Копринената буба

4

Страйк се отпусна на канапето във външния офис. То беше почти ново, бе се охарчил сериозно за него, тъй като беше счупил предишното, което беше от първоначалното обзавеждане на офиса. Тапицирано с изкуствена кожа, която му се видя елегантна в шоурума, то издаваше шумове, подобни на пръдня, ако човек не улучеше правилната посока на движение по него. Асистентката му — висока, със съблазнителни извивки, сияеща кожа и блестящи сиво-сини очи — го разглеждаше изпитателно над чашата си с кафе.

— Изглеждаш ужасно.

— Цяла нощ измъквах подробности за един пер в сферата на сексуалните извращения и финансовите злоупотреби от истерична жена — поясни Страйк с гигантска прозявка.

— Лорд Паркър? — ахна Робин.

— Същият — отвърна Страйк.

— И той…?

— Спял е с три жени едновременно и пращал милиони в офшорни банки — каза Страйк. — Ако имаш здрав стомах, може да разгърнеш „Нюз ъв дъ Уърлд“ тази неделя.

— Как узна всичко това, за бога?

— От познат на познат — отвърна лаконично Страйк.

Отново се прозя, и то толкова широко, та изглеждаше болезнено.

— Трябва да идеш да си легнеш — заяви Робин.

— Да, трябва — съгласи се Страйк, но не помръдна.

— Нямаш нищо до срещата с Гънфри в два следобед.

— Гънфри — въздъхна Страйк и се зае да разтрива очните си ябълки. — Защо всичките ми клиенти са дрисни?

— Госпожа Куин не изглеждаше дрисня.

Той й отправи помътен поглед през дебелите си пръсти.

— Откъде знаеш, че съм поел случая й?

— Сигурна бях, че ще го поемеш — отвърна Робин и не успя да прикрие усмивката си. — Тя е твоят тип.

— Жена на средна възраст, дето се носи по модата на осемдесетте?

— Твой тип клиент. А и ти искаше да натриеш носа на Бейкър.

— И май успях, а?

Телефонът иззвъня. Все още ухилена, Робин го вдигна.

— Офисът на Корморан Страйк — изрече тя. — О, здравей!

Беше годеникът й Матю. Тя хвърли изкосо поглед към шефа си. Страйк седеше със затворени очи, наклонена назад глава и ръце, скръстени пред масивните му гърди.

— Слушай — заговори Матю в ухото на Робин; той никога не звучеше много дружелюбно, когато й звънеше от службата си. — Налага ми се да преместя срещата за по питие от петък в четвъртък.

— О, Мат — рече тя, като се стараеше в гласа й да не прозвучат разочарование и раздразнение.

Уговорката за това конкретно събиране на по питие се променяше за пети път. Единствено Робин от тримата участници не беше променяла часа, датата или мястото и се бе показвала отзивчива и достъпна във всички случаи.

— Защо? — измърмори.

Откъм канапето внезапно се раздаде хъркане. Страйк бе заспал, както си седеше с отметната назад към стената голяма глава и все още скръстени ръце.

— Имаме разпивка в службата на деветнайсети — отвърна Матю. — Ще изглежда зле, ако не отида. Трябва да се мерна поне.

Тя потисна импулса да му се тросне. Матю работеше за известна счетоводна фирма и понякога се държеше, сякаш това му налагаше социални задължения, присъщи по-скоро на дипломатически пост.

Тя беше сигурна, че знае истинската причина за промяната. Срещата беше отлагана няколкократно по молба на Страйк; във всеки от случаите той се бе оказвал зает с неотложна вечерна работа и макар извиненията му съвсем да не бяха фалшиви, те бяха подразнили Матю. Не че го бе казвал гласно, но Робин знаеше какво си мисли Матю — че Страйк смята своето време за по-ценно от неговото и работата си за по-важна.

През осемте месеца, откакто работеше за Корморан Страйк, шефът и годеникът й не се бяха виждали, не дори и в прословутата нощ, когато Матю я прибра от спешното отделение на болницата — беше придружила Страйк дотам с палтото й, увито стегнато около прободената му ръка, след като изобличен убиец се бе опитал да го очисти. Когато тя се появи разтърсена и окървавена от стаята, в която шиеха раната на Страйк, Матю бе отклонил предложението й да го запознае с ранения си шеф. Беше бесен по повод цялата история, макар Робин да го беше уверила, че тя самата не бе изложена на опасност в нито един момент.

Матю не бе искал тя да започва постоянна работа при Страйк, към когото от самото начало хранеше подозрение и не одобряваше неговата немотия, живота му на бездомен и професията му, абсурдна според Матю. Откъслечната информация, която Робин носеше у дома — службата на Страйк в Отдела за специални разследвания, цивилното подразделение на Кралската военна полиция, медалът му за храброст, изгубеният му половин десен крак, опитът в сто области, в които Матю — свикнал вечно да е експерт в очите й — имаше малко или никакви познания, не беше изградила мост между двамата мъже (както тя наивно се бе надявала), а напротив, някак беше направила разделящата ги стена по-непреодолима.

Неочакваната слава на Страйк, бързият му преход от провал към успех още повече засилиха враждебността на Матю. Робин осъзна със закъснение, че само бе влошила нещата, като изтъкна на Матю как сам си противоречи: „Не ти харесваше, че е беден и бездомен, а сега не ти харесва, че стана прочут и го затрупват с работа!“.

Ала най-тежкото престъпление на Страйк в очите на Матю, както тя добре знаеше, бе прилепналата дизайнерска рокля, онази, която нейният шеф й бе подарил след посещението им в болницата в знак на благодарност и на извинение, онази, която, след като я бе показала на Матю с възторг и гордост и бе видяла реакцията му, никога не бе посмяла да облече.

Всичко това Робин се надяваше да оправи със среща очи в очи, ала постоянното й отменяне от страна на Страйк бе задълбочило антипатията на Матю. При последния случай Страйк просто не се беше появил. Извинението му — трябвало да мине по заобиколен маршрут, за да се освободи от опашка, пратена му от изпълнен с подозрение съпруг на негова клиентка — беше прието от Робин, посветена в тънките подробности на този особено кървав бракоразводен случай, ала бе затвърдило мнението на Матю, че Страйк е арогантен тип, търсещ си внимание.

Не й бе лесно да убеди Матю за четвърти опит. Времето и мястото бяха избрани от него самия, но сега, след като Робин отново бе осигурила съгласието на Страйк, Матю променяше вечерта. Невъзможно й бе да избегне чувството, че това се правеше с цел — за да демонстрира пред Страйк, че той също има задължения, че той също (Робин нямаше как да не си го помисли) може да разиграва хората.

— Добре — въздъхна тя. — Ще питам Корморан дали в четвъртък е удобно.

— Тонът ти не казва „добре“.

— Мат, не започвай. Ще го попитам, ясно?

— Е, до скоро тогава.

Робин върна слушалката на мястото й. Страйк вече се бе разхъркал на пълни обороти и вдигаше шум като трактор с отворена уста, леко разкрачен, със стъпала, залепени за пода, и все така скръстени ръце.

Тя отново въздъхна, докато гледаше спящия си шеф. Страйк никога не бе показвал неприязън към Матю, не бе го коментирал по никакъв начин. Матю беше този, на когото Страйк беше трън в очите, и който не пропускаше случай да посочи как Робин би могла да печели далеч повече, ако бе приела някоя от другите предлагани й служби, преди да реши да остане при някакъв недодялан частен детектив, затънал в дългове и неспособен да й плаща колкото заслужава. Животът й у дома значително би се облекчил, ако Матю започнеше да споделя мнението й за Корморан Страйк, да го харесва, дори да го цени. Робин беше оптимистично настроена: тя ги харесваше и двамата, защо пък те да не се харесат взаимно?

С рязко изхъркване Страйк се събуди. Отвори очи и примигна насреща й.

— Хърках — отбеляза и избърса устата си.

— Не много — излъга тя. — Кажи, Корморан, имаш ли нещо против да преместим пийването от петък за четвъртък?

— Пийване ли?

— С мен и Матю — поясни тя. — Нали помниш? В „Кингс Армс“ на Роупъл стрийт. Записах ти го на листче — изрече с малко насилена веселост.

— Да — отвърна той. — Вярно, в петък.

— Не, Мат иска… Той не може в петък. Може ли да го преместим за четвъртък?

— Да, добре — отговори й, замаян от изтощение. — Май ще се опитам да поспя малко, Робин.

— Добре, ще направя отметка за четвъртък.

— Какво ще има в четвъртък?

— Срещата за по питие… О, няма значение. Върви да спиш.

Тя остана да седи и да се взира с празен поглед в компютърния екран след затварянето на стъклената врата, после скочи, когато тя отново се отвори.

— Робин, би ли позвънила на един, на име Крисчън Фишър — каза Страйк. — Обясни му кой съм, кажи му, че издирвам Оуен Куин и че ми е нужен адресът на хотела за отдих на писатели, за който му е говорил.

— Крисчън Фишър… Къде работи?

— Да му се не види… — измърмори Страйк. — Така и не попитах. Направо съм гроги. Издател е… моден издател.

— Няма проблем, ще го намеря. Отивай да спиш.

Стъклената врата се затвори за втори път и Робин насочи вниманието си към Гугъл. След трийсет секунди бе установила, че Крисчън Фишър е основател на малко издателство, наречено „Кръстосан огън“, което се намираше на „Ексмаут Маркет“.

Набра номера и си помисли за сватбената покана, която седеше в чантата й вече от седмица. Робин не беше съобщила на Страйк датата на сватбата им с Матю, нито бе споделила с Матю, че възнамерява да покани шефа си. Ако срещата в четвъртък минеше добре…

— „Кръстосан огън“ — обяви остър глас на отсрещния край на линията.

Робин се съсредоточи върху настоящата си задача.