Копринената буба

24

Тази нощ сънищата на Страйк, повлияни от изпитата през деня „Дъм Бар“, разговора за кръв, киселина и мухи месарки, бяха странни и грозни.

Шарлот се омъжваше и той, Страйк, тичаше към тайнствена готическа катедрала, тичаше на два здрави и цели крака, защото знаеше, че тя току-що е родила неговото дете, и той трябваше да го види, да го спаси. И ето че тя беше там, в огромното тъмно и празно пространство, сама пред олтара в кървавочервена рокля, а някъде, извън полезрението му, вероятно в студената ризница, лежеше бебето му — голо, безпомощно и изоставено.

— Къде е то? — попита я.

— Няма да го видиш. Ти не го искаше. Пък и бездруго нещо не му е наред — отвърна тя.

Боеше се какво ще види, ако влезеше да потърси бебето. Младоженецът никъде не се мяркаше, но тя бе готова за венчавката със спуснат плътен ален воал.

— Остави го, ужасно е — изрече студено, мина покрай него и се отдалечи от олтара, поела по пътеката между пейките към далечната врата. — Ще вземеш да го докосваш — подхвърли през рамо. — Не искам да го пипаш. Все някога ще го видиш. То трябва да бъде обявено пред света — добави тя с чезнещ глас, докато се превръщаше в алено петънце, танцуващо в светлината от отворената врата — … чрез вестниците…

Събуди се внезапно в сивата светлина на утрото с пресъхнала уста и болезнено пулсиране в коляното въпреки покоя му през нощта.

Зимата се бе плъзнала през нощта като глетчер над Лондон. Дебел скреж бе покрил мансардния му прозорец, а температурата вътре при лошо уплътнената дограма и пълната липса на изолация на покрива беше паднала рязко.

Страйк стана и се пресегна за пуловера в края на леглото. Когато се залови да поставя протезата си, установи, че коляното му е извънредно подуто след пътуването му до „Гринуич“ и обратно.

Водата от душа тече по-дълго от обикновено, преди да стане топла; той увеличи термостата, защото се опасяваше от спукани тръби и замръзнали канали, битови условия при температури под нулата и скъпоструващ водопроводчик. След като се избърса, изрови старите си спортни бандажи от кашона на площадката, за да си стегне коляното.

Отговорът откъде Хели Анстис знаеше за сватбените планове на Шарлот му изплува толкова ясно, сякаш бе разсъждавал над това цяла нощ. Глупав беше, че не се сети по-рано. Подсъзнанието му го бе знаело.

Вече чист, облечен и закусил, се отправи към долния етаж. Надникна от прозореца зад бюрото си и установи, че режещият студ бе предотвратил появата на малката група репортери, които напразно го бяха чакали да се върне предишния ден. По прозорците забарабани суграшица, когато той се оттегли във външния офис при компютъра на Робин. В търсачката написа „сватба шарлот камбъл/джаго рос“.

Резултатът излезе бърз и безпощаден.

— „Татлър“ — изрече на глас Страйк в празния офис.

Знаеше за съществуването на списанието единствено защото светските му страници бяха пълни с приятели на Шарлот. Понякога го бе купувала, за да го чете показно пред него, като коментираше мъже, с които някога бе спала или в чиито имения бе ходила по забави.

А ето че сега тя беше момичето от корицата на коледния брой.

Дори и с ластичната превръзка коляното му се оплакваше, задето трябваше да носи тежестта му на слизане по металните стълби и навън под суграшицата. Пред щанда в магазина за вестници и списания се бе строила ранна сутрешна опашка. Той спокойно огледа рафтовете със списания: звезди от сапунени сериали по евтините и кинозвезди по скъпите; декемврийските броеве почти бяха разпродадени, макар да беше още ноември. Ема Уотсън в бяло на корицата на „Вог“ („брой, посветен на суперзвездите“), Риана в розово на корицата на „Мари Клер“ („брой, посветен на бляскави личности“), а на корицата на „Татлър“…

Бледа съвършена кожа, черна коса, развяна назад от високите скули, и широко разтворени лешниковозелени очи, напръскани с червеникавокафяви петънца като кората на ябълка. От ушите й висяха два огромни диаманта и трети проблясваше на ръката й, леко докоснала лицето. Тъп удар като от чук в сърцето, поет без ни най-бегъл външен признак. Той взе списанието, последното на рафта, плати го и се върна на Денмарк стрийт.

Беше девет без двайсет. Затвори се в кабинета си, седна на бюрото и постави списанието пред себе си.

Буквите минаваха през лебедовата шия на Шарлот.

Поглеждаше я за пръв път, откакто бе издрала лицето му в същия този офис и беше побегнала от него право в обятията на почитаемия Джаго Рос. Предположи, че от списанието обработват всичките си снимки. Кожата й нямаше как да е толкова безупречна, бялото на очите й толкова чисто, ала не бяха преувеличили нищо друго — нито изящната костна структура, нито (той беше сигурен) размера на диаманта върху пръста й.

Бавно прелисти на страницата със съдържанието, а после на статията вътре. Снимка върху две страници на Шарлот, много слаба в блестяща, дълга до пода сребриста рокля, застанала в средата на дълга галерия с покрити от гоблени стени; до нея, облегнат на маса за карти, приличащ на безпътна полярна лисица, беше Джаго Рос. На следващата страница имаше още снимки: Шарлот, седнала на антично легло с балдахин, смееща се с отметната назад глава, с източена бяла шия над кремавата блуза; Шарлот и Джаго в джинси и ботуши за лов, вървящи, хванати за ръце, в парка пред бъдещия си дом, сподиряни от два териера „Джак Ръсел“; Шарлот, обвяна от вятър на кулата на замъка, погледнала през рамо, загърнато с кариран шал в цветовете на виконта.

Без съмнение, Хели Анстис бе преценила, че това са добре похарчени четири лири и десет пенса.

Дали? — помисли си Страйк. — Бяхте ли приключили и двамата връзките си? Или ти я чукаше по едно и също време с мен, та затова не е знаела чие е детето, което се опасяваше, че носи? Затова сменяше датите, та да си остави вратички и на двете места…

Голямо забавление, няма що — каза си Страйк. — Забавно ли ти беше да стоиш на онзи покрив и да заплашваш, че ще скочиш? Забавно ли ти беше да ми звъниш от клиниката за алкохолици и наркомани и да ме умоляваш да те измъкна от там?

(„Ако трябва да прекарам още една вечер с разглезените дечища на Анстис, кълна се, Корм, ще счупя главичката на някое от тях.“ А в задния двор на Луси, докато гледаше племенника на Страйк да играе футбол: „Ама защо са такива лайна тия деца?“. Изражението на Луси, когато дочу репликата…

И ето че на страницата му се наби в очите неговото собствено име.

… изненадваща закачка с най-големия син на Джони Рокъби…

… най-големия син на Джони Рокъби…

С рязко движение той затвори списанието и го метна в кошчето за боклук.

Шестнайсет години на раздели и събирания. Шестнайсет години мъчение, лудост и от време на време екстаз. А после — след всичките случаи, когато тя го бе напускала, за да се хвърля в обятията на други мъже, както жени се хвърлят върху железопътните релси — той си бе тръгнал. И когато го стори, прекоси непростимия рубикон, защото винаги се подразбираше, че той трябва да стои твърд като скала, непоклатимо и безотказно, за да бъде напускан, а после тя да се връща при него. Ала в онази нощ, когато я бе изобличил в заплетените й лъжи за бременност, тя бе изпаднала в истерия и ярост, че планината най-сетне бе помръднала: навън от вратата със запратен по нея пепелник.

Насиненото му око едва бе заздравяло, когато тя обяви своя годеж с Рос. Отнело й бе три седмици, защото тя знаеше само един начин да реагира на болката: да нарани причинителя възможно най-дълбоко, нехайна какви ще са последиците за нея самата. И той усещаше с цялото си същество, без значение, че приятелите му биха го обвинили в арогантност, как снимките в „Татлър“, омаловажаването на връзката им тъкмо с изразите, които най-много биха го наранили (чуваше я как го диктува отчетливо пред светското списание: „Той е син на Джони Рокъби“); шибаният Замък на Крой, всичко това… всичко бе сторено с цел него да го заболи, той да го види, та да се кае и съжалява. Тя знаеше какво представлява Рос; беше разправяла на Страйк за зле прикривания му алкохолизъм и склонност към насилие, известни й от клюкарската мрежа на обкръжението й със синя кръв, която я бе информирала през годините. Беше коментирала със смях щастливото си избавление от него. Със смях.

Самоунищожение в бална рокля. Гледай ме как ще изгоря, Блуи. Сватбата беше след десет дни и ако някога бе изпитвал увереност в нещо, то бе, че ако в този момент се обади на Шарлот и й каже „Избягай с мен“, дори след грозните сцени помежду им, след ужасните епитети, с които го бе нарекла, след лъжите, бъркотиите и няколкото тона багаж, под който връзката им накрая се бе пропукала, тя щеше да каже „да“. Да бяга, беше в кръвта й, а той винаги беше нейна любима дестинация, защото съчетаваше свобода и сигурност; тя му го бе казвала отново и отново след скандалите, които биха убили и двама им, ако емоционалните рани можеха да кървят: „Имам нужда от теб. Ти си всичко за мен, знаеш го. Единствено с теб някога съм се чувствала защитена, Блуи…“.

Чу стъклената врата откъм площадката да се отваря и затваря, познатите шумове на пристигащата на работа Робин — събличаше си палтото, пълнеше чайника.

Работата открай време беше неговото спасение. На Шарлот й беше ненавистно, че умее да превключва от лудешките й сцени на насилие, от сълзите, молбите, заканите й и да се потапя напълно в даден случай. Тя никога не бе успяла да го спре да облече униформата си, да се върне на работа, да го отклони насилствено от разследване. Ядосваше се на целеустремеността му, на предаността му към армията, на способността му да я изключва, защото ги приемаше като предателство, като изоставяне.

Сега, в тази студена зимна сутрин, седнал в кабинета си с нейната снимка в кошчето за боклук до него, Страйк се улови, че жадува за заповеди, за случай в чужбина, за наложително отпътуване до друг континент. Не му се искаше да следи неверни съпрузи и приятелки, нито да се вмесва в дребнави спорове на калпави бизнесмени. Само една тема можеше да го завладее не по-малко силно от мисълта за Шарлот: насилствената смърт.

— Добро утро — каза той, като влезе с куцукане в предния офис, където Робин приготвяше две чаши чай. — Ще се наложи да го изпием бързо. Излизаме.

— Къде? — попита изненадана Робин.

По стъклата на прозорците все така се стичаше влагата от суграшицата. Тя още чувстваше лицето си пламнало от нея, докато бе бързала по хлъзгавите тротоари с отчаяното желание да се прибере вътре.

— Имаме да вършим работа по случая „Куин“.

Беше лъжа. Полицията разполагаше с достатъчен контингент; какво можеше да стори той, което те не биха свършили по-добре? Ала дълбоко в себе си чувстваше, че на Анстис му липсва нюх към странното, към отклонението от нормата, който бе нужен за откриването на този убиец.

— Имаш среща с Каролайн Ингълс в десет.

— По дяволите. Ами ще я отложа. Работата е там, че според експертизата Куин най-вероятно е умрял много скоро след изчезването си.

Той отпи от горещия силен чай. Изглеждаше по-решителен и енергичен, отколкото го бе виждала от дълго време насам.

— Това насочва вниманието към хората, които са имали ранен достъп до ръкописа. Искам да науча къде живеят всички те и дали живеят сами. После ще разузнаем какви са къщите им, за да разберем колко трудно би им било да влязат и да излязат с торба карантии. Дали разполагат с място, където да заровят или изгорят улики.

Не беше много, но нищо повече не можеше да свърши днес, а изпитваше отчаяна потребност да прави нещо.

— И ти ще дойдеш — добави. — Много те бива за такава работа.

— Какво, да бъда твоят Уотсън? — попита с видимо безразличие. Гневът, който бе отнесла със себе си от „Кеймбридж“ предишния ден, не беше съвсем стихнал. — Можем да се запознаем с къщите им и онлайн. Ще ги издирим в Гугъл Ърт.

— Да, добро разсъждение — не падна по гръб Страйк. — Защо ли да гледаме действителните къщи, когато можем да издирим остарелите им снимки?

Уязвена, тя отвърна:

— Имам пълна готовност да…

— Хубаво. Ще отпратя Ингълс. Ти влез онлайн и открий адресите на Крисчън Фишър, Елизабет Тасъл, Даниъл Чард, Джери Уолдгрейв и Майкъл Фанкорт. Ще отскочим пътем до „Клемънт Атли Корт“ и пак ще проверим, този път с оглед има ли къде да се скрият; от това, което видях в тъмното, има изобилие от храсти и контейнери за боклук… О, обади се в книжарница „Бридлингтън“ в „Пътни“. Можем да поговорим със стареца, който твърди, че видял Куин там на осми.

Върна се в кабинета си, а Робин седна пред компютъра. Шалът, който току-що бе окачила, се свлече на пода, но тя не му обърна внимание. Споменът за осакатеното тяло на Куин продължаваше да я преследва и все пак бе обладана от подтик (скриван от Матю като мръсна тайна) да узнае повече, да узнае всичко.

Вбесяваше я Страйк, единственият, от когото се очакваше разбиране, защото не виждаше у нея пламъка, толкова очевидно горящ и у него самия.