Копринената буба

40

Лапавица, дъжд и сняг се редуваха да се стичат по прозорците на офиса през следващия ден. Шефът на госпожица Брокълхърст пристигна някъде около обед да разгледа потвърждението за нейната изневяра. Малко след като Страйк се бе сбогувал с него, дойде Каролайн Ингълс. Бързаше, защото трябваше да прибере децата си от училище, но беше решена да остави на Страйк визитката на наскоро открития мъжки клуб „Голдън Лейс“, която бе намерила в портфейла на мъжа си. Обещанието на господин Ингълс да не припарва до екзотични танцьорки, момичета на повикване и стриптийзьорки беше твърдо изискване за тяхното помирение. Страйк прие да дебне около „Голдън Лейс“, за да провери дали господин Ингълс не се е поддал отново на изкушението. Когато Каролайн Ингълс си тръгна, Страйк беше повече от готов за сандвичите, които го чакаха на бюрото на Робин, ала още след първата хапка телефонът му иззвъня.

Наясно, че служебните им отношения отиват към края си, неговата клиентка брюнетка бе запратила предпазливостта по дяволите и канеше Страйк да излязат на вечеря. На Страйк му се стори, че видя Робин да се подсмихва, докато ядеше сандвича си, упорито втренчена в монитора. Той се опита да отклони предложението учтиво, като отначало се позова на голямата си служебна заетост, а накрая й заяви, че има сериозна връзка.

— Това не си ми го казвал — прозвуча гласът й, мигом станал леден.

— Не обичам да смесвам личния си живот с професионалния — отвърна той.

Тя затвори по средата на любезното му сбогуване.

— Може би трябваше да излезеш с нея — невинно се обади Робин. — Просто за да си сигурен, че ще си плати сметката.

— Ще си я плати, и още как — изръмжа Страйк и за да навакса изгубеното време, натика половината сандвич в устата си.

Телефонът издаде сигнал. Той простена и погледна да види кой му праща съобщение.

Стомахът му се сви на топка.

— Лионора ли? — попита Робин, като видя помръкналото му лице.

Страйк поклати глава, устата му беше пълна.

Съобщението се състоеше от две думи:

Не беше сменил номера си след раздялата с Шарлот. Твърде голямо затруднение щеше да е, при положение че поне сто души, с които поддържаше професионален контакт, го имаха. Тя го използваше за пръв път от осем месеца.

Страйк си припомни предупреждението на Дейв Полуърт:

Оглеждай хоризонта да не би да галопира към теб, Диди. Не бих се учудил да избяга пред самия олтар.

Днес беше трети, припомни си той. Сватбата й бе насрочена за утре.

За пръв път, откакто притежаваше мобилен телефон, на Страйк му се прииска да имаше опцията да показва местоположението на обаждащия се. Дали бе пратила това от шибания Замък на Крой помежду огледа на ордьоврите и на цветята в параклиса? Или стоеше на ъгъла на Денмарк стрийт и наблюдаваше офиса му като Пипа Миджли? Ако Шарлот избягаше от грандиозната си, широко оповестена сватба, това щеше да е върховното постижение в кариерата й на човек, посветен на хаос и съсипия.

Страйк отново прибра мобилния телефон в джоба си и започна втория сандвич. Като заключи, че няма как да разбере кое бе направило изражението на Страйк каменно, Робин смачка празното пакетче от бисквити, пусна го в кошчето и каза:

— Довечера имаш среща с брат ти, нали?

— Какво?

— Нямаше ли среща с брат ти…?

— О, да — отговори Страйк. — Да.

— В „Ривър Кафе“?

— Да.

Твое беше.

— Защо? — попита Робин.

Мое. Как ли пък не. Ако въобще е съществувало.

— Какво? — промърмори Страйк, смътно осъзнал, че Робин го бе попитала нещо.

— Добре ли си?

— Да, нищо ми няма — отвърна той и се стегна. — Какво ме попита?

— Защо ще ходиш в „Ривър Кафе“?

— О. Ами… — Страйк взе своя пакет с бисквитки. — Може и нищо да не излезе, но искам да говоря с някой, който е станал свидетел на разправията между Куин и Тасъл. Опитвам се да разбера дали той не я е инсценирал, дали през цялото време не е подготвял изчезването си.

— Очакваш да откриеш някой от персонала, присъствал през онази вечер? — не скри съмненията си Робин.

— Тъкмо заради това отивам с Ал — обясни Страйк. — Той познава до един келнерите по лондонските ресторанти. С всичките деца на баща ми е така.

Когато приключи с обяда, отнесе кафето в своя кабинет и затвори вратата. Прозорецът му отново бе замъглен от мокър сняг. Не можа да се удържи да не погледне към скованата от мраз улица, донякъде с очакване (с надежда?) да я зърне там с развяна черна коса около съвършеното бледо лице, втренчена нагоре към него, умоляваща го с пъстрите си лешниковозелени очи… Ала на улицата нямаше никой освен случайни минувачи, прикриващи се от безжалостния снеговалеж.

Той наистина откачаше. Тя се намираше в Шотландия и така беше много, много по-добре.

По-късно, когато Робин си тръгна за къщи, той облече италианския костюм, който Шарлот му бе купила преди повече от година за вечерята им в същия този ресторант по случай трийсет и петия му рожден ден. След като облече палтото си, заключи вратата на апартамента и се отправи към метрото в студа с температура под нулата, все така подпиращ се на бастуна си.

Коледа го атакуваше от всяка витрина, покрай която минаваше; лампички, планини от играчки, дрънкулки, фалшив сняг върху стъкло и обяви за предколедни разпродажби, добавящи печална нотка в дълбините на рецесията. И още предколедни напомняния в метрото в петъчната вечер: момичета в абсурдно мънички лъскави роклички, излагащи ги на риск от хипотермия, хукнали по забави. Страйк се почувства угнетен и уморен.

Разстоянието, което трябваше да измине пеша от Хамърсмит, беше по-дълго, отколкото го помнеше. Докато вървеше по Фулъм Палас Роуд, осъзна колко близо се намира до дома на Елизабет Тасъл. Най-вероятно тя бе предложила ресторанта, твърде отдалечен от дома на семейство Куин в „Ладброук Гроув“, тъкмо защото на нея й беше удобен.

Десет минути по-късно Страйк зави вдясно и се отправи през мрака към „Темз Уорф“ през празни отекващи улици, а дъхът му се виеше в бяло облаче. Крайречната градина, която през лятото би била пълна с посетители, вечерящи на столове с бели покривала, бе заровена под дебел сняг. Темза проблясваше мрачно отвъд бледия килим от сняг, метално студена и заплашителна. Страйк влезе в преустроения тухлен склад и веднага бе обгърнат от топлина, светлина и шум.

На бара, точно зад вратата, подпрял лакът върху лъскавия стоманен плот, седеше Ал, потънал в приятелски разговор с бармана.

Беше висок едва метър и седемдесет и осем, тоест нисък като за потомък на Рокъби, и с известно свръхтегло. Сивкаво-кафеникавата му коса беше пригладена назад. Имаше тясната челюст на майка си, но бе наследил леко кривогледите присвити очи, които придаваха привлекателна странност на красивото лице на Рокъби и бележеха Ал безпогрешно като син на баща му.

Когато зърна Страйк, Ал възкликна зарадван, пристъпи енергично към него и го прегърна. Страйк едва-едва откликна, възпиран от бастуна и палтото, което се опитваше да съблече. Ал се отдръпна назад леко смутен.

— Как си, братле?

Изговорът му бе странен хибрид, дължащ се на години, прекарани ту в Европа, ту в Америка.

— Не се оплаквам — отвърна Страйк. — А ти?

— И аз така. Можеше и по-зле да съм — каза Ал и вдигна рамене в пресилен, типично галски жест.

Ал бе получил образованието си в „Льо Розе“, международният пансион в Швейцария, и езикът на тялото му още носеше следи от континенталния маниер. Ала Страйк долови и още нещо в отговора му, нещо, което чувстваше при всяка тяхна среща: вината на Ал, стремежа му да се оправдае, очакване да посрещне обвинения, че животът му е лек и осигурен в сравнение с този на по-големия му брат.

— Какво ще пиеш? — попита Ал. — Бира? Искаш ли „Перони“?

Седнаха един до друг на бара с лице към стъклени лавици с бутилки, докато чакаха за масата си. Докато оглеждаше дългия, претъпкан с посетители ресторант с неговия таван от стоманена обшивка на стилизирани вълни, светлосин килим и огнище с дърва в дъното, подобно на гигантски кошер, Страйк зърна прославен скулптор, прочута архитектка и поне един известен актьор.

— Чух за теб и Шарлот — каза Ал. — Жалко.

Страйк се почуди дали Ал не познаваше нейни приятели. Движеше се в баровска компания, която като нищо можеше да се простира до бъдещия виконт на Крой.

— За добро беше — сви рамене Страйк.

(С Шарлот бяха седели тук, в този прекрасен ресторант край реката, и се бяха насладили на последната си щастлива вечер заедно. Връзката им беше продължила още четири месеца след това, изпълнени с агресия и мъчителни емоции. Беше твое.)

Хубавичка млада жена, която Ал поздрави по име, ги придружи до масата им; също тъй привлекателен младеж им връчи менютата. Страйк изчака Ал да поръча виното и персоналът да се отдалечи, преди да обясни защо бяха тук.

— Една вечер точно преди четири седмици — каза той на Ал — писател, на име Оуен Куин, е имал скандал с агентката си тук. Доколкото разбрах, разиграл се е публично пред всички в ресторанта. Той напуснал с гръм и трясък и малко след това, може би до няколко дни, а нищо чудно и още същата вечер…

— … е бил убит — довърши Ал, който бе слушал Страйк със зяпнала уста. — Прочетох във вестника. Ти си открил трупа.

Тонът му подсказваше желание да узнае подробности, но Страйк реши да пренебрегне това.

— Може и да няма какво да науча тук, ала…

— Но нали жена му го е извършила — рече озадачен Ал. — Вече са я арестували.

— Не го е извършила жена му — отсече Страйк и насочи вниманието си към менюто.

Още преди беше забелязал, че Ал, израснал сред безбройни неверни истории в пресата за баща си и семейството, не разпростираше здравословното си недоверие в британската журналистика към никоя друга тема.

(Колежът на Ал бе имал два кампуса: уроци край Женевското езеро през лятото и в Гщаад през зимата; следобеди, прекарани в каране на ски и кънки. Ал бе израснал, дишайки скандално скъп планински въздух сред компанията на други деца на знаменитости. Далечното ръмжене на таблоидите бе само тих фонов шум в неговия живот. Поне така Страйк интерпретираше малкото, което Ал му бе разправил за младостта си.)

— Значи не е дело на съпругата? — попита Ал, когато Страйк отново вдигна поглед.

— Не е.

— Ха. Ще повториш ли изпълнението с Лула Ландри? — попита Ал с широка усмивка, която добавяше чар към леко кривогледия му взор.

— Тъкмо това е идеята — отвърна Страйк.

— И искаш да преслушам персонала? — попита Ал.

— Именно — потвърди Страйк.

Беше развеселен и трогнат от възторга на Ал, че му се удава шанс да направи услуга на брат си.

— Няма проблем. Ще гледам да ти намеря някой свестен. Къде се дяна Лулу? Тя е умница.

След като поръчаха, Ал се разходи към тоалетната, за да види няма ли да зърне някъде умната Лулу. Страйк седеше сам, пийваше виното „Тинянело“, поръчано от Ал, и наблюдаваше готвачите в бели сака как готвят в откритата към салона кухня. Бяха млади, сръчни и бързи. Лумваха пламъци, просветваха ножове, подскачаха тежки чугунени тигани.

Той не е глупав — помисли Страйк за брат си, като го гледаше как се промъква на зигзаг към масата, повел мургаво момиче с бяла престилка. — Просто е…

— Това е Лулу — обяви Ал и седна на мястото си. — Тя е била тук онази вечер.

— Спомняш ли си караницата? — попита я Страйк, мигом насочил вниманието си към момичето, което бе твърде заето, за да седне, но му се усмихваше приветливо.

— О, да — отвърна тя. — Беше много шумна. Всички наоколо се умълчаха.

— Спомняш ли си как изглеждаше мъжът? — попита Страйк, за да установи дали е станала свидетелка на точния скандал.

— Беше дебел и носеше шапка — отвърна тя. — Крещеше на жена с прошарена коса. Голяма врява вдигнаха. Простете, трябва да…

И се оттегли, за да вземе поръчка на друга маса.

— Ще я придърпаме на връщане — увери го Ал. — Между другото, Еди ти изпраща поздрави. Щеше му се да може и той да дойде.

— Как е Еди? — попита Страйк с престорен интерес.

Докато Ал бе показал искрено желание да се сприятелят, по-малкият му брат Еди изглеждаше безразличен. Беше на двайсет и четири години, водещ вокал в негова собствена група. Страйк никога не беше чувал нещо от музиката им.

— Много добре е — отвърна Ал.

Помежду им настана мълчание. Ордьоврите им пристигнаха и те започнаха да се хранят, без да говорят. Страйк знаеше, че Ал е взел с отличие дипломата си за бакалавърска степен. Една вечер във военна палатка в Афганистан беше видял снимка онлайн на осемнайсетгодишния Ал в кремав блейзър с монограм на джоба, дълга коса, сресана настрани, със златен медал, светещ на яркото женевско слънце. Рокъби бе прегърнал сина си през рамо, сияещ от бащинска гордост. Снимката бе получила широко разпространение, защото никога преди Рокъби не беше заснеман в костюм и с вратовръзка.

— Здравей, Ал — чу се познат глас.

И за смайване на Страйк, до масата им бе застанал Даниъл Чард, подпрян на патерици, а плешивата му глава отразяваше проблясъците от металния таван. Писателят носеше тъмночервена риза с отворена яка и сив костюм и изглеждаше стилен сред по-бохемското множество.

— О, здравей… — рече Ал и Страйк отгатна, че се мъчи да се сети кой е човекът насреща му.

— Дан Чард — подсети го издателят. — Срещнахме се, когато говорих с баща ти за автобиографията му.

— О… О, да! — възкликна Ал, изправи се и двамата се ръкуваха. — Това е брат ми Корморан.

Изненадата на Страйк от идването на Чард при Ал направо бледнееше пред шока, изписан по лицето на Чард при вида на Страйк.

— Твой… твой брат?

— Брат наполовина — поясни Страйк, който вътрешно се веселеше от очевидното объркване на Чард.

Как можеше някакъв си наемен детектив да е роднина на принца плейбой?

Чард очевидно бе изчерпал всичките си усилия, за да се приближи до сина на потенциално доходен обект, и не се сещаше как да наруши неловкото мълчание.

— Кракът ви по-добре ли е? — поинтересува се Страйк.

— О, да — измънка Чард. — Много по-добре. Е, аз… ще ви оставя да вечеряте.

Отдалечи се, като минаваше ловко помежду масите, и седна на мястото си, където Страйк вече не можеше да го наблюдава. Страйк и Ал седнаха отново и Страйк си мислеше колко малък става Лондон, когато достигнеш известна височина и оставиш зад себе си онези, които не биха могли лесно да си осигурят маса в най-добрите ресторанти и клубове.

— Не можах да си спомня кой е — призна Ал с леко смутена усмивка.

— Значи, смята да издава негова автобиография? — попита Страйк.

Никога не използваше думата „татко“ за Рокъби, но се опитваше да помни да не го нарича „Рокъби“ пред Ал.

— Да, предлагат му големи пари — отговори Ал. — Не знам дали ще се спре на този, или ще избере някой от другите издатели. Вероятно ще я напише анонимен автор.

През ума на Страйк мина мимолетен въпрос как ли щеше Рокъби да третира случайното зачеване на най-големия си син и нежеланата му поява на бял свят в подобна книга. Може би щеше да прескочи тази подробност. Във всеки случай Страйк предпочиташе да стане така.

— Той все така иска да те види — каза Ал и си личеше, че се бе насилил да го изрече. — Много е горд… изчете всичко по случая „Ландри“.

— Нима? — промърмори Страйк, докато оглеждаше ресторанта за Лулу, келнерката, която помнеше Куин.

— Да — потвърди Ал.

— И как подходи, интервюира издатели ли? — попита Страйк.

Помисли си за Катрин Кент, за самия Куин — едната неспособна да намери издател, а другият — изоставен от своя; докато застаряващата рок звезда можеше да избере когото пожелае.

— Да, нещо такова — отвърна Ал. — Не знам дали в крайна сметка ще го направи, или не. Този Чард му беше препоръчан.

— От кого? — поинтересува се Страйк.

— От Майкъл Фанкорт — отговори Ал и обра ризотото от чинията си с парче хляб.

— Рокъби познава Фанкорт? — учуди се Страйк, забравил решението си.

— Да — потвърди Ал леко намръщен, а после добави: — Да си го кажем, татко познава всички.

Това напомни на Страйк как Елизабет Тасъл бе казала „мислех, че всички знаят“ по въпроса защо вече не представлява Фанкорт, но имаше разлика. За Ал „всички“ означаваше богатите, прочутите, влиятелните. Бедните мухльовци, които купуваха музиката на баща му, бяха никои, също както Страйк беше никой, докато не доби известност със залавянето на убиец.

— Кога Фанкорт препоръча „Роупър — Чард“ на… Кога Фанкорт препоръча Чард? — попита Страйк.

— Не знам… преди няколко месеца. Каза на татко, че самият той току-що се преместил там. Половин милион аванс.

— Не е зле — коментира Страйк.

— Поръча на татко да следи новините, щяло да се зашуми около издателството, щом се присъединял към него.

Келнерката Лулу се появи в далечината. Ал я повика и тя се приближи, но изглеждаше забързана.

— Изчакайте ме десет минути и ще мога да дойда да поговорим. Само десет минути — обеща тя.

Докато Страйк довършваше свинското си, Ал го разпитваше за работата му. Страйк бе изненадан от искрения му интерес.

— Липсва ли ти армията? — попита Ал.

— Понякога — призна Страйк. — А ти с какво се занимаваш напоследък?

Изпитваше смътна вина, задето не беше попитал по-рано. Сега, като се замислеше, изобщо нямаше представа как си изкарва прехраната Ал и работи ли нещо изобщо.

— Каня се да подхвана бизнес с приятел — отговори Ал.

Не работи значи, каза си Страйк.

— Билети за разни събития… увеселителни програми — промърмори Ал.

— Чудесно — отзова се Страйк.

— Чудесно ще е, ако излезе нещо.

Настана пауза. Страйк се оглеждаше за Лулу, единствената причина да бъде тук, но тя не се виждаше, явно бе заета, както на Ал никога не му се бе случвало в живота му.

— Ти поне си се доказал — наруши мълчанието Ал.

— М-м?

— Пробил си сам.

— Какво?

Страйк осъзна, че на масата се разиграваше едностранна криза. Ал го гледаше и в погледа му личеше смесица от предизвикателство и завист.

— Ами да, може да се каже — сви масивните си рамене Страйк.

Не му хрумваше по-смислен отговор, който да не прозвучи самонадеяно или, обратно, като оплакване, нито пък искаше да насърчава Ал за по-личен разговор, отколкото някога бяха водили.

— Ти си единственият от нас, който не се възползва — подхвърли Ал. — Но в армията, тъй или иначе, надали би помогнало.

Излишно бе да се преструва, че не знае какво е това, от което не се е възползвал.

— Май не — съгласи се Страйк (и наистина в редките случаи, когато името на баща му бе привличало вниманието на другите войници, бе срещал единствено неспособност да повярват, предвид липсващата прилика с Рокъби).

Но се замисли мрачно за жилището си в тази леденостудена зимна вечер: две и половина тесни стаички, неуплътнена дограма. Ал щеше да се прибере в Мейфеър, в дома на баща му, пълен с прислуга. Може би щеше да е отрезвяващо да покаже на брат си реалността на независимостта, преди да се е увлякъл в романтичните си представи.

— Сигурно го приемаш като хленчене от моя страна? — поиска да узнае Ал.

Страйк бе видял снимката от дипломирането на Ал онлайн само час след като беше разпитвал неутешим деветнайсетгодишен редник, прострелял случайно с картечница най-добрия си приятел в гърдите и врата.

— Всеки има право да похленчи — отвърна Страйк.

За момент Ал изглеждаше, сякаш се кани да се обиди, после неохотно се усмихна.

Внезапно до масата се озова Лулу, държаща чаша вода, и сръчно свали престилката си с една ръка, преди да седне при тях.

— Е, добре, имам пет минути — обърна се тя към Страйк без увод. — Ал каза, че те интересува онзи простак, писателят.

— Да — отвърна Страйк, пренастроил се за миг. — Кое те кара да мислиш, че е простак?

— На него му харесваше — отвърна тя и отпи от водата си.

— Харесваше му…?

— Да предизвика сцена. Крещеше и ругаеше, но всичко беше за шоуто, личеше си. Целта му беше всички да го чуят, искаше публика. Не беше добър актьор.

— Спомняш ли си какво каза? — попита я Страйк и извади бележника си.

Ал наблюдаваше развълнуван.

— Какво ли не изтърси. Нарече жената кучка, каза, че го излъгала, че сам щял да си издаде книгата и майната й на нея. Но всичко това му доставяше удоволствие. Беше престорен гняв.

— Ами Елиз… жената?

— О, беше направо бясна — весело отвърна Лулу. — Тя не се преструваше. Колкото повече той размахваше ръце и крещеше, толкова по-червена ставаше тя, тресеше се от гняв, едва се сдържаше. Спомена нещо за „въвличането на проклетата глупава жена“ и мисля, че тъкмо тогава той изфуча навън и я остави да плаща сметката. Всички я зяпаха, идеше й да потъне в земята. Ужасно ми домъчня за нея.

— Опита ли се тя да го настигне?

— Не, плати и отиде в тоалетната. Питах се дали не плаче там. После си тръгна.

— Много ми помогна — каза Страйк. — Да си спомняш други техни реплики?

— Да — отвърна спокойно Лулу. — Той изкрещя: „Всичко е заради Фанкорт и проклетия му немощен член“.

Страйк и Ал се втренчиха в нея.

— „Всичко е заради Фанкорт и проклетия му немощен член“ — повтори Страйк.

— Да — кимна Лулу. — Тъкмо на това място целият ресторант утихна.

— Е, то е ясно защо — изхихика Ал.

— Тя се опитваше да го накара да млъкне, беше ядосана и сконфузена, но той не щеше и да чуе. Радваше се на всеобщото внимание. Направо се къпеше в него. А сега трябва да вървя, съжалявам — каза Лулу, изправи се и отново върза престилката си. — До скоро, Ал.

Тя не знаеше името на Страйк, но му се усмихна и се отдалечи забързана.

Даниъл Чард си тръгваше; голата му глава се появи отново над множеството. Беше придружен от хора на неговата възраст и също така елегантни. Излязоха заедно, като си говореха и кимаха един на друг. Страйк ги гледаше как излизат, но умът му бе другаде. Дори не забеляза как вдигнаха празната му чиния.

Всичко е заради Фанкорт и проклетия му немощен член.

Странно.

Не успявам да се отърся от шантавата идея, че Оуен сам си го е причинил. Че е режисирал смъртта си…

— Добре ли си, братле? — попита Ал.

Бележка с целувка: Време за разплата и за двама ни…

— Да — отговори Страйк.

Много кръв и мистериозен символизъм… Погъделичкаш ли суетата му, можеш да го накараш да направи каквото поискаш… Два хермафродита, два окървавени чувала… Красива изгубена душа, така ми каза… Копринената буба е метафора за писателя, който трябва да мине през мъки, за да сътвори нещо добро…

Множеството несвързани един с друг факти, които се въртяха в съзнанието на Страйк, в един миг се наредиха по местата си, неоспоримо точни, неопровержимо верни. Той преобръщаше теорията си отново и отново от всички страни: беше перфектна, стройна и обоснована.

Проблемът бе, че още не виждаше как да я докаже.