— Очаква издирване, макар да му е станало навик да изчезва?

— О, да — каза Елизабет. — Всеки път, когато разиграва фарса си с изчезването, очаква новината да излезе на първа страница. Бедата е, че когато го направи за пръв път преди много години след скарване с първия си редактор, номерът му мина. В пресата имаше известен изблик на загриженост. И оттогава той живее с надеждата това да се повтори.

— Жена му е категорична, че той ще се ядоса, ако бъде уведомена полицията.

— Не знам откъде си е втълпила тази идея — каза Елизабет и се почерпи с нова цигара. — Според Оуен хеликоптери и полицейски кучета са най-малкото, което нацията може да стори за човек с неговата значимост.

— Е, благодаря за отделеното време — каза Страйк и се накани да стане. — Много любезно от ваша страна, че се съгласихте да ме приемете.

Елизабет Тасъл му протегна ръка и каза:

— Не, няма такова нещо. Искам да ви помоля за нещо.

Той я изчака да продължи. Не беше свикнала да иска услуги, това беше очевидно. Няколко минути пуши мълчаливо, което доведе до ново изригване на потискана кашлица.

— Тази история с „Bombyx Mori“ много ми навреди — каза тя накрая. — Отмениха поканата ми за партито на „Роупър — Чард“ по случай годишнината им този петък. Два ръкописа, които им бях пратила преди това, ми бяха върнати дори без едно „благодаря“. Започвам да се притеснявам за последния роман на горкия Пинкълман. — Тя посочи снимката на възрастния детски писател на стената. — Носи се отвратителен слух, че съм била в сговор с Оуен, че съм го подстрекавала да подхване отново стар скандал с Майкъл Фанкорт, за да предизвикам конфликт и да организирам война с наддаване за книгата. Ако ще обиколите всички познати на Оуен — най-после стигна тя до същината на въпроса, — много ще съм ви благодарна да им обясните, особено на Джери Уолдгрейв, стига да се срещнете с него, че не съм имала представа какво пише в романа. Никога не бих го изпратила, а най-малко на Крисчън Фишър, ако не бях толкова болна. Проявих… — тя се поколеба — … небрежност, но нищо повече от това.

Ето защо, значи, бе толкова нетърпелива да се види с него. Не изглеждаше неразумна молба в замяна на адресите на два хотела и любовница.

— Непременно ще го спомена, ако имам случай — обеща Страйк и се изправи.

— Благодаря — дрезгаво промълви тя. — Ще ви изпратя.

Когато излязоха от кабинета, посрещна ги яростен лай. Рейф и старият доберман се бяха върнали от разходката си. Мократа коса на Рейф беше пригладена назад и той с усилие удържаше кучето с посивяла муцуна, което се зъбеше на Страйк.

— Никога не е харесвал непознати — подхвърли Елизабет Тасъл безразлично.

— Веднъж ухапа Оуен — обади се Рейф, сякаш да утеши Страйк, задето кучето определено имаше желание да го нарани.

— Да — потвърди Елизабет Тасъл. — Жалко, че…

Ала пак я нападна кашлица и не довърши. Останалите трима я очакваха в мълчание да се успокои.

— Жалко, че не беше фатално — изхриптя накрая. — Щеше да спести на всички ни много неприятности.

Асистентите й изглеждаха шокирани.

Страйк се ръкува с нея и се обърна с „довиждане“ общо към всички. Вратата се затвори и ръмженето на добермана престана да се чува.