Копринената буба

15

— Е, какво е впечатлението ти от „Bombyx Mori“? — попита Нина, когато потеглиха от нейния апартамент с такси, което никак не му беше по джоба.

Ако не я беше поканил, Страйк щеше да пътува до „Бромли“ и обратно с обществения транспорт, при все цялото му неудобство и времето, което щеше да загуби.

— Продукт на болно съзнание — заяви Страйк.

Нина се разсмя.

— Но ти не си чел останалите книги на Оуен; и те са също толкова ужасни. Признавам, че тази ги води в предизвикването на гадене. А какво ще кажеш за гнойната бучка на Даниъл?

— Още не съм стигнал до там. Ето нещо, което да очаквам с нетърпение.

Под топлото вълнено палто от вчера тя носеше прилепнала черна рокля с презрамки, която Страйк успя да огледа безпроблемно, когато тя го покани в апартамента си в „Сейнт Джонс Уд“, докато си вземаше чантата и ключовете. Беше грабнала и бутилка вино от кухнята, когато го видя, че е с празни ръце. Умно и хубавичко момиче с добри обноски, ала стремежът й да го придърпа още в същата вечер на запознанството им или пък в краен случай в съботата подсказваше безразсъдност или може би нужда от запълване на празнота.

Страйк се запита на какво си въобразяваше, че играе той самият, когато се отдалечиха от сърцето на Лондон към район на обитатели собственици, към просторни къщи, задръстени със скъпи кафемашини, телевизори HD, към всичко, което никога не бе притежавал и което сестра му тревожно държеше да бъде негова върховна амбиция.

Типично бе за Луси да даде вечеря за рождения му ден в нейната къща. Тя беше по природа лишена от въображение и макар в дома си да бе по-затормозена, отколкото където и да било другаде, ценеше високо придобивките в него. Също така характерно за нея бе да настоява да му устрои вечеря, която той не искаше, и да не разбира причината за неговото нежелание. В света на Луси рождените дни неизменно се празнуваха и никога не биваха забравяни: тортата със свещички, картичките и подаръците бяха задължителни; редът трябваше да бъде спазен и традициите продължени.

Докато таксито минаваше през тунела „Блакуол“ под Темза и ги откарваше към Южен Лондон, Страйк си даде сметка, че актът да заведе Нина на семейно парти бе декларация на антиконформизъм. Въпреки конвенционалната бутилка вино в скута й тя беше силно възбудена, щастлива от шанса да рискува. Живееше сама и говореше за книги, не за бебета; накратко, не бе типът жена на Луси. Близо час след като бе тръгнал от Денмарк стрийт, с портфейл, олекнал с петдесет лири, Страйк помогна на Нина да излезе сред студената тъмнина на улицата на Луси и я поведе по пътеката под голямата магнолия, която доминираше в предния двор. Преди да натисне звънеца, Страйк с известна неохота призна:

— Май трябва да те предупредя, че това е вечеря за рожден ден. Моят.

— О, трябваше да ми кажеш! Честит…

— Не е днес — пресече я Страйк. — Не си прави труда.

И позвъни на вратата.

Отвори им Грег, зетят на Страйк. Последва поредица от потупвания по рамото, както и преувеличена радост от появата на Нина. Подобна емоция обаче очевидно не присъстваше у Луси, която забързано изскочи в антрето, стиснала шпатула като меч и запасала престилка върху празничната си рокля.

— Не спомена, че ще доведеш някоя! — изсъска тя в ухото на Страйк, когато той се наведе да я целуне по бузата.

Луси беше ниска, руса и кръглолика; никой не отгатваше, че са брат и сестра. Тя бе резултат от друга връзка на майка им с известен музикант. Рик бе ритъм китарист, който, за разлика от бащата на Страйк, поддържаше топли отношения с потомството си.

— Нали ме накара да дойда с гост — измърмори Страйк на сестра си, докато Грег въвеждаше Нина в дневната.

— Не те накарах, а попитах ще го направиш ли — сърдито рече Луси. — О, боже… Ще трябва да поставя допълнителен… и горката Маргърийт…

— Коя е Маргърийт? — попита Страйк, но Луси вече бързаше към трапезарията с вирната шпатула, оставила почетния си гост сам в антрето.

С въздишка Страйк последва Грег и Нина в дневната.

— Изненада! — възкликна рус мъж с оредяваща над челото коса, като се изправи от дивана, където очилатата му жена засия срещу Страйк.

— Боже милостиви — рече Страйк и забърза да стисне протегнатата към него ръка с искрено удоволствие. Ник и Илса бяха двама от най-старите му приятели, единствените, в лицето на които двете половини от ранната му младост — Лондон и Корнуол — се пресичаха и бяха щастливо женени.

— Никой не ми каза, че ще сте тук!

— Ами тъкмо това е изненадата, Оги — каза Ник, докато Страйк целуваше Илса. — Познаваш ли Маргърийт?

— Не — отговори Страйк. — Не я познавам.

Ето защо, значи, Луси бе искала да знае ще води ли някоя със себе си; по такъв тип жена си въобразяваше, че ще се увлече и ще заживее завинаги с нея в къща с магнолия в предния двор. Маргърийт беше мургава, с мазна кожа и намусена, облечена беше в лъскава ярколилава рокля, купена, когато е била малко по-слаба. Страйк беше сигурен, че е разведена. Вече бе развил непогрешим усет на тази тема.

— Здравей — каза тя, докато слабата Нина в черната й рокля с презрамки бъбреше с Грег; в краткия поздрав се съдържаше цял океан горчивина.

Така че на масата за вечеря седнаха седем души. Страйк не бе виждал много приятелите си от цивилния живот, откакто по инвалидност бе напуснал армията. Доброволно поетото голямо натоварване в работата му беше заличило границите между работни и почивни дни и сега той отново осъзна колко много харесваше Ник и Илса и колко много бе за предпочитане да са само тримата някъде, да си побъбрят и да хапнат къри.

— Откъде познавате Корморан? — попита ги Нина с живо любопитство.

— Аз му бях съученичка в Корнуол — каза Илса и се усмихна на Страйк през масата. — От време на време. Той ту си идваше, ту заминаваше, нали така беше, Корм?

И историята на фрагментираното детство на Луси и Страйк бе обсъдена по време на пушената сьомга, както и пътуванията им с тяхната странстваща майка и редовните им завръщания в Сейнт Моус при лелята и чичото, които бяха заместили родителите им през детството и юношеството.

— А после Корм отново бе отведен в Лондон от майка си, когато беше… на колко… на седемнайсет ли? — каза Илса.

Страйк виждаше, че разговорът никак не е приятен за Луси; тя мразеше да се говори за необичайното им възпитание и за прословутата им майка.

— Където пък попадна в едно доста сурово училище с мен — вметна Ник. — Хубави времена бяха.

— Ник беше много полезен другар и спътник — отбеляза Страйк. — Познава Лондон като опакото на дланта си, баща му е таксиметров шофьор.

— Ти също ли си таксиметров шофьор — обърна се Нина към Ник, очевидно въодушевена от екзотиката на приятелите на Страйк.

— Не — весело отвърна Ник, — гастроентеролог съм. С Оги заедно отпразнувахме осемнайсетия си рожден ден…

— … и Корм покани приятеля си Дейв и мен от Сейнт Моус по този случай. За пръв път отивах в Лондон, толкова се вълнувах — включи се Илса.

— … и така се срещнахме — довърши Ник и се усмихна широко на жена си.

— И все още нямате деца след толкова години? — попита Грег, самодоволен баща на трима синове.

Настана съвсем кратичка пауза. Страйк знаеше, че Ник и Илса правеха неуспешни опити за дете от няколко години.

— Не, засега — отвърна Ник. — А ти какво работиш, Нина?

Споменаването на „Роупър — Чард“ пооживи донякъде Маргърийт, която досега се бе цупила срещу Страйк от другия край на масата, сякаш бе апетитна хапка, поставена безмилостно извън обсег.

— Майкъл Фанкорт току-що се е преместил в „Роупър — Чард“ — заяви тя. — Видях го сутринта в уебсайта му.

— Поврага, беше публично оповестено едва вчера — възкликна Нина.

Това „поврага“ напомни на Страйк как Кълпепър наричаше келнерите „друже“ и той реши, че е употребено в чест на Ник и може би за да демонстрира на Страйк, че и тя може да се смесва безпроблемно с пролетариата. (Шарлот, бившата годеница на Страйк, никога не бе променяла речника или изговора си, без значение сред какво обкръжение попадаше. Нито пък бе харесвала някого от приятелите му.)

— О, аз съм голяма почитателка на Майкъл Фанкорт — увери ги Маргърийт. — „Куха къща“ е сред любимите ми романи. Обожавам руските писатели, а нещо у Фанкорт ми напомня Достоевски…

Страйк предположи как Луси й бе казала, че е учил в Оксфорд, че е умен. Искаше му се Маргърийт да е на хиляда километра далеч и Луси да го разбира по-добре.

— Фанкорт не го бива да създава женски образи — пренебрежително отсече Нина. — Опитва се, но не му се получава. Жените му са изцяло капризи, цици и тампони.

Ник изпръхтя във виното си при звука на неочакваната дума „цици“. Страйк се разсмя, задето Ник се разсмя, а Илса ги смъмри с кискане:

— На трийсет и шест години сте и двамата. За бога.

— Аз пък мисля, че е прекрасен — повтори Маргърийт без следа от усмивка. Бе лишена от потенциален партньор, та макар и той да беше еднокрак и със свръхтегло; нямаше да си даде Майкъл Фанкорт. — И е невероятно привлекателен. Сложен и умен, винаги съм ги харесвала такива — въздъхна тя в забележка, адресирана встрани към Луси, очевидно с връзка към предишни житейски бедствия.

— Главата му е прекалено голяма за тялото — посочи Нина, лекомислено отричайки се от собственото си вълнение предишната вечер при вида на Фанкорт. — И е феноменално арогантен.

— Винаги ми се е струвало много трогателно онова, което е сторил за онзи млад американски писател — продължи Маргърийт, докато Луси се зае да вдига чиниите от ордьоврите и направи знак на Грег да й помогне в кухнята. — Да довърши романа му вместо него… Как се казваше младият романист, който почина от СПИН?

— Джо Норт — каза Нина.

— Учуден съм, че си се наканил да дойдеш тази вечер — тихо каза Ник на Страйк. — След случилото се следобед.

Ник, уви, беше привърженик на „Спърс“.

Грег, който се върна с агнешко бутче и бе дочул думите на Ник, веднага се хвана за тях.

— Сигурно много те е заболяло, Корм. А всички мислеха, че победата в кърпа им е вързана.

— Какво е това? — строго изрече Луси като учителка, призоваваща класа към ред, докато поставяше на масата платата с картофи и зеленчуци. — Без футбол, ако обичаш, Грег.

И тъй Маргърийт отново владееше топката в разговора.

— Да „Кухата къща“ е вдъхновен от къщата, която покойният му приятел е оставил на Фанкорт, място, където са били щастливи като млади. Ужасно затрогваща е. Това е една история за угризения, загуба, провалени амбиции…

— Всъщност Джо Норт е оставил къщата в съвместно владение на Майкъл Фанкорт и Оуен Куин — поправи я Нина с категоричен тон. — И двамата са написали романи, вдъхновени от нея. Този на Майкъл спечели наградата „Букър“… а този на Оуен беше оплют от всички — добави тя вметка към Страйк.

— Какво се случи с къщата? — попита Страйк Нина, докато Луси му подаваше чиния с агнешко.

— О, това беше преди цяла вечност, сигурно е била продадена — каза Нина. — Не биха искали да владеят съвместно каквото и да било, мразят се от години. Още откакто Елспет Фанкорт се самоуби заради онази пародия.

— Не знаеш ли къде е къщата?

— Той не е там — снижи почти до шепот гласа си Нина.

— Кой не е там? — попита Луси, едва прикриваща раздразнението си.

Плановете й за Страйк бяха осуетени. Сега тя вече никога нямаше да хареса Нина.

— Един от писателите ни е изчезнал — обясни Нина. — Съпругата му е помолила Корморан да го открие.

— Някой успял ли? — попита Грег.

Без съмнение, на Грег му бе омръзнало жена му да се тревожи многословно за толкова умния си, но непрактичен брат, чийто бизнес едва креташе въпреки неуморната му работа, но думата „успял“ с целия й подтекст, произнесена от Грег, подейства на Страйк като опарване с коприва.

— Не — каза той. — Не мисля, че ти би определил Куин като успял.

— Кой те нае, Корм? Издателството ли? — попита напрегнато Луси.

— Жена му — отвърна Страйк.

— Дано е в състояние да плати сметката все пак — отбеляза Грег. — Не се хващай с клиенти с пробити джобове, Корм, това трябва да ти е първо правило в бизнеса.

— Учуден съм, че не си записваш тези перли на мъдростта — полугласно измърмори Ник на Страйк, докато Луси предлагаше на Маргърийт по още от всичко на масата (компенсация, задето нямаше да отведе Страйк у дома си и да се омъжи за него, при което той щеше да живее в къща с лъскава кафемашина само на две преки от Луси и Грег).

След вечерята се преместиха в обзаведената с бежова мека мебел дневна, където бяха връчени подаръци и картички. Луси и Грег му бяха купили нов часовник.

— Защото знам, че последният ти се счупи — поясни Луси.

Трогнат, задето тя бе запомнила, у него лумна обич и временно заличи раздразнението му, че тя го бе дотътрила тук тази вечер, че му опяваше за житейските му решения, че се бе омъжила за Грег… Свали евтиния, но вършещ работа заместител, който си бе купил сам, и вместо него сложи часовника от Луси: беше голям и лъскав, с метална каишка и приличаше на дубликат на този на Грег.

Ник и Илса му бяха купили „онова уиски, дето го обичаш“ — „Аран“, единичен малц. Силно му напомни за Шарлот, с която го беше вкусил за пръв път, ала всяка възможност за меланхоличен спомен бе пометена от неочакваната поява на прага на три фигури по пижами, най-високата от които попита:

— Ще има ли вече торта?

Страйк никога не бе искал деца (настройка, която Луси окайваше) и почти не познаваше племенниците си, защото не ги виждаше често. Най-големият и най-малкият сподириха майка си до кухнята, за да донесат тортата за рождения му ден. Средното момче обаче се насочи право към Страйк и му подаде собственоръчно изработена картичка.

— Това си ти — обясни Джак, като посочи към рисунката. — Получаваш си медала.

— Нима имаш медал? — попита Нина, усмихната и с разширени очи.

— Благодаря, Джак — каза Страйк.

— Искам да стана войник — заяви Джак.

— Вината е твоя, Корм — обади се Грег и Страйк долови известна враждебност. — Все войнишки играчки му подаряваш. Разправяш му за пистолета си.

— За двата си пистолета — поправи Джак баща си. — Имал си два пистолета — обърна се той към Страйк. — Но е трябвало да ги върнеш.

— Добра памет имаш — похвали го Страйк. — Далеч ще стигнеш.

Луси се появи с домашно приготвена торта, върху която бяха запалени трийсет и шест свещички и имаше украса от безброй разноцветни шоколадови дражета. Когато Грег загаси лампата и всички запяха, Страйк бе обзет от почти непреодолимо желание да си тръгне. Щеше да позвъни за такси в мига, в който успееше да се измъкне от стаята; междувременно залепи усмивка на лицето си, духна си свещите, избегна погледа на Маргърийт, която невъздържано го поглъщаше с очи, седнала на едно кресло наблизо. Не беше негова вината, че добронамерени приятели и роднини го караха да играе ролята на рицаря спасител на изоставени жени.

Страйк повика такси от тоалетната на долния етаж и половин час по-късно съобщи, че за съжаление, двамата с Нина трябва да тръгват; на следващия ден се налагаше да става рано.

В препълненото и шумно антре, след като Страйк сръчно избегна целувка по устата от Маргърийт, докато племенниците му беснееха, превъзбудени от изядените късно вечерта сладкиши, а Грег твърде старателно помагаше на Нина да си облече палтото, Ник прошушна на Страйк:

— Мислех, че не харесваш миньончета.

— Не ги харесвам — тихо му отвърна Страйк. — Тя задигна нещо за мен вчера.

— Нима? Тогава й покажи благодарност, като я оставиш отгоре — посъветва го Ник. — Иначе ще я смачкаш като буболечка.